Ловците

да не разбере, че имам вашето разрешение да пия по време на дежурство.

— Правилно, ефрейтор — съгласи се подполковник Кастило.

Когато всички се събраха, Кастило попита дали има нещо, което да намеква за предстоящо нападение над вилата, и дали са забелязали коли, които да обикалят и следят.

— Абсолютно нищо, подполковник — отвърна Дейвидсън. — А бяхме много внимателни. Единственият, който ни се стори донякъде подозрителен, бе шофьорът на камиона, който отнася прането — с бял ван е, надпис ЕКО — и ни се стори, че къщата доста го интересува. Втория път, когато мина, двамата с Брадли го проследихме.

— И двамата ли?

— Лестър тръгна на велосипед, докато той обикаляше кънтри клуба, а аз бях с беемвето. Лестър каза, че връщал и отнасял прането и дрехите за химическо чистене. Когато си тръгна, аз го последвах. Той отиде в ЕКО — близо до хотел „Шератон“ — и разтовари мръсното пране. Това беше.

Огледа останалите и те закимаха в знак на съгласие.

— Всичките ми инстинкти нашепват, че ще се опитат да убият Ерик Кочиан — призна Кастило. Ще стане още по-напечено, след като отида да се видя с един човек.

Те го погледнаха. Очакваха да им каже с кого има среща, но той мълчеше.

— Трябва ми оръжие, Сузана — заяви той. — Онова „Микро Узи“, което взех назаем в Будапеща, все още ли е тук?

Тя кимна.

Дейвидсън не се стърпя.

— Къде отиваме, Чарли?

— Ние няма да ходим никъде. Аз отивам да се видя с един човек. Дешамп ще ме придружи.

— Подполковник, чух какво каза Алекс — намеси се Сузана Сиено. — Ако имаш намерение да носиш „Узито“, тогава вземи една от колите на посолството с дипломатически номера. И вземи някого да шофира.

— Аз съм много добър, когато се кача на беемвенце — обади се Дейвидсън.

Кастило изви вежди.

— Ще поясня за всички — започна той. — Това е беемве.

Дейвидсън го погледна напълно объркан.

— Какво?

Кастило сви рамене.

— Не че има някакво значение, но беемвето с две гуми се казва беемвенце, докато тези с четирите гуми са беемвета. Както вече казах, това не е от значение.

Дейвидсън кимна, макар да личеше, че не е убеден, и отвърна:

— Точно така. Домат. Доматче. Всичко е ясно.

Кастило се усмихна.

— Както и да е — продължи той. — Искам да останеш тук, Джон, за да удържаш фронта.

Обърна се към Брадли.

— Кажи, Лестър, ще успееш ли да се справиш с беемвето?

— Господине, имам документ за всичко с гуми, включително и за танк „М1А1 Абрамс“ — заяви ефрейтор Брадли.

— Въпросът ми, ефрейтор, беше дали ще успееш да се справиш с беемвето.

— Убеден съм, че мога да се справя и с беемве, и с беемвенце.

Кастило се усмихна.

— Добре, Лестър. Върви с госпожа Сиено и дискретно — вземи „Микро Узито“ от нея, а после го сложи на задната седалка на колата, която тя ти посочи. В „Трафика“ има два чувала брашно и кленов сироп. Прехвърли ги в беемвето и тях. Двамата с господин Дешамп идваме след малко.

— Слушам, господине — отвърна ефрейтор Брадли. — Колко пълнителя да взема, господине?

— Те са само два — отвърна Кастило.

— Допълнителни муниции, господине?

— Двата пълнителя ще ми стигнат. Провери дали оръжието е заредено.

— Слушам, господине.

Когато се отдалечиха, Дейвидсън каза:

— Едва сдържаш смеха си, а се чувстваш така, все едно си ритнал кученце.

— Така е — потвърди сержант Кенсингтън.

— Трябва да ви призная, че хората, които са ме спасили от смърт, са ми слабост — отвърна Кастило.

— Не мога повече да сдържам любопитството си, Чарли — обади се Алекс Дарби. — Какви са тези чували с брашно и кленов сироп?

— За Александър Певснер — младши — обясни Кастило — който е на десет и обожава американски палачинки с кленов сироп, откакто го е почерпил негов съученик. В Аржентина няма такова брашно, затова му донесох от Щатите.

— И просто каза на Брадли да ги прехвърли в колата — отбеляза Дарби.

— Точно така.

— Това означава ли, че ще се срещнеш с таткото на малкия? Той тук ли е?

— Надявам се малко по-късно да ти обясня всичко, Алекс. Точно сега Певснер има думата ми, че няма да кажа на никого къде живее. Всичко зависи от него. Пожелай ми успех.

— Ще водиш и Дешамп, така ли? — продължи да пита Дарби.

— Искам Едгар да му каже нещо, на което той няма да повярва, ако го кажа аз.

— Чарли, наистина не разбирам какво става. Всичко това нарочно ли го правиш?

— Докато ме няма, Юнг и Дохърти ще ви разкажат какво става — отвърна Кастило. — Няма да се бавя.

Той извади така наречения „аржентински мобилен“ от куфарчето, натисна копче за автоматично набиране и вдигна телефона до ухото си.

— Hola? — чу той глас.

— Пак този испански със силен руски акцент — заговори Чарли на руски.

— Какво искаш, Кастило?

— Обади се на охраната, Алекс, и им кажи да ме пуснат. Почти до тебе съм, за да ти донеса брашно за палачинки и кленов сироп, а един стар мой приятел иска да те види — разпореди се Чарли и затвори.

Едгар Дешамп бе на задната седалка на тъмносиньото „Беемве 720L“ с тъмни прозорци, когато Кастило заобиколи къщата. Брадли му задържа вратата отворена.

Кастило бе забравил, че Макс е тръгнал след него, и се усети чак когато кучето се метна на задната седалка.

— Изкарай противното животно — нареди Дешамп.

— Ти го изкарай, Едгар — отвърна Кастило. — Ти си властен човек. Тебе може и да те послуша.

Даде знак на Брадли да се качи зад волана, след това седна отпред.

— Карай към търговския център отстрани на шосе 8 — обърна се Кастило към Брадли. — Там, където е супермаркет „Джъмбо“. Като стигнем, ще ти кажа накъде да тръгнеш.

— Слушам, господине.

Кастило се обърна към пътниците на задната седалка.

— Макс, целуни този мил господин — каза на немски Чарли. — Той е стар, грозен и има нужда от малко обич.

По някаква случайност, в този момент Макс бе решил, да подуши спътника си и тъй като очевидно го бе харесал, протегна врат и го близна по лицето.

— Ще ти го върна тъпкано, Кастило — озъби се Дешамп.