Гол“ на сутринта. Кое летище е най-близо до Фулда? Рейн на Майн ли?
Кастило кимна отново.
— Вече не е Рейн на Майн; нали го върнахме на германците преди няколко седмици. Сега се води международно летище Франкфурт.
— Старият ред си отива и отстъпва място на новия. Запиши си го някъде.
Кастило се разсмя.
— Ед, не ми се иска много да използвам „Евроджет“. След като приключим в апартамента, мога да се кача на влака.
— Заради Монтвейл ли се притесняваш?
Кастило кимна.
— От друга страна, ако той разбере, че си използвал самолета му — а той със сигурност ще разбере — ще реши, че си му в кърпа вързан. А в такива случаи се казва, че успешно си разоръжил противника.
— Кажи, Дешамп, защо ме караш да се чувствам като глупак?
— Не си глупак, шефче. Просто ти липсва опит, но в никакъв случай не си глупак.
— А дали няма да те заинтересува сравнително честна работа в столицата?
Дешамп задържа дълго погледа му.
— Защо не поговорим по този въпрос отново, шефе, след като откриеш кои са хората?
— Добре.
— С други думи, след като ги заковеш. Първото, което всеки умен шпионин трябва да приеме, е, че провалът е в реда на нещата. Струва ми се, че този урок вече си го научил, така че може и да има надежда за теб.
ТРИ
Почитаемият Майкъл А. Макгрори, все още по халат, пиеше кафе и се вглеждаше мрачно през прозореца на трапезарията към ситния дъждец, който обещаваше да се задържи през целия ден, когато се обади шефът на мисията, Тиодор Дж. Детуайлър — младши.
— Много съжалявам, че ви безпокоя у дома, господин посланик, но прецених, че трябва незабавно да ви уведомя.
— Какво има, Тед? — попита Макгрори.
Имаше два начина, по които да приемеш шеф на мисия, който не смее да предприеме нищо, без да е абсолютно сигурен какво точно иска посланикът.
От една страна, посланик Макгрори бе на мнение, че това е добре. Не му се налагаше да губи време и усилия, за да оправя нескопосаните решения на Детуайлър и неизбежните последици, защото Тед много рядко — почти никога — не смееше да вземе решение сам.
От друга страна, да има заместник, който не смее да си обърше носа, без да провери какъв е протоколът в подобен случай и да поиска специално разрешение от посланика, бе голяма досада.
Освен това Детуайлър често преценяваше, че разни неща, които могат да чакат до следващия ден — дори до следващата седмица — са изключително важни, и трябваше незабавно да уведоми посланика, въпреки че много добре знаеше, че ще прекъсне или закуската му, или играта на голф.
— Току-що ми се обади заместник външният министър Алварес, господин посланик.
— У вас, доколкото разбирам.
— Да, господине, у нас.
— И какво иска заместник външният министър Алварес?
— Попита дали ще бъда в посолството към девет — докладва Детуайлър. — Попита дали ще бъда така любезен да пия чаша чай с него.
Макгрори едва се удържа да не каже:
Вместо това попита:
— Не каза ли какво иска?
— Не, господине, нито дума. Освен това ми се стори, че обаждане вкъщи, в този час…
— Малко е необичайно, нали?
— Точно така, господине, и на мен ми се стори необичайно.
— Нали покани заместник външния министър Алварес на кафе, Тед?
— Да, господине, поканих го. Господин посланик, позволете да ви кажа какво предполагам.
— Разбира се.
— Имам чувството, господине, че това не е светско посещение, но Алварес не иска официална среща, ако разбирате какво се опитвам да ви кажа.
— Разбирам. Но каква е причината?
— Нямам никаква представа, но нещо ми подсказа, че трябва да ви спомена.
— Много правилно. Веднага щом разбереш какво иска, освен чашата кафе, ме уведоми.
— Разбира се, господине.
— Има ли друго, Тед?
— Не, това е. Още веднъж моля да ме извините, че ви обезпокоих у вас, господин посланик.
— Не се притеснявай, Тед — отвърна Макгрори и затвори. Посланикът посегна към чашата кафе, отпи глътка и се намръщи, когато усети, че е изстинало.
— По дяволите — възкликна той, след това тресна чашата върху масата, излезе бързо от трапезарията и се отправи към спалнята, за да се облече.
Тъй като наистина му се пиеше прясно сварено горещо кафе, Макгрори не се изненада, че сеньора Сузана Обрегон, секретарката му, все още не е сварила.
Нямаше смисъл да се разправя с нея. Щеше само да си изгуби времето. Тя вече бе измислила някакво обяснение като например, че е искала да е горещо и прясно, когато той дойде, а днес се бе появил цял час по-рано или че съпругата на втория й братовчед току-що е родила четиризнаци.
Влезе в кабинета си и седна на бюрото. Чакаше го един-единствен лист, което означаваше, че поне този път заместник държавният секретар не го е залял с десетки приятелски съвети как по-добре да си върши работата.
Тъй като нямаше какво друго да прави, докато чака кафето, той посегна към листа, облегна се на стола и зачете.
СЕКРЕТНО
3445–4 1745 4 АВГУСТ 05
НА ЛИЧНОТО ВНИМАНИЕ НА ПОСЛАНИК МАКГРОРИ
ОТНОСНО ТЕЛ. РАЗГ. М/У ДЪРЖ. СЕК. ВЪПР. ЛАТ. АМ. И ТИОДОР ДЖ. ДЕТУАЙЛЪР-МЛАДШИ, 17:05, 4 АВГ. 2005
ГОСПОДИН ДЕЙВИД У. ЮНГ — МЛАДШИ, СПЕЦИАЛЕН АГЕНТ НА ФБР, НАЗНАЧЕН В ЕКИПА НА ДЪРЖАВНИЯ СЕКРЕТАР, В МОМЕНТА ПЪТУВА КЪМ МОНТЕВИДЕО И ЩЕ ПРИСТИГНЕ СЛЕДОБЕДА НА 5 АВГ 2005
