Джон Пауъл, директор на Централното разузнаване, стегнат, петдесет и пет годишен мъж, отказал се да прикрива оредяващата си коса, напоследък подстригана съвсем късо, се надигна от бюрото си и протегна ръка към госта.
— Много ми е приятно да те видя, Труман — каза той, докато си стискаха ръцете. — Напоследък все не ни остава време да се видим.
— Посланикът ме товари с доста задължения — отвърна Труман Елсуърт. Той също бе в средата на петдесетте, ала значително по-висок и едър от Пауъл, а побелялата му гъста коса бе грижливо фризирана. — Благодаря ти, че ме прие толкова бързо.
Пауъл разпери ръце, за да покаже, че благодарностите не са нужни.
— Поне ще ми бъде приятно, вместо да обядвам сам или с още петима, които мислят за всичко друго, но не и за хубавата храна. Поръчах си пъстърва на скара avec beurre14. Какво ще кажеш?
— Чудесно — отвърна Елсуърт и пристъпи напред в трапезарията на директора на Централното разузнаване.
Масата за осем човека бе сложена за двама, така че да се настанят един срещу друг в двата края.
Сервитьор в безупречно бяло сако ги попита какво желаят за пиене.
— Неподсладен леден чай, ако обичате — отвърна Елсуърт.
— И за мен — поръча директорът.
— Какво мога да направя за теб, Труман? Или за посланика? — попита директорът на Централното разузнаване, след като пъстървата бе сервирана и сервитьорът излезе.
— Президентът проявява личен интерес към аферата в Аржентина — обясни Труман.
— Носи се слух, че има президентски указ — подхвърли шефът на ЦРУ.
— Питам се откъде ли тръгват подобни слухове — закима Елсуърт. — Затова посланикът също проявява интерес към неприятния инцидент.
— Защо не ми разкажеш за указа? — настоя директорът.
— Ако наистина има указ, Джон, струва ми се, че не би искал да знаеш подробностите.
Директорът сви замислено устни, но не отговори.
— Истината е, че аз проявявам личен интерес към цялата тази работа с Мастърсън — обясни Елсуърт.
— Това ми е ясно — отвърна шефът на ЦРУ.
— Предполагам, през последните няколко часа няма развитие по случая.
— Няма. Тъй като аз също проявявам личен интерес, щях да разбера, ако изникнеше нещо — отвърна директорът.
— И аз така си помислих — отвърна Елсуърт. — Тъкмо затова съм тук. — Ако има някакво развитие — а със сигурност все нещо ще изникне — посланикът иска да разбере незабавно, след като ти научиш. Като казвам незабавно, означава информацията да не минава по установените канали.
— Няма проблем, Труман.
— Ако посланика го няма, предай информацията на мен.
Директорът кимна.
— Името Кастило говори ли ти нещо, Джон?
— Майор К. Г. Кастило ли?
Елсуърт кимна.
— Говори ми и още как — отвърна Пауъл. — Същият тип, който намери откраднатия „727“. Той пък какво общо има с цялата тази работа? В слуха за указа се споменаваше, че бил свързан по някакъв начин със случая Мастърсън.
— Няма да се изненадам, ако наистина има указ. Снощи посланикът беше в Белия дом и Кастило е бил повишен в чин подполковник лично от президента. Нека си остане само между нас, но посланикът ми каза, че ако президентът е бил папа, щял да провъзгласи подполковник Кастило за светец.
— Става все по-интересно! — зачуди се директорът. — Питам се защо цялата тази работа ми намирисва на случая с подполковник Оливър Норт?
— Сигурно защото и двамата са красавци, напористи млади офицери, които незнайно как се радват на пълното одобрение на главнокомандващите си — обясни Елсуърт.
— Сигурно си прав.
— Посланикът проявява личен интерес към подполковник Кастило — продължи Елсуърт. — Имам чувството, че го харесва и иска да му помогне с каквото може.
— Ами?
— Като казвам да му помогне, имам предвид да не му позволи да се набута в същата каша като Норт, така че колкото повече знае посланикът за местоположението и действията на подполковника, толкова по- добре. Дори слуховете могат да се окажат от полза.
— Разбирам.
— Джон, проблемът е, че и подполковник Кастило, и президентът могат да изтълкуват погрешно интереса на посланика. Най-добре ще бъде нито единият, нито другият да не разбират за интереса на посланика — май трябва да се изразя по друг начин — за бащинската му загриженост към подполковник Кастило и действията му.
— Разбирам те отлично. От време на време чувам разни неща. Ако попадна на нещо интересно, веднага ще ти съобщя. Ще кажа на когото трябва, много дискретно, разбира се, че се интересувам.
— В никакъв случай да не е в писмен вид, Джон. Не е нужно да се разчува.
— Не, разбира се. Имаш ли някаква представа къде се намира подполковник Кастило?
— Последно се чу, че пътувал към Париж. От Париж щял да пътува за другаде. Или Германия, или Унгария. Или за Южна Америка.
— Доста обикаля, а?
— Да, доста.
— Както вече казах, ще наостря уши и ще те държа в течение.
— Много ти благодаря. Посланикът ще ти бъде изключително задължен.
— Готов съм да помогна с каквото мога. Това ли е всичко?
— Има още нещо, Джон. По незнайни за мен причини посланикът е решил, че главният ти аналитик за отдел „Южна Америка“ май не е най-подходящият за целта избор.
— Нима? Това никак не ме радва. Можеш да предадеш на посланика, че лично ще се заема.
— Тя се казва Уилсън. Госпожа Патриша Дейвис Уилсън — уточни Елсуърт.
— Като спомена името, май си спомням, че преди време имаше някаква връзка с Кастило.
— Не може да бъде!
— Имаше нещо.
— Струва ми се, че посланикът ще остане много доволен, ако сложиш някой опитен играч на нейното място, и то по такъв начин, че когато я смениш, госпожа Уилсън да няма основание да подозира, че посланикът — или директорът на Централното разузнаване — са свързани с прехвърлянето й на нова длъжност.
— Разбира се.
— Той ще остане още по-доволен, ако му кажа, че в най-скоро време ще се заемеш с въпроса.
— Какво означава
— Вчера щеше да е най-добре.
Директорът на ЦРУ кимна, ала не отговори.
ПЕТ
