Ловците

Макгрори се надигна бързо от бюрото и се отправи към вратата, усмихна се широко и протегна ръка.

— Сеньор Алварес — започна той. — Каква неочаквана изненада!

Алварес, дребен спретнат мъж, отвърна на усмивката.

— Господин Детуайлър е настинал — продължи Макгрори. — Много неприятно, но — не бива да го казвам — но се радвам, защото така имам възможност да изпия чаша кафе е вас.

— За мен е истинско удоволствие да се видя с вас, господин посланик — каза Алварес и крепко разтърси ръката на Макгрори. — Единствено се надявам да не обърквам натоварената ви програма.

— В програмата ми винаги има място за вас, сеньор Алварес — отвърна любезно Макгрори.

— Позволете ми да ви представя сеньор Ордьонес от Вътрешното министерство — продължи Алварес.

— За мен е удоволствие да се запозная с вас, сеньор. — Макгрори протегна ръка на Ордьонес. — Позволете да ви представя културния аташе, сеньор Хауъл.

Всички се здрависаха.

— Разбрах от сеньор Детуайлър, че посещението ви е напълно неофициално и приятелско — уточни Макгрори.

— Напълно — потвърди Алварес. — Знаех, че двамата с Ордьонес ще бъдем наблизо, и тъй като от доста време не бях виждал приятеля си Детуайлър, реших да се самопоканя на кафе.

— Много му се искаше да се видите — обясни Макгрори.

— Бихте ли предали най-искрените ми пожелания за бързо оздравяване? — помоли заместник- министърът.

— Тъй като посещението ви е напълно неофициално, както сам казахте, може ли да предложа сеньор Хауъл да остане да пие кафе с нас?

— За мен ще бъде истинско удоволствие — кимна Алварес.

— Заповядайте, седнете — покани ги Макгрори и посочи креслата и канапето до масичката за кафе. След това повиши глас: — Сеньора Обрегон, бъдете така любезна да ни донесете кафе и сладки.

Хауъл си помисли: „Няма начин тази работа да не е свързана с кървавата баня в Такуарембо — това не е никаква приятелска визита и както Алварес, така и Макгрори го знаят.

Алварес знае, че Детуайлър «е настинал», защото Макгрори е искал да говори с него, което, по всяка вероятност, е добре дошло за Алварес. В действителност е искал да разговаря с него, но по протокол заместник външният министър не може да звънне просто така на американския посланик и да си изпроси чаша кафе.

Да, на това му се казва протокол.

Ордьонес не е просто от Вътрешното министерство; той е главен инспектор на «Вътрешен отдел» в Националната полиция на Уругвай и Макгрори много добре знае този факт.

А пък Ордьонес знае — след като той знае, значи и Алварес знае — че не съм никакъв културен аташе.

Аз знам почти всичко, което се е случило в Такуарембо, но сеньор Надут пуяк няма ни най- малка представа, че американци — още по-малко че представителят на ЦРУ в посолството му — са замесени, тъй като Кастило реши да засекрети всичко и ми нареди — според президентския указ разполага с тази власт — да не обелвам и дума.

Всички лъжат — или крият по нещо — останалите, а останалите го знаят или поне предполагат.

На това му се казва дипломация.

Интересно колко ли време ще изчака Алварес, преди да повдигне въпроса?“

Не се наложи да чакат дълго — малко повече от пет минути — много по-малко, отколкото Хауъл предполагаше, за да повдигне Алварес наболелия въпрос.

— Докато съм тук, господин посланик — започна Алварес, — позволете ми да изразя личната си благодарност — официалната нота, разбира се, ще пристигне в най-скоро време — за сътрудничеството, което ни оказахте в Такуарембо.

— Не е нужно да благодарите — отвърна Макгрори, — тъй като научихме, че бедният човек е американски гражданин. Просто изпълнихме дълга си.

Алварес се усмихна, сякаш му беше забавно. Макгрори го наблюдаваше с огромно любопитство.

— Простете ми — продължи Алварес. — Съпругата ми често ми прави забележка, че се усмихвам в най- неподходящите моменти. В този случай се усмихвах — уверявам ви, че беше без всякакъв подтекст — на избора ви на думи.

— Какви думи? — попита Макгрори.

— „Бедният човек“ — уточни Алварес.

— Не ви разбирам, сеньор Алварес — отвърна Макгрори.

— Имаше един чудесен американски израз. „Ни чул, ни видял“.

— Да, наистина има такъв израз, сеньор Алварес. Означава, че никой не е чул и видял нещо вече казано и направено.

— Да, точно така е. Значи ни чул, ни видял. Всъщност говорим за две такива неща, като едното води до другото.

— Има и друг американски израз — вметна Макгрори. — „Да пукна, ако гъкна“. Момчетата — може би дори и момичетата — го казват, когато се заклеват да не разкрият нещо, което им е казано поверително. Да пукна, ако гъкна, сеньор Алварес.

Хауъл си помисли: „Господи, не мога да повярвам, че го каза!“

— Впечатлен съм! — отвърна Алварес. — Е, така, сеньор Ордьонес, който работи към Националната полиция — той е главен инспектор на „Вътрешен отдел“ — ми разказа, докато идвахме насам, че господин Лоримър — или може би трябва да го наричам сеньор Бертран? — е бил изключително богат човек допреди няколко дни. А пък е починал без пукната пара.

— Така ли? — зачуди се Макгрори. — Значи затова се усмихнахте, когато го нарекох „бедния човек“.

Алварес кимна.

— Моля да ме извините — сведе глава той, след това продължи: — Сеньор Ордьонес откри вчера, късно следобед, че банковите сметки на господин Бертран са били изпразнени в деня, след като тялото му бе открито.

— Как е възможно да се случи подобно нещо? — попита Макгрори. — Как е възможно мъртвец да изпразни банковите си сметки?

— Като подпише необходимите документи за теглене и упълномощи някого дни преди смъртта си, да разполага с парите му. Все едно да покриете разходите по кредитна карта с чек и не дай боже, след това да ви прегази камион. Чекът ще бъде изплатен.

— За много пари ли става въпрос? — попита Макгрори.

— Почти шестнайсет милиона американски долара — отвърна Ордьонес. — Пръснати в три различни банки.

Хауъл чуваше за парите за пръв път.

Когато Алекс Дарби, представителят на ЦРУ в Буенос Айрес, който беше взел „черното“ пежо на Хауъл до Такуарембо, за да разучи пътя и да може безпроблемно да закара Кастило и Мунц в имението, върна автомобила на Хауъл в Монтевидео, му съобщи, че операцията се е провалила.

Какъв провал, можело е да бъде още по-зле.

Разказът на Дарби за събитията в имението „Шангри-Ла“ бе сбит, но точен — нищо чудно, нали беше дългогодишен агент на ЦРУ, при това много добър агент.

„Но не спомена и дума за пари. Да не би и той да не е знаел? Не са ли му казали? Или са му