Ловците

И Нейлър и Чарли се разсмяха.

— Значи ще намерите на господин Елсуърт някаква друга задача — продължи да настоява Кастило.

— Нека ти покажа своите карти — отвърна Монтвейл. — Става ли?

Чарли кимна.

— Много съм впечатлен от теб.

— На това ли му се казва „замазване на положението“?

— Изслушай ме. Няма да ти струва нищо. Само малко време.

— Стандартната ми тактика, когато имам работа с по-умен от мен, е да бягам надалече — обясни Кастило.

— Това ли е твоето замазване на положението?

— Не съм на вашето ниво и го знам. Само защото звучи ласкателно, не означава, че е истина — продължи Кастило.

— Защо тогава да е лъжа, че съм впечатлен от теб?

— Зависи от какво точно сте впечатлен?

— Също като президента, аз съм на мнение, че ти се справи блестящо с откриването на самолета и въпросния Лоримър. Проблемът ми е — освен че президентът те смята за велик — че съм на мнение, че трябва да работиш за мен.

— Господин посланик, не искам да работя за вас.

— Едва ли това е най-важното в момента. Президентът много харесва личния си агент.

— От вас, господине, искам единствено да ме оставите на мира, за да свърша онова, което ми е поръчал президентът.

— Докато не каза това, си мислех, че наистина си точно толкова умен, за колкото те представя президентът — отвърна Монтвейл.

— Моля?

— Не можеш да си позволиш да си сам, Чарли — продължи Монтвейл. — Имаш нужда от мен. От връзките ми. От властта ми. От влиянието ми. В Ленгли и сградата на Дж. Едгар Хувър използват снимката ти за мишена на дартс. Във ФБР те мразят точно колкото и приятеля ти Хауърд Кенеди.

— Не бях сигурен, че вярвате на тези приказки.

— Просто проверих — призна Монтвейл. — Имам приятели в Бюрото. Няма човек, който да не се зарадва, ако се намери някой да изкорми и разпъне Кенеди.

Любопитството надделя у генерал Нейлър.

— Кой е този човек? Какво е направил?

Монтвейл се усмихна покровителствено.

— Както Чарли ми каза — а моите приятели потвърдиха — след като е бил допуснат до най-кирливите ризи на ФБР, господин Кенеди отишъл да работи — предполага се, че получава доста голяма заплата — за известен руски мафиот, някой си Александър Певснер, и отнесъл със себе си тайните. — Той замълча за миг. — А нашия приятел Чарли го мразят, защото, когато изпратили инспектор да му съобщи, че е длъжен в мига, в който влезе в контакт с Кенеди, да ги уведоми, нашият общ приятел Чарли им казал хич да не се надяват. Освен това подозират — и то с основание — че Чарли стои зад заповедта на президента да прекратят търсенето и преследването на господин Кенеди.

— Певснер и Кенеди ни бяха от полза в миналото — обясни Кастило. — И със сигурност мога да кажа, че ще ни бъдат от полза и в бъдеще.

Чарли забеляза изражението на Нейлър.

„Поглед на съжаление и недоверие. Той си мисли, че съм тръгнал по пътя на Оли Норт. А аз току-що изгубих битката. Какво, по дяволите, очаквах?

Монтвейл е прав, аз наистина съм младши офицер, който се е сдобил с прекалено много власт, с която трудно се справя.

Аз съм една много малка рибка, пусната сред големите акули“.

— Какво предлагате, господин посланик? — попита Кастило.

— Докато дойде моментът, в който мога да убедя президента — а въпросът е кога ще стане, не дали — че Звеното за организационен анализ трябва да бъде под мое командване, смятам, че е в интерес и на двамата да си сътрудничим.

— Как?

— Ти ще ме държиш в течение какво става. Не ми е приятно, когато вляза в Овалния кабинет, президентът да ме посреща с думите: „Чарлс, направо няма да повярваш какво е направил Кастило“, а аз да нямам представа за какво ми говори. Искам да мога да му кажа, че съм наясно какво правиш, и по този начин да ти помогна.

— Съжалявам — отвърна той и усети как погледът на събеседника му го изпепелява, — но ако това означава да се примиря с вашия човек, който ще се занимава с Връзки с обществеността, няма да стане.

„Изражението на генерала означава, че току-що съм се прострелял в крака“.

— Можем да поговорим по този въпрос — предложи Монтвейл.

— Да поговорим ли? — заекна Кастило. Не бе очаквал подобен отговор.

— Това означава, че ти ми предлагаш вариант, а аз преценявам дали да го приема.

— Обаждането ми отпреди малко, помните ли? Разговарях с началник-щаба си, майор Ричард Милър.

— Какво за него?

— Изтеглете господин Елсуърт от офиса ми и ще инструктирам майор Милър да ви каже какво и защо върша — при това бързо — всичко, което може, без да застрашава живота на когото и да било от екипа ми.

— Предполагам, че говорим за един и същи майор Милър?

— Моля?

— Синът на генерала, нали? Мъжът, чийто живот спасихте — като рискувахте и собствения си живот, и кариерата си — в Афганистан. Говорим за мъжа, когото госпожа Уилсън обвини, че й правел неприлични предложения по време, когато е изпробвала вашите креватни умения? За същия ли майор Милър става въпрос?

— Да, господине. За същия майор Милър.

— Разбрахме се — одобри Монтвейл, надигна се от стола и подаде ръка на Чарли.

„Мили боже! Получи се прекалено бързо. Кога ли ще ми отреже главата?“

Монтвейл стисна здраво ръката на подполковника.

— Новите ни отношения ще бъдат значително по-приятни, отколкото предполагам, че ти предполагаш, че ще бъдат.

— Така е, господине — отвърна Чарли.

— Добре, защо заминаваш за Париж? — попита Монтвейл, след като се отпусна на стола.

„Вече се договорихме и постигнахме примирие. Аз ще спазя своята част“.

— Помолих посланик Лоримър, бащата на господин Лоримър, да ми даде пълномощно, с което да се погрижа за имотите на сина му в Париж и Уругвай. Искам да проверя дали в апартамента и имението няма някоя следа.

— И в Уругвай ли ще ходиш?

— Да, господине.

— Смяташ ли, че си достатъчно квалифициран за подобно нещо?

— Не, господине, не съм. Ще помоля представителите на ЦРУ в двете страни да ми помогнат.

— Защо си мислиш, че ще го направят?

— Защото вече съм работил с тях. Преди ми помогнаха.

Монтвейл кимна.

— Има ли още нещо, което трябва да знам?

— Имам още един източник на информация в Будапеща. Предпочитам да не го назовавам. Той ми даде списък с хората, замесени в скандала „Петрол срещу храни“, и ме накара да му