— И така, онова, за което ще говорим, е строго секретно но заповед на президента. Нямате право да обсъждате или разказвате онова, което чуете, без личното ми разрешение. Ясно ли ви е?
Погледна всеки поотделно и изчака кимването му.
— Някои от вас знаят, че американски мюсюлмани от джамията „Ари-Тег“ във Филаделфия — група, за която е известно, че поддържа връзки с терористи — са закупили ферма, близо до Филаделфия, където да имат сигурно убежище, когато бъде детонирана ядрена бомба САБД…
— И така — завърши обясненията Кастило, — след като вече сте наясно как възнамеряваме да процедираме с господин Кениън, ви давам деветдесет секунди, за да решите дали ще участвате или не.
— Онези от вас, които по някаква причина решат, че не могат да участват в операцията, могат да тръгват. Няма да им се отрази по никакъв начин, стига да не разкриват нищо от чутото и да не възпрепятстват мисията.
— Не ми е приятно, че говоря така надуто, но е заложено много и всеки, който посмее да си отвори устата, ще бъде съден за издаване на строго секретен материал. Съдебен процес ще има, независимо какво ще се случи с мен.
— Когато ви казах, че имате деветдесет секунди, говорех напълно сериозно.
Той вдигна ръка и засече деветдесет секунди на авиаторския хронометър.
— Времето лети.
Деветдесетте секунди минаха в пълно мълчание. На всички им се стори, че е минало много повече време.
— Времето ви изтече.
Кастило се приближи до люка и го отвори.
Никой не мръдна от мястото си.
— Сега е моментът да си тръгнете — заяви той.
Никой не помръдна.
— Нали ме чухте, инспектор Дохърти? — попита Чарли.
— Чух ви много добре, подполковник — отвърна инспекторът.
— Добре, тогава да вървим — нареди Кастило.
ТРИ
— Идват — предупреди специален агент Дейвид У. Юнг — младши и посочи през прозореца черен „Мерцедес Бенц S500“, който приближаваше към „Гълфстрийма“.
— Ти си, Джейк — нареди Кастило, докато приближаваше към копчето, с което се отваряше и затваряше вратата.
— Наземен контрол Мидланд — обади се Торине. — Тук
Кастило бе застанал на пътеката между пилотската кабина и пътническия салон и наблюдаваше приближаващия мерцедес.
Автомобилът спря. Предната врата се отвори и Филип Дж. Кениън III — едър набит мъж с бяла спортна блуза, ленено сако, панталони в цвят каки и бежови ботуши — слезе. Фернандо Лопес отвори шофьорската врата и също слезе.
Кениън се потеше под жаркото тексаско слънце, но оглеждаше с възхищение „Гълфстрийма“. Усмихна се и тръгна към стълбата, а от задната седалка на мерцедеса слязоха още двама мъже.
Кениън, изглежда, не забеляза, че черен „GMC Юкон XL“ приближава към мерцедеса, спира и успешно скрива стълбите, така че никой да не успее да види какво става.
Когато Кениън се приближи до вратата, един от мъжете в мерцедеса извади черен полуавтоматичен пистолет изпод сакото си, подпря лакти на предния капак на мерцедеса и стреля.
Не се чу гърмеж, разнесе се едва доловимо изпукване като от въздушна пушка. Кениън притисна бедрото си с ръка, сякаш го бе ужилила пчела. След това падна на стълбата и се сгърчи.
Стрелецът подхвърли оръжието на другия от задната седалка и бързо се качи зад волана.
Другият посегна и изтегли онова, което се бе забило в бедрото на Кениън. Фернандо Лопес се наведе над Кениън и с известно усилие — тъй като едрият мъж продължаваше да се гърчи — го прехвърли през рамо и прекрачи в самолета.
Двигателите на „Гълфстрийм III“ се включиха.
Кастило се протегна към Лопес и го изтегли вътре. Мъжът зад него го изблъска напред.
Щом всички влязоха в „Гълфстрийма“, мерцедесът и юконът потеглиха.
Стълбата започна да се вдига и самолетът бавно потегли.
— Остави го по корем на канапето — нареди Кастило, след това му хрумна друго. — След като му свалиш дрехите. Когато са в адамово облекло, заобиколени от шестима грозни въоръжени мъже, заподозрените лесно приказват.
— Леле, колко си лош, шефче — ахна Едгар Дешамп.
— Лайна и помия — възкликна Юнг, разсмя се и добави: — Чарли, казах го буквално. Той се насра.
— На това му се казва неочаквано развитие на нещата, шефче — подхвърли Едгар Дешамп.
— Натикай го в задната тоалетна.
Когато Филип Дж. Кениън III се върна в съзнание, откри, че се намира в кабинка с пластмасови стени, в която миришеше на изпражнения. Азиатец с навити ръкави и полуавтоматичен пистолет в кобура под мишницата, стиснал друг в ръка, го наблюдаваше.
— Какво, по дяволите, става? — попита Кениън. — Какво…
Юнг постави показалеца на ранената си ръка пред устата.
— Шшш!
— Какво…
Юнг вдигна пистолета и го насочи към гърдите на Кениън.
— Следващия път, когато си отвориш устата, ще ти се случи същото — обясни небрежно той. — Сега се съблечи и се поизмий. Пъхни мръсните дрехи тук, а останалите ми подай.
След това протегна към Кениън пластмасов плик с цип.
Голият Филип Дж. Кениън III, с белезници на ръцете и малка хавлиена кърпа на слабините, се приближи по пътеката.
— Остави кърпата на седалката, Дебелак — нареди Кастило. — Седни върху нея. Няма да ми е приятно, ако вземеш да оплескаш хубавата ми кожена тапицерия.
— Господи, той вони! — възкликна Дешамп.
Кениън послушно изпълни заповедта.
— Да не би да се чувстваш нещо малко объркан, Дебелак? — попита Кастило.
— Мили боже! — въздъхна Кениън.
— Пораздрусахме те — обясни Кастило. — Пуснахме ти петдесет хиляди волта ток и сто трийсет и кусур милиампера електричество. Сигурно си забелязал, че след това няма мърдане.
— При най-незначителния опит да създаваш неприятности или ако откажеш да отговаряш направо без колебание, аз или някой от останалите господа ще ти пусне ток отново. Разбра ли ме?
Кениън кимна.
— Когато ти се задава въпрос, ще отговаряш на глас с
Кастило забеляза гнева в очите на Кениън. Само че страхът надделя.
Затова кимна и отговори:
