Ловците

— Вчера беше тук — заяви Фернандо. — Видях го в клуб „Петролиъм“. Попита ме дали играя покер и се наложи да кажа „не“, защото Мария, баба ти и семейство Мунц бяха с мен. Петъчните игри по мъжки са просто една легенда и нищо повече.

— А тази вечер дали ще бъде в клуб „Петролиъм“?

— А ти ще ми кажеш ли защо питаш?

— Няма да стане по телефона. Като се видим.

— И кога ще бъде това?

— Веднага след като се обадя на още един човек, тръгвам към летището. Полетът е около три часа. Сложи още час и половина, докато се вдигнем. Сега е десет. Махни един час заради часовата разлика. Значи ще пристигнем към три. После заминаваме за Буенос Айрес.

— Кои сте вие?

— Юнг, Дешамп, не го познаваш, Дохърти, клечка от ФБР, Милър и аз.

— Плюс Джейк Торине. Малко ще се посбутате, но всичко ще бъде наред.

— Джейк няма да дойде и по всяка вероятност довечера няма да останем.

— Чакай малко да се разберем. Разбира се, че ще останете довечера. Баба ще се надява да прекарате нощта тук. Господи, изобщо не ти пука за хората, нали, Карлос?

— Добре, ще прекараме нощта.

— След като Джейк няма да идва, кой ще пилотира „Гълфстрийма“?

— Милър ще се оправи с радиото — отвърна с леко колебание Кастило.

— Защо не. Ти летиш на „Гълфстрийм“ вече от цели десет дни. А и преди това имаш богат опит. Да кажем едни десет, може би дори дванайсет часа. Имаш поне шест кацания. Ти си луд бе, да знаеш.

— Мога да летя на „Гълфстрийма“.

— Има стари пилоти, има и неразумни пилоти, но понятието стар неразумен пилот не съществува. Разбра ли?

— Мога да летя на „Гълфстрийма“. Той се управлява сам.

— Бих казал, че ми беше приятно, че се познавахме, но няма да съм напълно искрен.

— Значи няма да ме посрещнеш в Мидланд? — попита Кастило и продължи, без да даде шанс на Лопес да отговори. — Не, по-добре накарай старшия агент от Тайните служби да ни посрещне. Трябва да поговоря с него и предпочитам това да стане на летището.

— Желанията ти са заповед за мен, Карлос. Ще се видим следобед.

Той затвори.

„Отново ме нарече Карлос. Нарече ме Карлос три пъти. Сигурно ми е много ядосан.

За съжаление, има основателна причина“.

Вдигна слушалката отново и набра дълъг номер, изваден от мобилния на Дарби.

— Hola!

— Здрасти, Алекс — поздрави Кастило на руски.

След дълго мълчание Александър Певснер отговори на руски:

— Ха, не е ли това подполковник Кастило, бившият ми приятел? Учудвам се, че смееш да ми звъниш.

— „Бивш приятел“ ли каза, Алекс?

— Излъга ме за нещо много важно за мен.

— Ще ми кажеш ли за какво става въпрос? Или смяташ да се цупиш като дете.

— Смееш да отричаш? Да ми се присмиваш?

— За присмиването признавам. На теб лесно може да ти се присмива човек. Но не мога да отрека нищо, докато не ми кажеш за какво става въпрос.

— За Мунц.

— Какво за Мунц?

— През всичкото време си знаел къде е, а каза, че не знаеш.

— Не съм казвал, че не знам къде е — отвърна Кастило. — Не съм ти казал, че не знам. Ти сам си решил така.

— А сега знаеш ли къде е?

— Кенеди не може ли да го открие?

— И семейството му го няма, подполковник бивш приятелю.

— Не разбирам въпроса ти. Да не би да се опитваш да ми кажеш, че Хауърд не може да намери Алфредо и семейството му? Или ме питаш къде са госпожа Мунц и момичетата?

— Ако знаеше къде са жените, щеше ли да ми кажеш? Искам да чуя истината.

— Знам и ще ти кажа.

— Къде са.

— На сигурно място. На най-сигурното място, което съществува в момента.

— Няма ли да ми кажеш кое е това място?

— Не.

— Ами Алфредо?

— Той е на второто най-сигурно място, за което се сещам.

— Искам да говоря с Алфредо.

— Той ти има номера, Алекс. Ако искаше да говори с теб, щеше да ти позвъни. Той решава. Що се отнася до сеньора Мунц, дай ми четири часа, за да я пусна от килията и да премине действието на успокоителните, и ще я попитам дали иска да ти позвъни. Само че едва ли ще реши да си говори с теб, без Мунц да й разреши, което означава, че се връщаме пак в началото.

— Копеле гадно. Когато те намеря, горчиво ще съжаляваш.

— Не се налага да ме търсиш. След двайсет и четири часа ще бъда в Аржентина и искам да говоря с теб. Също и едни мои приятели.

— Ха!

— Алекс, обаждам се, за да се уверя, че все още ще бъдеш жив, когато пристигна.

— Това пък какво трябва да означава?

— Много е възможно разни хора — твои сънародници — да се зарадват, ако те видят с индийска точка между веждите, много подобна на онези, които ти обичаш да оставяш в средата на челото.

Последва кратко мълчание.

— Мои сънародници ли каза? Това пък какво трябва да значи?

— Един от хората, които присъстваха, когато Алфредо се простреля, докато си чистеше пистолета, се оказа от кубинското разузнаване. Следователно, напълно логично е и руското разузнаване да е намесено.

Последва ново мълчание, преди Певснер да заговори възмутено:

— Кубинско разузнаване, значи. Това пък откъде го чу? Защо да ти вярвам?

— Повярвай, приятелю Алекс, защото ти го казвам аз. Освен това повярвай, че хората, които се опитаха да разпитат Ерик Кочиан в Будапеща, са от бившето Щази. Повярвай, защото аз ти го казвам.

Тъй като Певснер не отговори, Кастило продължи:

— Защо не попиташ приятелчетата си? Кубинецът е майор Алехандро Винченцо. Навремето е бил бодигард на Кастро. Все още нямам имената на хората от Щази, но работя по въпроса.

Певснер дълго мълча преди да попита:

— Как се казваше онзи?

Кастило повтори името по букви.

— Откъде разбра, Чарли? — попита Певснер.

— Извинявай, не мога да ти кажа.

— Нямаш ли ми доверие?

— Че защо да ти имам? Преди минута заяви, че вече не сме приятели. — Сега бе ред на Кастило да мълчи. — Алфредо знае. Тъй като ти няма достатъчно доверие дори за да ти се обади и да каже „Здрасти, Алекс! Как си?“, ще те оставя сам да откриеш откъде сме разбрали.