Ловците

обещая да не го давам нито на Агенцията, нито на друг. Ще отида да се срещна с него, за да ме освободи от обещанието.

— Ами ако не го направи?

— Ще трябва да намеря друг, който да ми предостави същия списък.

Монтвейл кимна и премина на друг въпрос.

— Какво стана с парите?

— Изтеглихме ги от Уругвай и първо ги прехвърлихме в сметката на агент от ФБР, която беше открил на Каймановите острови.

— Юнг ли? Онзи, който е бил с вас, когато са убили Лоримър ли?

— Да, господине. Изпратих го в Уругвай да прикрие следите ни.

— Той ще се справи ли?

— Струва ми се, че да, господине.

— Ще ти бъде от полза, ако остане на постоянна работа при теб — подхвърли посланикът. — Мислил ли си по този въпрос?

— Да, господине, мислих. Секретар Хол го уреди.

— Чудесно. Само че следващия път, когато изникне подобен въпрос, първо се обърни към мен.

„Той да не би да се опитва да разкара Мат Хол?“

— Слушам, господине.

— Каза, че са прехвърлени „първо“ в сметката на Юнг — продължи да го разпитва Монтвейл.

— След това, днес сутринта, ги прехвърлих в сметка на мое име в същата банка, „Лихтенщайнише Ландесбанк“.

— На твое име ли?

— На името на германец — другата ми самоличност, която понякога използвам. Прецених, че така ще бъде най-добре.

— Имаш ли доверие на хората от фирма „Госингер“? Те ще си мълчат ли? — попита Монтвейл.

— Да, господине — потвърди Кастило и чак тогава се усети. „Боже, той знае и за това. Освен това зададе въпроса на съвършено чист немски“.

Монтвейл превключи на английски:

— По дяволите, той е невероятен, нали генерале? — попита посланикът.

Нейлър не отговори. Вместо това попита:

— Мога ли да попитам за какви пари става въпрос?

— Разбира се, че можеш да попиташ — усмихна се Монтвейл. — Дали ще получиш отговор, зависи от подполковника, тъй като сам изтъкна, че единствено той и президентът са напълно запознати с въпроса. Ще извърша престъпление, ако кажа.

„Сега пък какви ги върши? Играе ли си с мен? Или може би с генерал Нейлър? Дали не е и с двамата?“

— Генерале — започна Кастило. — Лоримър имаше почти шестнайсет милиона долара, пръснати в няколко банки в Уругвай. Ние ги взехме. Сега се използват от Звеното за организационен анализ.

— Как го направихте? — попита Нейлър.

— Нужно ли е той да знае тези подробности, подполковник? — обади се Монтвейл.

— Не е нужно — отвърна вместо Чарли Нейлър. — А и не искам да знам.

— Имам достъп до бизнес полети до Европа и Бразилия — обясни Монтвейл. — Ще те улесни ли, ако можеш да ги използваш?

— По-скоро ще привлече вниманието към мен — отвърна Чарли.

— Те са на Агенцията — уточни Монтвейл. — Агенцията притежава две чартърни компании в Европа и една в Бразилия. Нещо като въздушния вариант на лимузините, които кръстосват Манхатън. Едва ли, ако използваш някой от тях, ще привлечеш внимание. Мога — освен ако самолетът не ти трябва единствено за превоз от точка А до точка Б — да уредя по-бързото ти придвижване.

— Мога ли да се възползвам някой друг път?

— Когато си стиснахме ръцете, си извоюва това право — отвърна Монтвейл. — Всичко е наред, стига да се придържаш към твоята част от сделката.

Той извади портфейл от сакото си, изтегли визитка и я остави на масата. След това бръкна за електронен бележник в другия джоб, направи справка и написа няколко номера на визитката. Подаде я на Кастило.

— Докато стигнеш в Париж, въздушните лимузини ще са уведомени, че когато им позвъниш, ще са на твое разположение. Последният номер е моят. Използвай го, когато имаш нужда и не успееш да се свържеш през централата на Белия дом.

— Благодаря ви — кимна Кастило.

— Има ли нещо, което да направя за теб? — попита посланикът.

— Госпожа Уилсън сега е старши аналитик на отдел „Южна Америка“ в Агенцията — обясни Кастило.

Монтвейл сви устни и се замисли.

— Знаех, че е успяла да мине между капките и да се уреди да не я уволнят — отвърна той. — Това е недопустимо, нали?

— Двамата с Милър се натъкнахме на нея тази вечер. Беше във фоайето на „Мейфлауър“ — обясни Кастило. — Нарече ме „копеле гадно“.

— Разбирам я как се чувства — кимна Монтвейл. — Ще се заема с въпроса още утре сутринта.

— Благодаря ви.

— Има ли друго?

— Не, господине. Не се сещам за друго.

— В такъв случай ще ви оставя — заяви Монтвейл.

Изправи се, допи напитката и подаде ръка на изправилия се Нейлър.

— Винаги ми е приятно да се видим, генерал Нейлър.

След това се обърна към Кастило, стисна и неговата ръка и го шляпна по рамото.

— Получи се по-добре, отколкото очаквахме, нали? — усмихна се той. — Дръж ме в течение, подполковник.

— Слушам, господине.

Монтвейл излезе от заведението и Нейлър и Чарли седнаха.

— Боже! — възкликна Чарли. — Защо се чувствам толкова неестествено, когато той се държи мило и любезно?

— Сигурно защото не си спал, докато са ви учили да не подценявате врага.

Кастило се разсмя.

— Не трябваше да го казвам — продължи замислено Нейлър след малко. — Срещата си я биваше, но съм сигурен, че можем да вярваме на думите му. Той винаги получава каквото си е наумил.

— По-точно?

— Ако успееш, той ще си припише заслугите. Ако се провалиш, ще заяви, че подобно нещо не би се случило, ако беше под негово командване.

Кастило изпъшка.

— Освен това има право — обясняваше Нейлър. — Имаш нужда от връзките и влиянието му. ФБР и ЦРУ — и всички останали — се страхуват от него. И има защо. Щом се разчуе, а скоро наистина ще се разчуе, че си негов човек, хората много ще се замислят дали да ти забият нож в гърба.

— Аз си мислех, че съм човек на президента — отвърна Кастило.

— Така е. Само че президентът е свестен човек. Затова пък посланикът е известен като последовател на философията на Кенеди.

— Какво ще рече това, господине?

— Не се ядосвай, а дай на всеки заслуженото — обясни Нейлър. — С този човек шега не бива. Но пък, от друга страна държи, на думата си.

Кастило погледна часовника си.