Певснер срещна погледа на Кастило, след това пристъпи към Янош и го подхвана под раменете, за да е по-лесно на другите да го вдигнат.
Трийсет секунди по-късно Янош бе отпуснат на една от задните седалки. Сержант Кенсингтън слагаше превръзка, за да спре кръвотечението.
— Гледай си в краката — провикна се Дешамп. — Взех два „Мадсъна“. Все още са заредени.
Десет секунди след като Чарли и Макс се качиха отпред и вратите бяха затворени, Солес подкара „Трафика“ по рампата и разби тънката бариера. Кастило чу пронизителния вой на алармата.
Петнайсет секунди по-късно бяха на шосе 8 и се насочваха на юг със сто и трийсет километра в час.
Кастило се обърна да погледне през задния прозорец. Беемвето ги следваше.
Погледна Дешамп.
— Какво друго намери във вана?
— Ще ти кажа по-късно — отвърна Дешамп. — Ако в най-скоро време се наложи да ни разпитват най- добрите ченгета на Пилар, по-добре е да не знаеш.
ПЕТ
Кастило, Певснер и Дешамп се облегнаха на стената на една от спалните на долния етаж. Не откъсваха поглед от сержант Робърт Кенсингтън, който довършваше превръзката на Янош. Леглото бе повдигнато с няколко циментови блокчета, за да бъде на същото ниво като операционна маса.
— Куршумите са като пиенето — отбеляза Кенсингтън. — Колкото по-едро е тялото — освен ако куршумът не е поразил някой важен орган — толкова по-малък е ефектът им. А този е много едър.
Янош, вече упоен от таблетките, които му бе дал Кенсингтън, се съгласи весело:
— И още как. Доста по-едър съм от останалите мъже.
— Може да не е много умен, но е наистина по-едър от повечето — съгласи се с обич Певснер.
Кастило и Дешамп се разсмяха.
Мобилният на Певснер иззвъня. Той погледна екрана, за да провери кой се обажда, и посочи вратата към терасата и градината.
— Може ли? — попита той.
— Разбира се — отвърна Кастило.
Певснер излезе от стаята и спря в средата на градината. Бяха изключили лампите, които се задействаха при движение, въпреки това от quincho идваше достатъчно светлина, за да виждат ясно. Кастило и Дешамп излязоха от стаята на покритата с плочки тераса.
Когато Певснер приключи разговора, двамата се отправиха към него.
— Ана и децата са във възторг, че най-неочаквано ще ги заведа на вилата в Сан Карлос де Барилоче, за да покарат ски — обясни Певснер. — Ана се притеснява, че ще отсъстват от училище, но при тези обстоятелства…
— Разбирам — отвърна Кастило.
— Пътуват към „Хорхе Нюбъри“ — продължи Певснер. — Уредих един „Лиър“ да ни закара до Барилоче. Ако ми позволите да се възползвам от гостоприемството ви, искам да помоля за още една услуга.
— Кажи какво? — попита Чарли.
— Не искам Ана и децата да виждат Янош в сегашното му състояние, а Янош — въпреки че в момента е в чудесно настроение — не е в състояние да прелети над половин Аржентина. Има едно място, недалеч оттук, където ще бъде в безопасност и ще може да се възстанови. Иска ми се „Рейнджърът“ да ни вземе…
— Няма да стане оттук — прекъсна го Кастило. — Съжалявам.
— Не, разбира се — отвърна Певснер. — Позволи ми да продължа, приятелю.
— Добре, продължавай.
— В аржентинската Асоциация по поло има осем хеликоптерни площадки. Намират се на север от Пилар. Знаеш ли къде са?
Кастило поклати глава.
— Встрани от шосе 8 — обясни Певснер. — Ще накарам хеликоптера да кацне на най-отдалечената, за да вземе Янош, а след това да ме откара до „Хорхе Нюбъри“ при семейството ми. Ще ни откарате ли до игрището за поло?
— Кога?
— Веднага, ако е възможно.
Кастило въздъхна шумно.
— Уреди го, Едгар. Водещ автомобил, „Трафик“, охраняващ автомобил. Във всеки да има стрелци. Аз ще пътувам с Алекс и Янош във вана.
Дешамп кимна и тръгна към къщата.
— Благодаря ти, приятелю Чарли — кимна Певснер. — Много съм ти задължен.
Кастило сви рамене.
— Да му дам ли пари? — попита Александър Певснер.
Кастило го погледна и забеляза, че гледа към къщата, където Кенсингтън се бе облегнал на стената на импровизираната операционна и димеше с пура.
— За сержант Кенсингтън ли питаш? — изви вежди Кастило.
— За вашия лекар. Много съм му благодарен за всичко, което направи за Янош. Искам да му го покажа.
— Да дадеш на сержант Кенсингтън пари — как да се изразя? — все едно да дадеш на свещеника пари за опрощението, което ти е дал. Ако все пак пробваш, Кенсингтън така ще те подреди, че нито един пластичен хирург няма да успее да ти върне познатото лице.
— Моля те, кажи му, че съм му задължен и ако мога да направя нещо за него…
— Кажи му го сам, Алекс — сряза го Кастило. — Той ще бъде в „Трафика“ с нас и Янош. — Засмя се и продължи: — Зарязал е медицината, за да може да стреля на воля.
— И на теб, приятелю Чарли, съм ти задължен. Не само защото ми спаси живота.
— Плати си дълга, като не ми се пречкаш, докато спипам общия ни приятел Хауърд Кенеди. Искам го, Алекс.
— Ако разбера къде е, ще ти кажа.
— Искам го без бенка по средата на челото. Нали ме разбираш?
— Доста ми е трудно, но ще се опитам — кимна бавно Певснер. — Има едно-единствено подходящо наказание за човек, който нахлува в живота ти с нечисти помисли, печели доверието и привързаността ти…
— Да не би да се опитваш да ми кажеш, че се чувстваш като наакан, Алекс?
— Моля?
— Александър Певснер, който умее до съвършенство да преценява хората, се е доверил на когото не трябва и е отритнал човек, който е достоен за доверието му. Така и не позна добрия, Алекс. По-точно казано, добрите.
— Това понятие не ми е известно.
— Много добре знаеш за какво говоря, Алекс.
— Тук съм, защото…
— Защото се скри под мерцедеса, докато добрите ти приятели от руското разузнаване се опитваха да ти видят сметката.
Лицето на Певснер се изопна.
— Ако наистина е така…
— Няма вече
