Ловците

— Този човек ме кара да се чувствам като шестнайсетгодишна девственица, погната от трийсетгодишен мераклия, който не признава „не“ за отговор.

— Отлично те разбирам, макар да ми се струва, че ти никога през живота си не си бил шестнайсетгодишна девственица — засече го Дешамп. — ООН уведомиха посолството, че Лоримър е бил убит по време на грабеж, ни повече, ни по-малко, в Уругвай. Повече от очевидно е, че това са пълни глупости. Ти знаеш ли какво в действителност става?

— Гръмнаха го с „Мадсън“ в имението, което има там.

— Източникът ти сигурен ли е?

— Бях там. Тъкмо бях съобщил на Лоримър, че имам намерение да го върна на любящото му семейство, когато някакъв навря дулото на „Мадсън“ през прозореца, заби два куршума в главата му и рани един от моите хора.

— Доста бурен живот водиш, шефе.

— Освен това лошите видяха сметката на друг от хората ми, сержант от „Делта Форс“, който не се даваше лесно. Бяха истински професионалисти.

— И за съжаление, същите тези професионалисти са успели да се изнесат от Долината на сълзите, преди да ти съобщят за кого работят.

Кастило кимна.

— Бяха шестима, облечени в черно, и не носеха никакви документи.

— Това прилича на Спецназ или Мосад — отбеляза Дешамп. — Може би дори на Жабите десантници.

— Какви?

Барманът им донесе „Дортмундер Юнион“. Дешамп изчака човекът да се отдалечи и едва тогава продължи:

— Френските парашутисти десантници — обясни Дешамп. — Невероятни са. Френският вариант на британските елитни военни части SAS. Оттам произлизат. Ако слуховете са верни, сред тях има и цяла група от Спецназ. И от Спецназ, и от Чуждестранния легион.

— Французи значи — замислено отвърна Чарли.

— Защо не. Доколкото разбрах, жабарите са били затънали до ушите в тази работа „Петрол срещу храни“, а чух, че въпросният Лоримър е знаел кои са играчите.

— Дори не се бях сетил да французите — призна Кастило.

— Ти нищо ли не научи от Лоримър? Господи, как изобщо успя да го откриеш? При това в Уругвай!

— Научих, че от парите за подкупи са дръпнати почти шестнайсет милиона, но както ти се изрази, той предаде богу дух и душата му отлетя от Долината на сълзите, преди да успея да го попитам.

— Просто си трайкай и чакай да видиш кой ще се опита да се докопа до паричките.

— Ние вече се докопахме — призна Чарли.

— Браво на вас! — Дешамп посегна към чашата си, вдигна я и чукна чашата на Кастило.

Човекът на ЦРУ отпи и продължи:

— Ще ми разкажеш ли как успя да откриеш Лоримър? Бях убеден — миналия път ти казах — че храни рибите или в Сена, или в Дунав.

— Имам информатор, един репортер, който следи трансферите на пари, придобити от „Петрол срещу храни“ от Германия за Южна Африка — Уругвай и Аржентина — и той ми даде някои имена. Показах ги на агент от ФБР в Монтевидео, който нищи прането на пари в района. Отвори една от папките си и вътре лъсна снимката на Жан-Пол Лоримър. Беше с нова самоличност — Жан-Пол Бертран, с ливански паспорт, водеше се търговец на антики — и ми се струва, че когато престанеха да търсят Лоримър, той щеше да се изнесе някъде другаде… пак на майната си.

— Откъде е този репортер?

— От един германски вестник.

— Като каза германски, каква е тази работа с Госингер? — полюбопитства Дешамп.

— Роден съм в Германия. Майка ми е германка. Затова за германците си оставам техен поданик завинаги и имам немски паспорт. Много удобно прикритие.

— А кой е Кастило?

— Баща ми е бил пилот на „Хюи“, загинал във Виетнам, преди да се ожени за майка ми. Когато бях на дванайсет, родителите на баща ми разбраха за мен и ме взеха в Щатите, затова американският ми паспорт е с името на баща ми.

Дешамп срещна погледа му, ала не заговори веднага.

— Бих казал, че и командосите са замесени, но…

— Кои командоси?

— Die Kommando Spezialkrdfte, германските Специални части. Не ги ли знаеш?

„Германското му произношение е безупречно. Все едно че е берлинчанин. Той нали ми каза, че е работил в Берлин“.

— Двама от тях бяха чернокожи — добави Кастило. — Дори не ми е минало през ум, че маже да са германци.

„Което е адски тъпо от моя страна“.

Стори му се, че Дешамп се кани да каже нещо, ала след, това изглежда, размисли.

— Хайде, казвай — подкани го Чарли.

Дешамп задържа погледа си върху него, след това сви рамене.

— Някои от хлапетата — боже, хиляди са — са в същото положение като твоето, само че семействата на чернокожите им бащи не ги искат в Щатите. Когато пораснат — и разберат, че да си чернокожо копеле в Германия изобщо не е весело — не им е никак лесно да си намерят работа, но се водят германски граждани и спокойно могат да влязат в армията. Много от тях са направили точно това. А повечето не хранели топли чувства към Америка.

— Трябваше да се сетя — призна Кастило.

— Според мен обаче е много малко вероятно КСК да са замесени в събитията в Уругвай. Малко вероятно наистина, но не и невъзможно. Все пак ги държат доста изкъсо.

— В Афганистан имаше разни германски Специални части — спомни си Кастило. — Само че черни така и не видях.

— Какво ще правиш в Париж?

— Можеш ли да ме вкараш в апартамента на Лоримър?

— Мога, но няма да намериш нищо — обезкуражи го Дешамп. — Второ бюро и хората от ООН преровиха всичко, веднага щом се разбра, че Лоримър липсва. И аз поогледах, когато се разбра, че интересът към дипломата е голям.

„Прав е. Тая работа е напълно безсмислена. Инспектор Клузо отново прецака работата“.

— Сега си спомням — продължи Дешамп, — че аз ти казах, че за Лоримър вече са се погрижили. Затова е най-добре да огледаме още веднъж. Нещо специално ли търсиш?

— Нищо конкретно. Все нещо може да ме насочи към хората, които очистиха Мастърсън.

— Само за това ли си в Париж?

Чарли кимна.

— После къде заминаваш? Да се срещнеш с германския репортер ли?

— Отивам във вестника му. Иска ми се да си поговоря с издателя.

— Той къде е?

— Във Фулда.

— Не мога да те вкарам в апартамента по светло. Затова предлагам, след като приключим с хамбургерите — ако изобщо някога ни ги донесат — да отидем до посолството и да прегледаме моите записки. Може да забележиш нещо, което аз съм пропуснал. Нали имаш американски паспорт?

Черли кимна.

— Докато сме там, ще звънна в Брюксел и ще поръчам едно „Евроджет“ такси да те вземе от „Шарл де