Ловците

Нейлър.

— Съгласен съм с вас, господине. Не съм искал това назначение. Освен това помолих да бъда освободен от длъжност.

— Тази работа няма да стане, тъкмо затова съм притеснен — продължи Нейлър и най-неочаквано смени темата. — Имаш ли някаква представа защо Монтвейл иска да остана с вас в клуба? — Без да даде възможност на Чарли да отговори, зададе нов въпрос: — А ти защо искаш да говориш с него?

— Нямам представа защо иска и вие да сте при него, но аз искам да се разберем защо ми е изпратил Трумън Елсуърт за Връзки с обществеността, което ще рече, шпионин…

— Трумън Елсуърт е бивш заместник държавен секретар — прекъсна го Нейлър. — Връзки с обществеността след тази длъжност?

— Да, господине. И аз си мислех същото. Освен това не го искам. Искам да се отърва от него, преди да се е окопал в офиса.

— Не е нужно да ти казвам, че Монтвейл е много влиятелен човек. И опасен.

— Това вече ми е известно.

— В Северна Африка — започна да разказва Нейлър, — когато Айзенхауер изпратил Омар Брадли при Патън като офицер за Връзки с обществеността — по-точно казано, шпионин — Патън надхитрил Айзенхауер като помолил Брадли да бъде назначен като началник-щаб. Така Брадли трябвало да изпълнява заповедите на Патън. По този начин не можел да каже каквото и да е на Айзенхауер, без Патън да разбере, и не успявал да предаде никаква информация, която Патън не искал да бъде предадена.

— Чувал съм тази история — призна Чарли.

— Нали не искаш въпросният Елсуърт да стане твой началник-щаб? — попита Нейлър. — Елсуърт не е Брадли; той работи за Монтвейл и това няма да се промени по никакъв начин. А ти не си Патън, който имал също толкова звезди, колкото и Брадли. Ти си един нищо и никакъв подполковник, а Елсуърт е… бивш заместник държавен секретар.

— Тъкмо това ме притеснява — каза Кастило.

— Работата в нашия случай е, че Патън е работил за Айзенхауер. Ти не работиш за Монтвейл. Но той тъкмо това цели. Ако не успее да се наложи сега, ще използва Елсуърт като твой кукловод.

— И на мен ми се струва, че ще стане така, господине — съгласи се Чарли.

— По дяволите, мразя Вашингтон — възкликна Нейлър.

V

ЕДНО

„Дайкири Ла Ундж“

Армейски Клуб, Седемнайсета улица 901

Сз Вашингтон, окръг Колумбия

21:05, 4 Август 2005

Посланик Монтвейл ги чакаше във фоайето. Качиха се по стълбите на втория етаж, влязоха в „Дайкири Лаундж“ и се настаниха на маса до бара, където Кастило знаеше, че с генерал Нейлър могат за си запалят пури.

Още преди да започнат разговора, стана ясно, че ще трябва да обръщат внимание и на другите посетители.

Главнокомандващият на Централното командване не бе просто познат — по-точно казано, приятел — на поне петима от офицерите и съпругите им, седнали да пийнат по чаша, ами бе най-влиятелният офицер в армията и бе човек, на когато бе желателно да се обръща подобаващо внимание.

Щом първият от приятелите му се приближи, за да стисне ръката на генерал Нейлър, всички останали решиха, че няма да има проблем, ако последват примера му.

При всеки поздрав — независимо колко кратък — се налагаше да бъдат представени и посланик Монтвейл, и подполковник Кастило. А подполковник Кастило не бе свикнал — и дори се чувстваше неловко — да се обръщат към него с новата му титла.

Най-сетне, познатите се свършиха и сервитьорът, който изчакваше настрани, за да вземе поръчката, се приближи.

— Господа, какво си избрахте?

— Аз съм по скоча — отвърна Монтвейл и погледна Нейлър. — Никакви измишльотини. Нещо като най- обикновен „Шивас Регал“. Какво ще кажете?

— Става — съгласи се Нейлър.

„Той какво се опитва да направи? Да не би да е решил да се налага, като определя какво ще пие Нейлър? А Нейлър защо се съгласява?“

Чарли погледна сервитьора.

— Същото, благодаря — отвърна той.

Когато сервитьорът се отдалечи, Монтвейл попита:

— Какво ще правиш в Париж?

— Господине, все още се опитвам да открия хората, които убиха господин Мастърсън.

— За това ли искаше да говорим?

— Не, господине.

— А би трябвало. Може да успея да ти помогна.

Кастило не отговори.

— И така — продължи Монтвейл, — след като не искаш помощта ми, за какво ще говорим?

— За господин Елсуърт, господине.

— Трумън Елсуърт. Свестен човек. Какво за него?

— Сигурен съм, че е свестен, но на мен не ми трябва човек за Връзки с обществеността.

— Ясно. Право на въпроса!

— Да, господине.

— Мога да ти изброя ред причини, поради които завеждащият Връзки с обществеността, който се ползва с доверието ми, ще ти бъде от полза.

— Сигурно. Много ви благодаря, но не искам господин Елсуърт.

— Защото си мислиш, че ще шпионира и ще ми докладва ли?

Кастило не отговори. В същия момент му хрумна нещо, което можеше да се окаже подходящото извинение и да си остави още малко време, преди да отговори.

„Дано успея да измисля нещо“.

— Господине, моля да ме извините, но трябва да се обадя по телефона.

Монтвейл го погледна раздразнен. Нейлър вдигна любопитно очи.

Кастило натисна едно от копчетата за автоматично набиране на мобилния.

— Дик — заговори след миг той. — Струва ми се, че ще успея за полета на „Еър Франс“ за Париж в 23:30. Би ли изпратил багажа ми — и връзката, и визата, и костюма, които оставих на леглото, и лаптопа — в Армейския клуб. Кажи на шофьора да изчака отпред.

Кастило се заслуша за момент, след това продължи:

— В момента съм седнал на по чаша с генерал Нейлър и посланик Монтвейл. — Замълча отново. — Добре. Благодаря, Дик. Ще се обадя от Париж.

Прекъсна разговора и се обърна към генерал Нейлър:

— Майор Милър ви праща най-добри пожелания, господине — предаде той.

Нейлър кимна.

— Защо си против господин Елсуърт да работи с теб? — Монтвейл върна разговора там, откъдето бе прекъснал.