Уругвай?
— На Атлантическия е, на около сто километра от Монтевидео — обясни Юнг.
— А след това ще стигнем ли до Кито, без да зареждаме?
— Няма проблем. Какво ще правим на митницата при паспортен контрол?
— Ще се притесняваме, когато пристигнем в Щатите — отвърна Кастило.
Оплези се на Дешамп, затананика звучно и заяви:
— Разбирайте го както искате, по-добре не мога — това е от „Ботуши и седла“22. Кенеди е в стая 1808 в „Конрад“ и отиваме да го приберем.
— Кои сме ние? — попита Дешамп.
— Ти, Мунц, аз и Пищовлията — уточни Кастило. — Алекс, можеш ли да се свържеш по обезопасена линия с представителя на ЦРУ в Монтевидео… как се казваше?
— Робърт Хауъл — отвърна Дарби. — Боб Хауъл.
— Да ни чака с кола — още по-добре с „Юкон“, ако не с ван, абе с нещо голямо — на летището на Пунта дел Есте. Кажи му, че тръгваме веднага.
— Да му кажа ли защо?
— Не, кажи му само, че е важно.
Макс затича доволно след Кастило.
— Този път няма да го бъде, приятел — реши Кастило.
Лаят и скимтенето на Макс се чуваше дори след като влезе във вилата и се насочи към вратата.
СЕДЕМ
Робърт Хауъл,
Кастило го запозна с Дешамп — Хауъл бе чувал за него, но двамата никога не се бяха срещали — след това обясни какви са намеренията им: да хванат Хауърд Кенеди, да го върнат на летището и да го отведат в Щатите като кацнат в Кито, за да презаредят.
— Много ми се иска да участваш, но така само ще усложня нещата, така че можеш да ни дадеш автомобила и да се върнеш след два часа. Ако имаме късмет, ще оставя ключа под изтривалката.
— Участвам — заяви Хауъл. — Може да ни се наложи да използваме дипломатически имунитет. Ако имаме неприятности, в най-лошия случай ще ме изхвърлят като персона нон грата.
— Благодаря ти.
— Как ще го изкараме от хотела, за да го качим в автомобила?
— Нека първо проверим дали е там, след това ще се притесняваме за подробностите — отвърна Дешамп. — Благородният ни лидер залага на някого, на когото не може да се има доверие.
Кастило не му обърна никакво внимание.
— Защо е толкова пусто тук? — попита Кастило. — Има само няколко двумоторни и няколко „Чесна 172“.
— Зима е — обясни Хауъл. — Пунта дел Есте е затворена през зимата. Чакай да стигнем в града.
Десет минути по-късно Кастило видя дълга редица от високи блокове с изглед към широк плаж. Когато приближиха, се оказа, че щорите в почти всички апартаменти са пуснати, по улицата няма почти никакви автомобили (още по-малко по паркингите около сградите), а минувачите се брояха на пръсти.
Пет минути по-късно видяха „Конрад“. Внушителната сграда бе поне на двайсет етажа.
— Тук работи заради комарджиите — обясни Хауъл. — Но дори една четвърт не е пълна.
Зави по алеята към входа.
— Там се вижда някакво раздвижване — обади се Дешамп. — Това ме притеснява.
Паркингът пред входа бе пълен с автомобили. С изключение на две лимузини и фолксваген костенурка, всички бяха полицейски.
— Струва ми се, че ще бъде най-добре да се върнем на летището — предложи Дешамп.
— Я да поиграем на ротативките — предложи Кастило. — Днес ми върви.
— Според мен някой се е опитал да обере казиното и цялата уругвайска полиция е пристигнала — реши Дешамп и отвори вратата.
Тръгнаха по мраморните стъпала и бяха по средата на фоайето, когато някой извика:
— Алфредо?
Всички спряха. Мъжът крачеше към тях.
— Да знаеш само колко се радвам, приятелю — възкликна главен инспектор Хосе Ордьонес, когато сграбчи Мунц в мечешка прегръдка и го целуна. — Щях да ти се зарадвам още повече, ако беше сам.
Погледна останалите.
— Та това са моите приятели Дейвид Юнг и господин Хауъл от Културния отдел на американското посолство. Много ми е приятно да ви видя и двамата.
Обърна се към Кастило и Дешамп и протегна ръка към Едгар.
— Подполковник Кастило, аз съм главен инспектор Хосе Ордьонес от Федералната полиция. Отдавна ми се иска да се запозная с вас.
— Аз се казвам Смит — отвърна Дешамп. — No hable Espacol.
Ордьонес се усмихна и му стисна ръката.
— Аз съм Кастило — представи се Чарли.
— Хосе Ордьонес, подполковник — отвърна инспекторът и протегна ръка. — Не можах да повярвам, че толкова млад човек е извършил всичко онова, което говорят хората.
— Старая се — отвърна Кастило. — Ние да не би да попадаме на конгрес на полицията?
— Прилича ли ви на конгрес? — попита Ордьонес. — За съжаление, не е конгрес. По работа сме. Ваш съгражданин се е сблъскал с известни неприятности.
— Ами?
— Тъкмо се канех да позвъня в посолството ви, но след като господин Юнг и господин Хауъл са тук, това задължение отпада. Ще ги въведа в проблема. Нали нямате нищо против? Ако искате, елате и останалите.
Той посочи асансьора и всички се качиха.
От коридора влязоха в хола на апартамент 1808. Едната стена бе почти цялата от стъкло и разкриваше чудесна гледка към центъра на Пунта дел Есте и Атлантическия океан.
На креслата седяха двама мъже. Единият, който, изглежда, се бе строполил, бе с отворена уста. Облегалката на креслото бе оплескана с кръв и размазан мозък.
Другият бе Хауърд Кенеди.
Бе вързан към креслото с изолирбанд. В устата му имаше нещо — или червена топка, или топка в друг цвят, цялата пропита с кръв. Очите му бяха широко отворени.
Тялото му бе неестествено отпуснато и след малко, когато видя ръцете на Кенеди, Кастило разбра защо.
— Човек би казал — заяви спокойно Ордьонес, — че господин Кенеди е бил пребит до смърт не с бейзболна бухалка, ами с нещо като маша. Започнали са от пръстите на краката, след това са минали на стъпалата, подбедриците, след това са се прехвърлили на пръстите на ръцете, китките и така нататък. Познава се по наслагванията на кръв. Не са бързали много. Според нас този човек е Хауърд Кенеди.
— Наистина е Хауърд Кенеди — потвърди Кастило. — Бил е Хауърд Кенеди.
— Не сме сигурни кой е другият — призна Ордьонес.
— Това е подполковник Виктор Жданков — обади се Дешамп — от отдел Защита на Конституцията и антитероризъм към ФСБ.
