— Разпит на Филип Дж. Кениън III — започна Дохърти. — Начало седемнайсет и петдесет, 12 август 2005, на борда на самолет на САЩ, над Тексас, на път към затвора със строг режим във Флорънс, Колорадо, провеждан от инспектор Джон Дж. Дохърти от Федерално бюро за разследване, Вашингтон, който действа по нареждане на президента на САЩ. Присъстват подполковник К. Г. Кастило, ръководител на екипа, господин Едгар Дешамп, Централно разузнавателно управление, специални агенти Джордж Фелър и Самюъл Оливър от Тайните служби на САЩ, клон Далас, и агент Дейвид У. Юнг — младши от ФБР.
— Кажете името и професията си, ако обичате.
Кениън преглътна, след това, сякаш имаше трудности да говори, заяви, че е Филип Дж. Кениън III, председател на борда на директорите на „Кениън Ойл Рифайнинг енд Броукъридж Кампъни“ от Мидланд, Тексас.
— Господин Кениън — започна Дохърти. — Доколкото разбирам, правите това изявление доброволно, без натиск и без да очаквате закрила от страна на властите в замяна на сътрудничеството си. Правилно ли съм разбрал?
Кениън погледна Кастило, след това сведе очи към пода. Въздъхна шумно и отвърна тихо:
— Да.
— Говорете малко по-високо, ако обичате.
— Да, така е.
— Да започнем от самото начало — каза Дохърти. — Как се замесихте в незаконните сделки, свързани с програмата
Кениън въздъхна отново.
— Те се свързаха с мен — заяви най-сетне той. — Не съм ги търсил. Те дойдоха при мен.
— Кой дойде при вас?
— Мъж на име Лайънъл Касиди — отвърна Кениън. — Потърси ме и попита дали се интересувам от петрол за трийсет долара на барел.
— Имате ли адреса на господин Касиди?
— Не. Винаги той се свързваше с мен.
— Познавахте ли го?
— Никога не го бях виждал, преди да ме заговори на бара ма клуб „Петролиъм“. Клубът е в Далас. Не говоря за клуба в Мидланд.
— Той откъде ви познаваше?
Кениън сви безпомощно рамене.
— Нямам представа. Знаеше много и за мен, и за бизнеси ми. Каза ми:
— Казвате, че е знаел всичко за бизнеса ви? — попита Юнг.
Дохърти го погледна вбесен, вдигна ръка, за да накара Кениън да изчака.
— Представете се. Име, длъжност, а след това задайте въпроса отново — нареди Дохърти.
— Специален агент Дейвид У. Юнг — младши от ФБР, прехвърлен към Звено за организационен анализ — представи се послушно Юнг. — Господин Кениън, твърдите, че въпросният мъж, Лайънъл Касиди, който е осъществил връзка с вас, е знаел всичко за вас и бизнеса ви.
— Така е.
— Ще ви покажа една снимка, господин Кениън, и ще ви помоля да ми кажете кой е човекът на нея — обясни Юнг.
Кениън погледна снимката.
— Да, това е Касиди. Това е мръсникът, който ме въвлече в тази каша.
— Говори инспектор Дохърти. Специален агент Юнг показа на господин Кениън цветна снимка на бял мъж, приблизително четирийсет и пет годишен, приблизително метър петдесет и пет, предполагаемо тегло седемдесет и пет килограма. Господин Кениън разпозна Лайънъл Касиди. Мъжът от снимката е добре познат и на мен, и на специален агент Юнг, и на подполковник Кастило под друго име, което знаем, че е истинското му име. То няма да бъде споменавано по време на интервюто.
— Ама казвам ви, че той ми каза, че името му е Касиди, Лайънъл Касиди — заяви жално Кениън. — Защо ми е да лъжа?
— Никой не намеква, че лъжете, господин Кениън — обади се Дохърти. — Какво направихте, когато господин Касиди ви предложи петдесет хиляди барела петрол при цена трийсет и два долара и петдесет цента на барел?
— Отначало тази работа ми се стори подозрителна, но…
— Да се върнем към дарението ви за джамията „Ари-Тег“ — настоя Дохърти половин час по-късно. — Защо го направихте?
— Изобщо не исках — призна Кениън. — Нямах представа — казах го одеве, повтарям го и сега — нямах представа, че става въпрос за терористи.
— Разкажете ми какво се случи — помоли Дохърти.
— Бях на Козумел — започна Кениън. — Заведох семейството си да се порадват на слънцето и морето. Касиди беше там.
— Кастило — прекъсна го Чарли. — Къде на Козумел бяхте, господин Кениън?
— В кой хотел ли?
Кастило кимна.
— В „Гранд Козумел Бийч енд Голф Ризорт“ — отвърна той.
— Продължете — кимна Кастило.
— Видях Касиди на плажа, а после и на бара. Знам, че ме видя, но с нищо не показа, че ме познава, затова не му се обадих. Беше ми все едно.
— Забелязахте ли дали Касиди е сам?
— Беше с някакъв мъж, приблизително на неговата възраст. Говореше странно.
— Да не би да е говорел с руски акцент? — попита Кастило.
— Може и така да е, Чарли.
— Разпитът ще бъде прекъснат за кратко — обяви Кастило, — за да може Кастило да прегледа документите си.
Дохърти го погледна със смес от любопитство и раздразнение.
Кастило се пресегна към мрежата на облегалката зад пилота и извади лаптопа си. Включи го, бързо потърси нещо, след това го пренесе при Кениън и го постави пред него.
— Господин Кениън, ще ви покажа компютърна снимка ма бял мъж и ще ви попитам дали това е мъжът, с когото е бил Касиди в Козумел — обясни Кастило.
Кениън поклати глава.
— Не. Този никога не съм го виждал.
Кастило показа снимката на Дохърти.
— Подполковник Кастило ми показа същата снимка. Тя е на бял мъж, когото познавам от други снимки — уточни Дохърти. — Господин Кениън не го познава. Позволете да продължа, подполковник.
— Разбира се — отвърна Кастило.
— Задръжте за момент — обади се Дешамп и се представи:
— Едгар Дешамп, ЦРУ. Прекъсвам разпита, за да покажа още една снимка на господин Кениън.
Дешамп започна да рови в куфарчето си и извади купчина снимки, прехвърли ги бързо, избра две и ги постави пред Кениън.
— Познавате ли го? — попита той.
— Ето го — отвърна Кениън.
— Ами този?
— Същият е.
— Сигурен ли сте?
— Сигурен съм. Касиди разговаряше с него на бара малко преди най-неочаквано да ме познае, да се приближи и да ми съобщи, че има нужда от услуга.
— Чакайте малко — спря го Дохърти. — Господин Дешамп показа на господин Кениън две ясни снимки,
