— Боже господи! — възкликна Макгрори. — Няма да спомена и дума, но на чие име е написал чековете господин Лоримър?
— Не знаем — отвърна Алварес. — Парите са били прехвърлени в национална банка „Ригс“ във Вашингтон. И трите банки тук използват „Ригс“ като кореспонденти.
— Чакайте да видя дали съм разбрал правилно — обади се Макгрори. — Някой влиза в национална банка „Ригс“ във Вашингтон, връчва необходимите документи, а те му връчват шестнайсет милиона долара.
Ордьонес обясни:
— Банка „Ригс“ са изпратили — разполагат със сателитна връзка — фотокопия на запис на заповед до банките тук, за да потвърдят дали подписът на сеньор Бертран е автентичен. След като банките са потвърдили, те са уведомили банка „Ригс“, че подписът е валиден и преводът може да бъде извършен.
— И след това са връчили на неизвестното лице във Вашингтон шестнайсетте милиона.
— Не. Неизвестното лице във Вашингтон е искало парите да бъдат прехвърлени на личната му сметка в „Лихтенщайнише Ландесбанк“ на Каймановите острови. Трансакцията е била извършена. Отнема не повече от минута или две.
— И как се казва лицето?
— Не знаем. Може да е както мъж, така и жена. Парите са прехвърлени в банкова сметка само с номер, без титуляр.
— А сигурни ли сте, че подписът е бил на Лоримър?
— Няма съмнение в нито една от банките — а когато става въпрос за толкова пари, те са изключително внимателни — че господин Бертран лично е подписал записите на заповеди.
— Нищо не разбирам — призна Макгрори.
— И ние — обади се след него Алварес.
— Можем ли да разберем от банката на Кайманите… как казахте, че се казва?
— „Лихтенщайнише Ландесбанк“ — помогна му Ордьонес.
— Можем ли да разберем от тях кой е собственикът на безименната сметка? — продължи да настоява Макгрори.
— Няма да е никак лесно — сви рамене Ордьонес. — На Каймановите острови са по-стриктни по отношение на банковата тайна, отколкото в Швейцария.
— Може би аз ще успея да направя нещо. — Макгрори погледна Хауъл. — Ще попитам Вашингтон.
— Ще сме ви безкрайно благодарни за всяка помощ, господин посланик, и официално, и неофициално — отвърна Алварес.
— Предполагам, че ако имате представа кой е убил господин Лоримър, ще ми кажете.
— Разбира се — потвърди Алварес. — Както кой е убил господин Лоримър, така и кой е отговорен за смъртта на непознатите в имението „Шангри-Ла“.
— Полагаме всички усилия — продължи Ордьонес. — Струва ми се, че е крайно време да стигнем до нещо. Лошото е, че тази работа отнема много време, затова ще сме ви много благодарни за помощта.
— Засега обаче не разполагате с нищо, така ли? — попита посланикът.
— Разполагаме с няколко следи, които ще се окажат ценни — похвали се Ордьонес. — Първо, вече сме убедени, че е имало хеликоптер.
— Хеликоптер ли? — намеси се Хауъл.
— Да, хеликоптер — потвърди Ордьонес. — Недалече от имението открихме варели със самолетно гориво. Наоколо има следи… как се казваха онези неща, на които стъпват хеликоптерите?
— Не знам — призна след малко Макгрори.
— Ски — обади се Хауъл и Макгрори го стрелна злобно.
— Точно така — кимна Ордьонес. — По земята има следи, които със сигурност са от хеликоптер. Това ще рече, че хеликоптерът е пътувал отдалече, а горивото е било оставено там, преди да пристигне.
— Откъде може да дойде хеликоптерът? — попита Хауъл. — От Бразилия ли?
— Или от Бразилия, или от Аржентина — отвърна Ордьонес. — Може да е и от Монтевидео. Само че аз клоня към Аржентина.
— Защо? — намеси се отново Макгрори.
— Защото варелите са оттам — обясни инспекторът. — Това съвсем не означава, че хеликоптерът е от Аржентина, само че горивото е доставено оттам. Хеликоптерът съвсем спокойно може да е дошъл от Бразилия, както вие предлагате.
— И не успяхте да идентифицирате нито едно от телата, така ли? — настояваше посланикът.
— Единственото, което успяхме да научим за телата, е, че са положени всякакви усилия, за да не можем да ги идентифицираме. Не носят нищо, което да ни насочи кои са, а от дрехите са премахнати всички етикети. Взели са под наем мерцедес „Трафик“ на летището в Караско…
— Не трябва ли да покажете кредитна карта или шофьорска книжка, за да вземете под наем кола? — попита Хауъл. — И паспорт?
Макгрори отново го погледна злобно.
— И двете — потвърди Ордьонес. — Автомобилът е бил даден под наем на сеньор Алехандро Х. Гастор от Мадрид, който е представил испанския си паспорт, испанска шофьорска книжка и дебитна карта „Мастъркард“, издадена от „Банко Галиция“ в Мадрид. Испанският посланик научи, че нито паспорт, нито шофьорска книжка са били издавани на човек Алехандро Х. Гастор, че адресът на шофьорската книжка е на „Макдоналдс“.
— Много интересно — обади се Хауъл.
Помисли си:
— Също и това. — Ордьонес подаде на Хауъл малко пластмасово пликче, запечатано отгоре. Вътре бе прибрана използвана гилза.
— Това е една от гилзите, които открихме в имението продължи Ордьонес. — Бяха общо сто и две, четирийсет и шест от 9 мм, седемдесет и пет .223 и тази.
— Прилича ми на „Уинчестър“ .308 — сподели Хауъл, докато оглеждаше гилзата през плика, след това го подаде на Макгрори и посланикът го завъртя внимателно между пръстите си.
Хауъл го наблюдаваше и се опитваше да прикрие колко се забавлява.
Ордьонес не отговори веднага, след като чу забележката за .308.
Вместо това подметна:
— Деветмилиметровите са израелско производство. .223 са на американската армия. Това, разбира се, означава, че няма начин да разберем нищо полезно нито от 9 мм, нито от .223. Не можем и да разберем нищо за оръжията, които открихме на местопрестъплението, защото всички автомати „Мадсън“ са датско производство. Открихме пет автомата, а мъжете в черни гащеризони бяха шестима. Има следи, които подсказват, че нещо — по всяка вероятност шести „Мадсън“, но може да става въпрос и за друг вид оръжие — е било изтеглено изпод един от труповете на верандата.
— И двамата открити там са простреляни в главите. Един куршум се беше забил в стената…
— Нещо не разбирам — прекъсна го Макгрори. — Какво му е специалното на този куршум?
