Ловците

През следващите четири минути не се случи нищо, затова им се стори, че е минало много повече време.

— Лестър се връща. — Солес посочи Брадли, който крачеше бодро към беемвето.

— Ето ги Певснер, Янош и горилата — обади се Дешамп и посочи с брадичка мерцедеса, който се спускаше по рампата. — Значи все пак дойде.

— Нека паркират, слязат и отиваме при тях — нареди Кастило. — „Здрасти, Алекс! Колко е малък светът“.

Огромният черен мерцедес обиколи гаража. Заради тъмните стъкла на беемвето околните можеха да видят единствено Лестър, който би трябвало да чака в колата. Същото важеше и за мерцедеса. Когато мина покрай „Трафика“, Кастило видя единствено Янош. Не бе ясно кой е на задната седалка. Янош не прояви никакъв интерес към вана.

„Това пък какво трябва да означава? Да не би Янош да е примамката, а Певснер да не е вътре?“

Янош паркира на заден близо до будката за плащане. Слезе, заобиколи от дясната страна и отвори задната врата. Александър Певснер слезе и тръгна към тунела, който отвеждаше към хотелската част, последван от Янош.

В същия момент се чу пукот на автоматично оръжие, което прозвуча гръмовно в ниския гараж. Кастило веднага забеляза откъде идва. От белия ван на ЕКО припламваха в оранжево три, може би четири дула.

— По дяволите! — изрева Кастило и скочи от „Трафика“.

Забеляза, че Певснер е проснат на земята, а Янош седи стиснал пистолета си, ранен и замаян.

Кастило насочи „Микро Узито“ към вана на ЕКО, изпразни на два откоса и посегна към втория пълнител.

Последва огън от другата страна на вана ЕКО и той позна звука на „Кар–4“.

„Кой, по дяволите, е това? Дейвидсън или Кенсингтън? Единият сигурно е излязъл от колата, за да покрие вана на химическото“.

Почти веднага след това — преди Алфредо Мунц, стиснал пистолет, да успее да слезе от „Трафика“ — се чуха нови гърмежи от „Кар–4“, някъде съвсем близо до беемвето, последвани от познатия пукот на полуавтоматичен „1911А1 Колт“ .45. Очевидно стреляше опитен човек.

— Прекрати огъня! — прозвуча глас и Кастило позна, че е Дейвидсън.

Ушите на Кастило пищяха, когато хукна да види какво се е случило с Певснер. Дейвидсън също затича — по-предпазливо — към вана на ЕКО, стиснал в готовност „Кар–4“.

Янош все още стискаше пистолета. Погледна учудено Кастило и се строполи. Кастило се отпусна на колене и напипа пулса му. Усещаше се.

„Къде, по дяволите, беше Певснер?“

Макс отговори на въпроса му. Огромното куче ръмжеше гърлено и безуспешно се опитваше да се качи в мерцедеса.

— Излез с вдигнати ръце! — чу се сериозен младежки глас зад Кастило.

Кастило се обърна и забеляза ефрейтор Лестър Брадли, стиснал с две ръце „1911А1 Колт“ .45, насочен към задната седалка на мерцедеса.

„Сега вече знам кой е умелият стрелец“.

— Добре, Макс — нареди Чарли на унгарски. — Долу!

Макс се подчини с неприкрито нежелание, но не престана да ръмжи. Беше оголил огромните си зъби.

— Излез оттам, Алекс — провикна се Кастило.

Щом Макс забеляза движението, веднага скочи.

— По дяволите, Макс, долу!

Александър Певснер се показа.

— Вдигни ръце, мама ти стара! — нареди Брадли.

Певснер се отпусна на колене, след това се изправи и вдигна и двете си ръце.

„Това не е ли страх по лицето на Алекс? Какво го е уплашило толкова? Макс ли? Може би момчето, насочило .45 към челото му. Засега успешно е избягвал куршумите“.

— Няма проблем, Брадли — провикна се Кастило и в същия момент забеляза, че Макс прави крачка напред. — Долу, Макс!

— Може ли да озаптиш това животно, за да се върна при Янош? — попита Певснер.

— Върви — позволи Кастило, насочи пръст към Макс и нареди: — Долу!

— Мъртъв ли е? — попита Певснер и се отпусна на колене до Янош.

— Не беше, преди трийсет секунди — отвърна Кастило.

Дотича Дейвидсън.

— Всички са мъртви, подполковник. Петима са — докладва той. — Знаех си аз, че нещо не е наред с тези ванове на ЕКО. Сега какво?

— Помогни ми да качим този в „Трафика“ — нареди Кастило. — След това вие двамата с Кенсингтън се качвате в беемвето и изчезвате оттук. Аз ще закарам Янош във вилата.

Той огледа гаража, за да даде сигнал на Солес да пали, и забеляза, че се насочва не към тях, а към вана на ЕКО.

— Помогни ми да кача Янош в колата — помоли Певснер. — Трябва да го откарам в болница.

— Погледни хубаво, Алекс. Този мерцедес е за никъде — посочи Кастило. — А него не можем да го закараме в болница с огнестрелни рани.

Мерцедесът очевидно не бе брониран. По салона нямаше почти никакви поражения, но фаровете и предницата бяха нашарени от куршуми, две от гумите — очевидно от нископрофилните — бяха съвсем спаднали, миришеше на бензин, а предният прозорец бе прорязан от пукнатини.

— Какво става там? — попита Дейвидсън и кимна към вана на ЕКО.

— Според мен Дешамп снима и събира проби за ДНК изследване с надеждата да открие нещо.

— Виж какво намерих. — Дейвидсън показа гарота от неръждаема стомана.

Кастило кимна бавно.

Приближи се Алфредо Мунц.

— Трябва да поговоря с теб, Алфредо — обади се Певснер.

— Това тук не е ли достатъчно красноречиво? — попита Мунц. — Някой те е предал, Алекс, и ми се струва, че знаеш кой е.

— Имам известни подозрения — призна Певснер. — Просто не можех да ги приема.

— Щеше ли да ми повярваш, ако ти бях казал? — попита тъжно Мунц.

— Брадли, върви кажи на Солес да докара „Трафика“ веднага — нареди Кастило.

В същия момент ванът потегли към тях.

— Ще качим Янош в „Трафика“ и се изнасяме оттук — разпореди се Чарли. — Направо не е за вярване, че ченгетата още не са дошли.

— Гаражът е звукоизолиран — обясни компетентно Мунц. — А нещастното момиче в кабинката за плащане няма да посмее да си подаде носа, докато не пристигне полиция. Няма да им каже нищо от страх да не се върнем за нея. Разполагаме с не повече от минута, преди някой да приключи с вечерята си и да дойде да си вземе колата.

Сержант Робърт Кенсингтън дотича и се отпусна на колене пред Янош.

— Какво прави той? — попита Певснер.

— Каквото е необходимо, за да опази Янош жив — отвърна Мунц. — Има медицинско образование.

— На Янош му трябва болница, хирург — настоя Певснер.

— Хирургът в болницата ще задава въпроси — обясни Мунц. — Кенсингтън ще го оправи, Алекс. Той извади куршума от рамото ми.

— Ти решаваш, Алекс — заяви Кастило. — Можеш да останеш тук и да кършиш ръце над проснатия Янош и да се оправяш с ченгетата както си знаеш или да ни помогнеш да го качим във вана. След трийсет секунди се махаме.