ТРИ
— Завий наляво, Лестър, и си свали прозореца — нареди Кастило. — Тук много внимават да не пускат навлеци.
Беемвето бе внимателно проверено от охраната — не само от двамата въоръжени пазачи, а и от Янош, огромния бодигард на Певснер, който надникна в колата, за да види кой е на задната седалка.
Изненада — и нещо по-силно от притеснение — се появи по лицето му, когато Макс оголи зъби и изръмжа заплашително.
Кастило остана не по-малко изненадан, когато Дешамп поздрави Янош на унгарски:
— Янош, стари приятелю, как си?
Янош се измъкна от колата, кимна, но не отговори. Даде знак на мъжете от охраната да вдигнат бариерата и махна на беемвето да премине.
Кастило се обърна към Дешамп.
— Нарочно ли не ми каза, че познаваш Янош? — попита Кастило.
— Мислех, че достатъчно ти се е натрупало на главата, шефче, не исках да те притеснявам допълнително.
— Ами Певснер? И него ли познаваш?
Дешамп кимна.
— Запознал съм се с много хора покрай работата — отвърна агентът.
Бяха по средата на пътя към дома на Певснер, когато Янош ги настигна в черния „Мерцедес S600“ на Певснер и ги задмина.
Александър Певснер, копие на британски аристократ — яке от „Бърбърис“, кадифен панталон, карирана риза и вълнен каскет — ги чакаше на вратата. Янош бе застанал зад него.
— Върви да ми отвориш вратата, Лестър — нареди Кастило. — Искам да си помисли, че си шофьорът на посолството.
— Слушам, господине.
— След това извади брашното и кленовия сироп от багажника.
— Слушам, господине.
— Hola, Алекс! — провикна се на испански Кастило, докато слизаше от автомобила. — Виждам, че си се разхождал под дъжда.
— Бях в конюшнята — отвърна Певснер.
— Как сте, господин Респин? — провикна се весело Дешамп на руски. — Щом зърнах Янош, се сетих, че сте някъде наблизо. Отдавна не сме се виждали.
— От девет години — уточни Певснер след дълго мълчание. — Толкова време мина, че вече забравих под какво име се подвизавахте.
— Май и аз съм забравил — отвърна Дешамп. — Дали не беше Сафри?
— Не беше това — отвърна Певснер. — Как се казвате напоследък?
— Дешамп. Едгар Дешамп. Ами ти, Василий?
— Господин Дешамп, радвам се да ви видя след толкова много години, но съвсем не сте стар и приятел, както ме подведе да мисля общият ни познат.
— С огромно съжаление трябва да ти кажа, Алекс — намеси се Кастило, — но въпросният стар приятел съвсем не е сигурен, че ти все още си ми приятел.
— Защо Чарли все те нарича Алекс, Василий?
— Защото така се казвам — сопна се Певснер.
— Господине, къде да оставя чувалите? — попита Лестър Брадли.
Певснер погледна какво носи Брадли.
— Случайно минавах покрай един клуб „Сам“ — обясни Кастило. — Сетих се, че Сергей и Александър обожават палачинки, и си казах:
— Дай ги на Янош — нареди Певснер.
— Какво толкова, аз ще ги занеса — отвърна Кастило. — Ако Янош ги поеме, ще трябва да премести ръка от пистолета си, а знам, че това му е безкрайно неприятно. — Той пое брашното и кленовия сироп от Брадли. — Това е всичко засега, Брадли — каза той и се обърна към Певснер. — Няма ли да ни поканиш, Алекс?
Певснер въздъхна шумно, поклати глава, обърна се и отвори вратата на къщата.
Янош ги последва вътре.
— Току-що си спомних кога те видях за последен път, Василий… извинявай, Алекс — обади се Дешамп.
— Къде? — полюбопитства Певснер.
Дешамп се обърна към Кастило.
— Помниш ли, когато Лоран-Дезире Кабила се опитваше да свали Мобуту Сесе Секо в Конго, Чарли?
— Смътно. Кога беше това? През 1997 или 1998?
— Деветдесет и седма. Добрите имали нужда от оръжие, затова се обадих на Алекс… всъщност Алекс от Александър ли идва?
— Името ми е Александър Певснер — отвърна с леден глас Певснер, — както ти е добре известно.
— Точно така — отвърна Дешамп. — Та обадих се аз на Александър и той не само че имаше онова, което бе нужно на добрите, ами го предложи на прилична цена и бе готов да го превози от мое име. Тъкмо се бе сдобил с първия си „Боинг 737“. Преди това имаше — извинявай, Александър, но това е истината — два, може би три разнебитени „Антонов“, които непрекъснато сервираха разни неприятни изненади.
Кастило погледна Певснер. По изражението му не можеше да се разбере нищо, ала очите му можеха да прогорят дупка през сърцето на стария агент на ЦРУ.
Дешамп продължи:
— Проблемът беше, че искаше плащане в брой при доставката, нали така, Александър. До този момент все си мислех, че партньорите ме знаят като честен човек. Преди се бяхме занимавали доста с тази работа и той винаги си бе получавал парите. А и в тази сделка нямаше кой знае какво. Няколкостотин „Калашников АК–47“, муниции, няколко гранатомета и десетина леки картечници „Браунинг“, останали от Виетнам. Нали така, Александър?
— Всички сме наясно, че не си тук, за да си припомняме миналото — заяви Певснер. — Мога ли да се надявам, че този цирк скоро ще свърши?
— Нека доразкажа на Чарли, Александър — продължи невъзмутимо Дешамп. — Та наложи се да отскоча до Касингани — някогашния Станливил понесъл куп пари в куфарчето си…
— По дяволите, Чарли — прекъсна го неочаквано Певснер, очевидно загубил самообладание. — Какво си направил с Алфредо Мунц и семейството му? Писна ми от извратеното ти чувство за хумор.
— Момичетата работят в кухнята на затвора — отвърна Кастило. — Май се приспособяват добре. Искаш ли да видиш снимки?
— Стига да не те затруднявам — отвърна с леден глас Певснер. Бе все още зачервен, но поне се владееше.
— Може ли да се преместим в хола? Снимките са на компютъра ми. Трябва някъде да го сложа.
— Знаеш къде е холът — отвърна Певснер.
— Дамата, която е прегърнала сеньора Мунц, е баба ми — обясни Кастило на руски, когато отвори лаптопа, за да покаже на Певснер как да прехвърля снимките.
Минута по-късно Кастило заговори:
— Би трябвало да ти се разсърдя, задето дори ти е минало през ума, че ги държа тато заложници. Всъщност малко те съжалявам.
