Ловците

— Алфредо няма причина да не ми вярва, ти също — сопна се Певснер.

— В интерес на истината, аз ти вярвам. Донякъде. Очевидно Алфредо не е толкова сигурен. В противен случай, досега да ти е звъннал.

— Искам да говоря с Алфредо, Чарли.

— Чарли ли каза? Не бях ли подполковник Бивш приятел?

— Искам да говоря с Алфредо, Чарли — повтори Певснер.

— В такъв случай, когато дойда, може и да уредим нещо.

— Искам да говоря с него веднага.

— Поздрави семейството си, Алекс. И се пази. Приятелите ти не са толкова много, колкото си мислиш.

ДВЕ

Международно летище „Мидланд“

Мидланд, Тексас

14:55, 12 Август 2005

— Аз ще се оправя, Дик — каза Кастило.

Милър вдигна и двете си ръце, за да покаже, че му оставя управлението на самолета.

Бяха им дали разрешение за кацане на писта 34R.

Имаха ясна видимост.

„Никак не му стана приятно, че ми прехвърли контрола, помисли си Кастило. Поне подсъзнателно. Знае, че не е безопасно да го оставя той да приземи самолета само с един здрав крак. Дик наистина обича да лети. Не съм като него. Никога не съм бил. Върша го, защото трябва, старая се, защото е приятно, когато изпълнението ти е на ниво.

Би трябвало да успея да приземя това чудовище без проблеми. Заходът е бавен и нисък, 34R е дълга три хиляди и осемстотин метра, петнайсет широка.

Фернандо се оказа прав. Не трябва да летя сам само е няколко летателни часа на тази машина“.

Гласът на наземен контрол привлече цялото му внимание.

— „Гълфстрийм три-седем-девет“ — обади се операторът — „Еър Форс F–15D“ рулира за излитане на 34R.

Преди Кастило да успее да изрече и дума, Милър се обади:

— Благодаря. Виждаме го.

Сив „Еър Форс“ увеличаваше скоростта по пистата. Вдигна се почти веднага, носът му бе насочен нагоре и за момент изглеждаше така, сякаш е точно под тях. Фюзелажът — широк колкото да побере пилотската кабина — бе вдигнат. На задната част на крилата се виждаха вертикалните стабилизатори.

Пилотът продължи да се изкачва с впечатляваща скорост.

— Видя ли копелето! — възкликна с възхищение Милър.

— Какво означава това „D“? — попита Кастило.

— Тренировъчен — отвърна Милър. — С две седалки.

— Какво прави в Мидланд? — зачуди се Кастило. — Този път предлагам да кацнем.

Десет секунди по-късно, Милър докладва:

— Колесникът свален и застопорен.

Докато Кастило рулираше по пистата към стоянките, Милър посочи през прозореца.

— Струва ми се, че знам какво е правил въпросният „F–15D“ тук — заяви той.

Полковник Джейкъб Торине от американските Военновъздушни сили, облечен в жълта блуза с яка и панталони в цвят каки, крачеше по пистата към тях.

— Върви да му отвориш, Дик — помоли Кастило. — Аз ще изключа.

Деветдесет секунди по-късно полковник Торине надникна в пилотската кабина.

— Не си спомням да съм ти давал разрешение да си развяваш коня на самолета ни, подполковник.

— А аз не си спомням военновъздушните сили да разрешават на старци като теб да управляват „F– 15D“ — отвърна Кастило и подаде ръка на Торине.

— Само ако са с чин полковник — отвърна Торине. — Надявам се с това твърдо приземяване да не си скапал самолета.

— Кацнах като по учебник, Джейк, и ти го знаеш много добре.

— На това му се вика късмет на начинаещия — отвърна Торине. — Обади се Агнес и ми съобщи, че се тръгнал насам, а после при гаучосите. Само че не ми каза защо.

— Открихме кой е дал парите на „лудите глави“ в Пенсилвания, за да си купят бомбено убежище — призна Чарли. — Оказа се, че навремето е бил съученик на Фернандо.

— Става интересно — отбеляза Торине. — Сигурно затова Фернандо — и трима агенти от Тайните служби — чакат в сградата на наземен контрол. Какво ще правим сега?

— Почти през цялото пътуване мислих по този въпрос — отвърна Кастило. — Имам една идея. Може и да не е блестяща, но нищо друго не успях да измисля.

— Ще споделиш ли нескопосаната си идея с мен?

Кастило освободи предпазните колани и се изправи.

Срещна погледа на Торине.

— Да. А след това — ще използвам пилотския лаф — направо съм бръмнал, така че кажи, ако греша.

— А, не знам — вдигна ръце Торине. — Има какво да се желае от теб по отношение на летенето, но от време на време ти хрумват доста прилични идеи.

Кастило му даде знак да минат в пътническия салон.

Милър бе седнал на една от кожените седалки близо до вратата. Дохърти бе срещу него. Дешамп и Юнг се бяха опънали на канапетата. Направиха място на Торине и Кастило.

— Сварих се, шефче — обади се Дешамп.

— Ей сега ще включат климатика — обеща Кастило и добави: — Не познаваш Джейк, нали?

— Не — отвърна Дешамп, — но знам, че е свестен тип. Когато пищовлията Юнг го видя, вдигна очи към небето: „Благодаря ти, господи!“

Милър и Торине избухнаха в смях.

— Ще повикам и останалите — предупреди Кастило. — Преди това, инспектор Дохърти, искам да сте наясно, че онова, което ще предложа, е, по всяка вероятност — не, със сигурност — незаконно. Не очаквам да го приемете. Но очаквам да си държите езика зад зъбите. Когато ми трябва мнението ви, ще ви попитам. Разбрахме ли се?

Дохърти сви устни, но кимна.

Кастило също кимна и се приближи до вратата.

Наземните техници включваха допълнителен източник на ток и връзка за климатик.

Кастило надигна глас, за да могат хората да го чуят.

— Проверете добре дали работи — нареди той. — Ще имаме среща и ще останем вътре известно време.

След това погледна към сградата и размаха ръка. Не видя нито Лопес, нито агентите от Тайните служби, но след малко братовчед му отвори вратата и последван от трима мъже в сиви костюми, се отправи към „Гълфстрийма“.

Когато всички бяха на борда, Кастило затвори вратата.

— Знам, че се събрахме доста хора — започна той, — но съм почти сигурен, че никой не ни подслушва.

Останалите се разсмяха.

— Де да можех през целия полет да стоя тук — продължи той и всички се засмяха любезно.

Събра мислите си и продължи: