Ловците

покривате.

— Ясно — отвърна Дейвидсън.

— Добре. Вие двамата, качвайте се в беемвето.

Дейвидсън и Кенсингтън се приближиха до автомобила.

Кенсингтън подаде на Кастило малък пакет тъкмо когато Солес палеше.

Кастило го отвори. Вътре бе „Микро Узито“ с пълнителите.

— Не се притеснявай, шефче — обади се Дешамп. — Всеки забравя особено когато тръгне да остарява.

Кастило не отговори на тази забележка. Вместо това каза:

— Рикардо, внимавай да не ни спрат за превишена скорост, но колкото по-бързо стигнем, толкова по- добре.

Кастило бе виждал хотел „Шератон Пилар“ преди и си спомняше къде е, но никога не му бе обръщал голямо внимание. Прииска му се да е бил по-наблюдателен.

— Ще караш съвсем бавно, когато наближиш, Рикардо — нареди той.

Солес изпусна отбивката на шосе 8. Налагаше се да продължат до следващия излаз, близо до търговския център „Джъмбо“, да минат над магистралата по надлеза и да пристигнат в хотела по алеята за служебни автомобили.

Кастило едва се въздържа да не се развика на Солес, но остана доволен, че си е замълчал, защото след малко осъзна, че така е по-добре. Така щяха да имат възможност да огледат хотела и да приближат по- бавно.

Когато приближиха към „Шератон Пилар“ и близкия бизнес център, сравнително нова сграда на четири или пет етажа, Кастило забеляза ниска пристройка с малки магазини и стъклената витрина на ХИМИЧЕСКО ЧИСТЕНЕ ЕКО. Отпред бяха паркирани два бели вана като онзи, за който му бе споменал Дейвидсън, какъвто бе следил Брадли из „Майерлинг“.

„По дяволите, по-добре човек да е предпазлив, отколкото после да съжалява. Дейвидсън е постъпил правилно“.

Когато след двеста метра завиха по алеята към хотела, Кастило видя, че паркингът, за който бе споменал Певснер, се пада отляво на главният изход към атриума. Входът отдясно, изглежда, не се използваше често.

— Очевидно от него се влиза в бизнес центъра, реши след секунда Кастило. Малка табела със стрелка насочваше към подземния гараж.

Рампата се оказа доста стръмна. Когато Солес изтегли талон за престой, тънката бариера се вдигна.

„Тази бариера няма да задържи никого, но по всяка вероятност включва аларма, ако някой мине, преди да се е вдигнала“.

Гаражът бе с нисък таван и побираше около петдесет или шейсет автомобила. Оставаше място поне за още толкова.

„Странно. По това време всички излизат на вечеря. Не трябва ли да е почти пълно? Значи гаражът е предвиден за автомобилите на бизнес центъра. Очевидно тази вечер там не се провежда нищо“.

— Направи едно кръгче, Рикардо — нареди Кастило. — И паркирай ето там.

Той посочи място, от което можеха бързо и лесно да потеглят към рампата, и втора тънка бариера, която ограничаваше излизането.

„Очевидно Рикардо ще плати талона, който излезе от машината, или ще го подпечата, или каквото там се прави, за да се вдигне бариерата.

Ако се наложи да се изнесем бързо, край с бариерата. Алармата ще писне!“

В единия край на гаража се виждаше още един ван на химическо чистене ЕКО, паркиран близо до сервизния асансьор. Вътре се виждаха натрупани пакети с пране.

„Това място не е лошо, но в никакъв случай не може да се мери с «Емджием Гранд» в Лае Вегас с — колко бяха? — петте хиляди стаи. Сигурно на хотела е по-изгодно да използва някое близко химическо чистене за чаршафите и кърпите, вместо да поддържа своя пералня и химическо“.

След като Солес паркира „Трафика“ на заден на избраното от Кастило място, той веднага разбра, че е избрал добре. Виждаше и рампата, и асансьора.

— Сега ще чакаме — обяви Дешамп. — Това е любимата ми част.

— Мислиш ли, че ще дойде? — попита Кастило.

— А, че ще дойде, ще дойде — отвърна Дешамп. — Въпросът е с кого и защо.

— Рикардо, случайно да имаш нещо като каишка?

— Какво?

— За Макс. Според мен той трябва да се изпикае. Заведи го до рампата за излизане и преди да се върнете, обиколете гаража. Да го видим какво ще надуши.

Солес не отговори.

— Бих го свършил аз, Рикардо, но тези типове може да са ме виждали или пък да са им дали мое описание, а ти си нова и напълно неизвестна величина.

— Ще използвам колана си — отвърна Солес.

— Макс, върви с Рикардо.

Пет минути по-късно, Солес и Макс се върнаха във вана.

— Докато минавахме покрай вана с прането — докладва Солес, — Макс направо пощръкля. Едвам го удържах.

— Може да не му харесва миризмата на мръсно бельо — отвърна Дешамп.

— А може да е помирисал оръжие. Той не понася тази миризма. Щом беемвето пристигне, ще кажа на Дейвидсън.

— Защо не му кажеш още сега, шефче? — предложи Дешамп.

— Защото Джон Дейвидсън твърдо вярва в изпреварващите удари.

— Я му кажи да се държи прилично. Подполковник си. Можеш да го направиш.

Кастило натисна едно от копчетата за автоматично набиране на мобилния.

— След две минути сме там, подполковник — обяви Дейвидсън. — Лестър пропусна отбивката.

— Тук долу има ван на химическо чистене ЕКО, а Макс подуши нещо, което никак не му хареса. Просто да имаш предвид. И никакъв изпреварващ удар, Джон. Разбра ли ме?

— Слушам, господине.

Две минути по-късно, огромното тъмносиньо беемве се спусна по рампата.

Дешамп и Кастило вдигнаха оръжията. Тъй като нямаше второ „Узи“, Дарби бе осигурил „Кар–4“.

„Две“, помисли си Кастило, докато Солес се пресягаше за другата.

Беемвето обиколи подземния гараж и паркира на заден срещу тях.

Нищо не се случи.

Кастило позвъни на Брадли от мобилния и натисна копчето за говорител.

— Лестър — започна тихо той, — върви в хотела, огледай какво става и дали Певснер и горилите му не са вече на бара.

— Слушам, господине. Позволете да предложа нещо, господине. Мога да се отбия на „Информация“, за да съобщя, че автомобилът на някого си е готов и чака, за да не ме гледат подозрително, че се мотая във фоайето.

— Браво, Лестър. Напълно прав си.

Кастило затвори, разсмя се и поклати глава.

— Не бъди толкова самодоволен, шефче — обади се Дешамп. — Малкият е прав.

— Обикновено е прав — отвърна Кастило. — Дори не се бях сетил.