Ловците

— Господин посланик, това, което държите, е гилза, не куршум — поправи го Ордьонес. — Но е наистина специална.

„Сега вече мога да кажа със сигурност, че ми допадате, при това много, главен инспектор Ордьонес. Вие сте опасен човек, въпреки това ви харесвам“.

— И кое му е специалното? — попита Макгрори, без да крие, че не му е приятно някой да го прекъсва.

— Погледнете печата, господин посланик — насочи го Ордьонес.

— Добре — отвърна Макгрори и отново погледна инспектора. Очевидно очакваше той да му посочи печата, защото не разбираше за какво точно става въпрос.

— В основата на гилзата е, в пликчето, господин посланик — насочи го Ордьонес.

„Тесният край, господин Надут пуяк, онзи, на който няма дупка“.

Макгрори сви устни, целят пребледнял.

„Ако ни излезе късметът, той ще демонстрира пред всички прословутата си ирландска избухливост. Дали заради тази злобна липса на търпимост няма да ме обвинят в непатриотично отношение?“

— Е, и? — попита Макгрори, стиснал пликчето с два пръста.

— На печата пише „LC 2004 NM“, господин Посланик — търпеливо обясни Ордьонес. — Видяхте ли го, господине?

— По дяволите, това май не го забелязах. Не огледах внимателно гилзата, защото знаех, че е от пушката на снайпериста. Опитваш се да замажеш нещата, а това не е никакво извинение. Дарби каза, че хлапето е стреляло само два пъти, защо тогава не са прибрали и двете гилзи? Възможно ли е една пиклива гилза да скапе всичко?

Макгрори кимна.

— Ако греша — продължи Ордьонес, — моля да ме поправите, но от печата съдя, че гилзата е излязла от американския завод за муниции в Лейк Сити — не се ли намираше в Юта? — през 2004 година. NM13 означава „Национално състезание“, което ще рече, че при направата на муницията е вложена много повече прецизност от обикновено, защото е била специално за снайперския кръг от състезанието.

Макгрори го погледна, ала не каза нищо.

— Подобни гилзи не са често срещани, господин посланик — продължи Ордьонес. — Доколкото разбрах, те дори не се използват от американската армия. Единствените, които ги използват, са участниците в състезанието. И снайперистите. При това не всички снайперисти, а само снайперистите на Специалните части.

— Струвате ми се доста добре запознат с въпроса, господин главен инспектор — обади се посланикът.

— От вчера наистина съм запознат — усмихна се Ордьонес. — Обадих се в нашето посолство във Вашингтон и те звъннали във вашия Пентагон. Нямам представа с кого са говорили там, но служителят е бил изключително изчерпателен. Те обяснили, както ви казах преди малко, че мунициите нито се раздават, нито се продават, използват се единствено от състезателите. И от снайперистите на Специалните части. Не е имало свръхпроизводство, което да бъде предложено на пазара или на чуждо правителство.

— Да не би да намеквате, господин главен инспектор — попита с леден глас Макгрори, — че снайперист от Специалните части на американската армия по някакъв начин е свързан с клането в имението?

— Просто обяснявам, господине, че ми се струва изключително необичайно…

Възмущението, нахлуло у посланика, заличи всички изисквания на дипломацията.

— Защото, ако намеквате подобно нещо — прекъсна го отново Макгрори, този път поруменял от гняв, с блеснали очи, — позволете ми да ви кажа направо, че подобни намеци — дори самата мисъл за подобен намек — е обидна и долна.

— Господин посланик, сигурен съм, че главен инспектор Ордьо… — започна заместник външният министър Алварес.

— Оставете ме да довърша, сеньор Алварес — сряза го Макгрори. — По всички правила на дипломацията, посланикът е представителят на правителството в страната, където е акредитиран. Никой държавен служител не би направил и крачка — това включва и военните — без знанието и одобрението на посланика. Не мога да повярвам, че не сте запознат с този въпрос, господин Алварес.

— Освен това, фактът, че сте се свързали директно с Пентагона, след като сте разговаряли с посланика си във Вашингтон, намеква, че аз разполагам със сведения за инцидента, които не съм искал да споделя с вас. Все едно че обвинявате мен, следователно и правителството на САЩ, не само че провежда нелегална операция, ами че лъже. Това е изключително грозна обида, заради която незабавно ще се отнеса към държавния секретар.

— Господин посланик, аз… — започна Алварес.

— Пожелавам ви приятен ден, господа — прекъсна го за пореден път Макгрори. — Срещата приключи.

Алварес стана. Имаше намерение да каже нещо, ала очевидно размисли.

— Приятен ден и на вас, господин посланик — успя да изрече той и излезе от кабинета, следван от Ордьонес.

Хауъл си помисли: „Не постъпи много умно, Макгрори.

Но пък, от друга страна, ми се струва, че Алварес и Ордьонес си тръгнаха убедени, че нямате представа какво се е случило в Такуарембо. Дори най-добрият актьор на този свят не би могъл да изиграе толкова истинско избухване като вас.

Това обаче съвсем не означава, че Ордьонес е убеден, че аз съм чист като сълза“.

— Моля те да ме извиниш за тази сцена, Хауъл — обърна се към аташето Макгрори. — Има моменти, в които трябва да изясниш позицията си без завоалираните приказки и заобикалки на дипломацията. Случаят го налагаше.

— Така е, господине — съгласи се Хауъл.

— Не смятам, че се налага да ти го казвам, но въпреки това ще те предупредя станалото тук да не напуска стаята.

— Разбира се, господине.

— Какви са отношенията ти с господин Дарби? — попита Макгрори.

— Какво имате предвид, господине?

— Близки ли сте? Приятели ли сте? Ако го попиташ, ще ти каже ли дали знае нещо за случилото се в имението?

— Познаваме се, господине, но в никакъв случай не може да се каже, че сме приятели.

— Нали и двамата работите за ЦРУ? Не споделяте ли сведения?

— Понякога, господине, в знак на добра воля му изпращам копия от докладите си до Агенцията — след като вие сте ги парафирали, господине. Той ми прави същата услуга.

— Въпреки това ми се струва, че трябва да го поразпиташ. Ще се кача на следващия самолет за Буенос Айрес, за да се посъветвам с посланик Силвио. Искам да дойдеш с мен.

— Разбира се, господине, както кажете, господине.

— Не искам да обсъждам този въпрос с Вашингтон, преди да чуя мнението на посланик Силвио.

— Добре, господине.

„Защо ми се струва, че вече съжаляваш, задето изхвърли Алварес от кабинета си?“

ЧЕТИРИ

Кабинета на директора

На Централното Разузнавателно Управление