Ловците

Кастило срещна за миг погледа му.

„Не бива да се предавам без бой“.

— Мислих по този въпрос, господине — отвърна той. — Аз не мога да ви наредя да направите каквото и да е. Ако обаче сте решили да изпратите господин Елсуърт в комплекса „Небраска“, се страхувам, че той по цял ден ще седи в офиса и няма да има какво да прави.

— Какви, по дяволите, ги говориш?

— Ако господин Елсуърт няма достъп до решението на президента за създаването на Звеното за организационен анализ, как да му кажем какво вършим?

— Това е смешно и ти много добре го знаеш — сопна се Монтвейл. — Елсуърт има най-високо ниво на достъп до секретни материали от години.

Кастило отново замълча и Монтвейл се досети защо.

— Кастило, ти да не би да намекваш, че няма да дадеш на Трумън Елсуърт необходимия достъп до секретните материали?

— Господине, просто не разбирам къде е мястото на господин Елсуърт в Звеното и моята мисия.

— Аз ще му дам ниво на достъп за рамките на Звеното.

— Господине, струва ми се, че нямате подобна власт — отвърна Кастило. — Доколкото разбрах, единствено ние двамата с президента можем да разрешим подобно нещо.

— Не мога да повярвам на ушите си! Ти за кого се имаш, дяволите да те вземат? Аз съм директор на Националното разузнаване. Аз съм човекът, който решава кой има право на достъп до секретни материали и кой няма.

— Посланик, вие нямате никаква власт над решението на президента в този случай — опъна се Кастило.

— Тогава ще трябва да разберем какво мисли президентът по този въпрос — реши Монтвейл — и какво има да каже за неприемливото ти отношение.

— Разбира се, господине. Той ще прецени най-добре — кимна Чарли.

— Преди цялата тази работа напълно да излезе извън релси — намеси се генерал Нейлър, — искам да кажа, че нито един от вас не иска да продължава с този спор.

— Нищо няма да излезе извън релси, генерале — сопна се Монтвейл.

— Чудесно — съгласи се Нейлър, — защото няма да бъде в интерес на страната — или на когото и да е от вас — ако позволите да се случи подобно нещо.

Монтвейл го погледна вбесен.

— Честно казано, генерале, надявах се да ми помогнете да набия малко здрав разум в главата на майор Кастило, да му покажете къде му е мястото в системата.

— Вече е подполковник Кастило, господин посланик — поправи го Нейлър.

— Подполковник — озъби се Монтвейл. — Същата работа като подполковник Оливър Норт, офицер, на когото е била дадена прекалено много власт, а той не знаел как да се справи. Нали знаете случая с подполковник Норт, генерале?

— Не съм убеден, господин посланик, — продължи Нейлър, — че президентът е дал на подполковник Кастило власт, с която той не може да се справи. А вие?

Монтвейл не отговори.

— Позволете ми да ви предложа един вариант, господин посланик — каза Нейлър и огледа заведението, след това, спокоен, че никой не подслушва, продължи по-тихо: — Ако този спор стигне до ушите на президента, ще му се наложи да избира между вас двамата. Доколкото познавам президента, той не обича да действа по принуда.

— Въпреки това…

— Очевидно — продължи Нейлър — вие сте много по-важен за правителството и страната от подполковник Кастило. Подполковник Кастило ще бъде освободен от длъжност. Но ще бъде подменен, защото, както ни е добре известно, президентът обича да има свой агент — агент на президента който да отговаря единствено и само пред него. И двамата сме наясно, че новият човек няма да е лице, което вие предложите, независимо от квалификацията му. Защото по този начин победата ви ще бъде прекалено голяма.

— Значи ще се спре на друг офицер от армията. И ще ви кажа още отсега, господине, че колкото и добре да се справи въпросният офицер, президентът ще го сравнява всеки път с подполковник Кастило и ще си казва, че има още какво да се желае. Причината, от една страна, ще бъдат двете успешни операции, които подполковник Кастило изпълни като агент на президента. А, от друга страна, защото тези две операции съвсем не се дължаха на добрия му късмет. Подполковник Кастило доказа, че е изключително квалифициран за длъжността, за която го бе избрал президентът.

— Ще ви кажа и още нещо, господин посланик, а то е, че президентът винаги, абсолютно винаги, ще си мисли: „Ако Монтвейл не беше тропнал с крак и не ме беше накарал да се отърва от Кастило, нещата щяха да са съвсем различни“. Нали присъствахте на церемонията. Той само дето не му даде медал.

Нейлър се обърна към Чарли:

— А ти, подполковник, ще трябва да се научиш на неща, на които не са те учили в „Уест Пойнт“. Приемливото разрешение на даден въпрос не означава, че си се предал. Налага се да се правят компромиси, в случая с посланик Монтвейл, както се налага и той да направи компромис по отношение на теб. В противен случай и двамата ще предадете доверието на президента, а съм убеден, че нито един от двамата не иска да се случи подобно нещо.

Монтвейл се канеше да отговори, когато сервитьорът донесе напитките им и се наложи да прекъснат разговора.

След като се отдалечи, посланикът разбърка замислен напитката в продължение на няколко секунди и протегна пластмасовата бъркалка към Кастило.

— Вземи я — нареди директорът на Националното разузнаване. — Приеми, че е маслинова клонка.

— Правете любов, не война, така ли? — попита Кастило и взе бъркалката. Нейлър го погледна недоволно.

— Нямам желание да воювам с теб, Чарли — продължи Монтвейл.

„Чарли“, вместо „Кастило“! Няма „подполковник“, нито дори „майор“!

„Той се опитва да ме омае, а това вещае само опасности“.

— Нито аз с вас, господин посланик.

— Да сложим тогава картите на масата.

— Моята карта е само една: да се обърна към президента и да му призная, че няма да мога да работя качествено, докато господин Елсуърт ми наднича над рамото и ви докладва за всичко, което имам намерение да предприема.

— Просто не разбирам защо фактът, че ще бъда добре информиран, ти пречи на работата — учуди се Монтвейл. — Сигурен съм, че се доверяваш на генерал Нейлър.

— Не го прави — бе категоричен Нейлър. — Честно казано, искрено се надявах да ми се доверява, но така и не стана.

Монтвейл изви вежди.

— Сигурен съм, че и двамата добре разбирате, че това ще бъде още една стрела в колчана ми, ако се наложи да се обърна към президента. „Господин президент, той не се доверява дори на генерал Нейлър. Нали помните Оли Норт?“

Нейлър се намръщи.

— На тези думи президентът би отвърнал: „Така е, защото подполковник Кастило не работи за генерал Нейлър, а за мен“.

— Всичко е ясно — отвърна Монтвейл с усмивка след малко.

— Ще отнесете ли въпроса до президента, господин посланик? — попита Кастило.

— По всяка вероятност ще го направя, макар не веднага. Картата, с която разполагаш в момента, е асо. Генерал Нейлър е прав. Ако президентът беше на мястото на папата, след речта му тази вечер сигурно щеше да бъдеш провъзгласен за Свети Карлос Спасител на страната.