Ловците

Жокейски клуб в „Санисидро“

Провинция Буенос Айрес, Аржентина

13:40, 5 Август 2005

Посланик Майкъл А. Макгрори не остана очарован от мястото, което колегата му, посланик Хуан Мануел Силвио, бе избрал за обяд.

Макгрори бе предложил да отидат някъде, където да проведат тих спокоен разговор на четири очи. Ако Силвио го бе помолил за същото и бе отишъл в Монтевидео, той щеше да покани Силвио или в резиденцията, или в някой ресторант, където можеха да се настанят в частна зала.

А той да го доведе чак тук — на трийсет минути път с кола — в този ресторант, дето приличаше на хале, пълен с изпаднали почитатели на конете.

„Може и да не са толкова изпаднали, мислеше си Макгрори, докато оглеждаше клиентите. Подозирам, че членството за Жокейския клуб е задължително, ако искаш да похапнеш в ресторанта“.

От масата им до прозореца се виждаше паркурът, където се точеше истински парад от расови коне, поведени от конярите. Понякога минаваха по четири или пет.

„Чудесно място да обядваш, ако си турист — не знам дали изобщо допускат туристи на това място — но ми се струва съвсем неподходящо за сериозен разговор, който засяга интересите на правителството на Съединените щати“.

Висок, елегантен мъж с гъсти мустаци приближи масата и донесе бутилка вино.

— Ваше Превъзходителство, току-що ме уведомиха, че сте ни удостоили с присъствието си — каза той на испански.

— Нали съм ти казал, Хорхе — отвърна Силвио, — че ако искам да ме наричаш така, ще си сложа хермелиновата роба и ще си взема скиптъра. — Той стисна ръката на мъжа и продължи: — Хорхе, искам да ти представя посланик Майкъл Макгрори, който пристигна от Уругвай, за да се наслади на прекрасната кухня тук. Майк, запознай се със сеньор Хорхе Басто, нашия домакин.

— Двойно по-голяма чест за малкия ми ресторант — поклони се Басто. — За мен е истинско удоволствие да се запозная с вас, Ваше Превъзходителство.

— За мен е удоволствие, че имам възможността да се запозная с вас и да обядвам в ресторанта ви — отвърна с усмивка Макгрори.

— Погледнете какво ми докараха тази сутрин. — Басто показа бутилката.

— Какъв късметлия си, Майк — отбеляза Силвио. — Каберне совиньон „Темпус“. Трудно се намира.

— От малка изба в Мендоса — обясни Басто. — Ще ми позволите ли да я отворя, господин посланик?

— Разбира се — отвърна Силвио.

„По дяволите, помисли си Макгрори, сега и вино! Не стига че изобщо не бива да пия, ами съм — и двамата сме — на работа. За тези латино типове — и Силвио влиза в това число — пиенето на обяд не се смята за никакво пиене, въпреки че много добре знаят, че в една нищо и никаква чаша вино има алкохол колкото в бутилка бира или чашка уиски.

Как само ми се пие едно «Джон Джеймисън», разредено с малко вода, но ако си поръчам, ресторантьорът ще вземе да се обиди, а Силвио ще реши, че съм алкохолик, след като си позволявам да пия уиски на обяд“.

Сервитьорът донесе чаши и тирбушон. Извади тапата, наля малко в едната чаша и я постави пред Силвио, който я пое и я премести пред Макгрори.

— Кажи ми какво мислиш, Майк — подкани го той с усмивка.

Макгрори знаеше какво трябва да направи. Завихри виното в чашата, приближи нос, за да вдъхне, отпи глътка и я задържа в уста.

— Наистина е чудесно — заяви той.

Макгрори нямаше никаква представа какъв мирис вдъхва, нито пък какъв трябва да е вкусът. За него съществуваха два вида вино — бяло и червено, които се деляха на кисело и сладко, а след като разбра, че с обяда ги чака кисело вино, интересът му се стопи.

След това сервитьорът наля половин чаша на Силвио и доля на Макгрори. Силвио взе чашата и я вдигна в очакване, докато Макгрори най-сетне се усети, че чака него. Едва тогава вдигна и своята чаша и докосна чашата на Силвио.

— За мен е удоволствие винаги, когато се видим, Майк — рече Силвио.

— Благодаря ти — отвърна Макгрори. — За мен също.

Силвио отпи голяма глътка и се усмихна доволно.

— Вината тук са винаги на ниво — обясни той.

— Наистина — съгласи се Силвио.

— Не ме цитирай, Майк, но тукашните вина ми харесват много повече от нашите, и то не само защото у нас са се поувлекли в цените.

— Аз не съм голям почитател на вината — призна Макгрори.

— „Не пий вече само вода, но употребявай малко вино за стомаха си и за честите си боледувания“. Това е цитат от Библията. Свети Тимотей, струва ми се, цитира Иисус.

— Много интересно — отвърна Макгрори.

Сервитьорът им подаде менютата.

Макгрори поръча lomo con papas fritas — човек не може да сбърка, когато си поръча филе миньон с пържени картофи — а Силвио се спря на нещо, което Макгрори никога не бе чувал.

След като им сервираха, Макгрори забеляза, че и Силвио си е поръчал филе миньон.

„Само че неговото е с винен сос с гъби и по всяка вероятност е точно толкова вкусно, колкото апетитно мирише, а пък тези картофени топченца изглеждат страхотни — и сигурно се топят в устата — нещо, което не мога да кажа за моите пържени картофи“.

— Каза, че искаш да поговорим на четири очи, Майк — напомни му Силвио, след като се бе справил с половината пържола. — Какво те притеснява?

— Две неща — отвърна Макгрори толкова тихо, че Силвио трябваше да се приведе над масата, за да го чуе.

Макгрори извади съобщението за специален агент Юнг и го подаде на Силвио. Колегата му се зачете.

— Не е ли същият агент, когото ми изпрати, когато отвлякоха госпожа Мастърсън? — попита Силвио.

— Абсолютно същият.

— Майк, защо не ми каза, че е от екипа на секретар Кохън?

— Защото не знаех — призна Макгрори.

Силвио стисна замислен устни, но не каза нищо.

— Има и нещо друго във връзка със специален агент Юнг — продължи Макгрори. — Същия ден — всъщност през нощта, когато телата са били открити в именито, което се оказа на Лоримър, ми позвъни заместник-директорът на ФБР, за да ми съобщи, че се налагало да отзоват Юнг във Вашингтон, че той вече бил напуснал Уругвай.

— Обясни ли защо се налага?

— Говорехме по необезопасена, затова той каза, че не искал да навлиза в подробности. Останах с впечатление, че Юнг трябвало да се яви като свидетел на някакъв процес. Каза, че щял да ми позвъни от обезопасена линия, но повече не ме потърси.

Силвио отряза нова хапка от пържолата си, оваля я в соса и я лапна. След като преглътна, попита:

— А ти опита ли се да му позвъниш?

— Имах намерение да се обадя днес сутринта, когато пристигна съобщението, но тогава разбрах, че заместник-министър Алварес се е обаждал на шефа на мисията и е поискал да се отбие, за да пият кафе.

— Струва ми се, че е искал да проведе неофициален разговор — отвърна Силвио.

— И аз така си помислих. Затова, когато пристигна, му казах, че Тиодор е настинал и аз ще пия кафе с