— Никак не ми е приятно да ти го кажа, гринго — заяде се той, — но приземяването ти беше смрадлива работа.
— Смрадлива работа ли каза? За първо кацане беше направо върхът.
— Двамата с теб ще летим над голямата локва, Фернандо — намеси се Торине. — В небето няма нищо по-опасно от пилот, който си въобразява, че знае как да лети.
ОСЕМ
Това бе необясним обрат в сравнение с чувствата, които го бяха завладели в осем сутринта, когато се качи на стария очукан „Хюи“ за полета до имение „Шангри-Ла“ в провинция Такуарембо.
След това започнаха притесненията. Тъкмо бе успял да се убеди, че цялата тази работа ще рикошира в него и един господ знае какво ще се случи с мисията или лично с него. Не бе единственият, който се притесняваше, че всичко ще се прецака. И Хауъл, и Артигас го наблюдаваха внимателно, също като Ордьонес.
Нищо не се прецака. Не успя да направи нещо тъпо, въпреки че по време на полета до имението се остави на потискащата мисъл, че макар да бе провел повече от достатъчно разпити, за пръв път му се случваше — и така щеше да е през целия ден — да бъде под лупата на човек, не по-малко опитен и обигран в разпитите от самия него.
Тъй като му се налагаше да лъже най-нагло — а в това отношение нямаше почти никакъв опит — бе много вероятно вече да се е изпуснал и да е изтърсил нещо, което не трябва. Ако въпреки всичко не бе сгафил, до края на деня оставаше още време.
Засега успешно удържаше фронта.
Пред имението бяха паркирани три полицейски автомобила — две коли и един малък ван. Когато хеликоптерът приближи, шестима полицаи се показаха на верандата, за да наблюдават кацането.
Появи се още един мъж, як уругваец на средна възраст, в сако, вратовръзка и работни панталони, натъпкани в червени гумени ботуши. Сети се, че това е Рикардо Монтес, управителят на имението.
В началото на нападението Монтес беше завързан, сложена му бе превръзка на очите и един от „Зелените барети“ на Кастило му даде
Нищо подобно не се случи. Когато Ордьонес ги представи на Монтес и полицаите като
Ордьонес ги разведе, като започна с местата на верандата, където бяха лежали двама от нинджите.
След това Ордьонес посочи очертаното място, където друг от нинджите бе паднал на входната врата. Юнг се учуди на собствената си реакция — не показа абсолютно нищо — въпреки че той самият го бе убил с два последователни изстрела, както го бяха учили в школата в Куонтико. За пръв път от постъпването си във ФБР му се бе наложило да извади пистолета от кобура, за да се защити.
Спомни си, че все още носи пистолет, и се притесни отново.
Притесненията не продължиха дълго.
Следваше мястото, където бе паднал Лоримър, насред собствения си кабинет.
И тук нямаше почти никаква реакция, въпреки нахлулият неприятен спомен за тялото на Лоримър в Британската болница на Монтевидео, където ходи вчера следобед.
Уругвайският патолог, който говореше изискан английски като кралицата, бе изтеглил голото тяло на Лоримър от хладилната камера и без да се церемони, бе отметнал чаршафа.
— Съвсем накратко — бе казал небрежно патологът. — Двата куршума в мозъка на нещастника са го убили мигновено. Само че главният инспектор настоя за пълна аутопсия, затова я направих.
Беше посочил трупа. Очевидно за пълната аутопсия е било необходимо да се направят значителни разрези от горната част на гърдите до корема. След това са били зашити, но доста небрежно. Същото бе и с разрезите по лицето и черепа на Лоримър. Куршумите в главата бяха оставили големи изходни рани и черепът бе обезформен.
След това Ордьонес им показа мястото пред къщата, където бяха лежали други трима нинджи. Двама, обясни Ордьонес, са повалени от куршуми 5.56, вероятно карабина „М–16“. На едно от телата раните били три. Третият бе умрял от 9 мм куршум в челото. Това тяло, продължи Ордьонес, имаше и прободни рани, което означава, че е имало ръкопашен бой, преди да бъде убит от куршум.
Юнг, който непосредствено след престрелката бе претърсил всички трупове, бе ги снимал и им бе взел отпечатъци, се надяваше да реагира, както се очаква от него, и да задава правилните въпроси, все едно че научава подробностите в момента.
Когато Ордьонес — през всичкото време ги наблюдаваше особено внимателно, за да проследи реакциите им — завърши обиколката на къщата, терена отпред и нивата, където бяха открили следите от „Бел Рейнджъра“, Юнг бе много по-спокоен. Осъзна, че никога не се е държал по-професионално.
Четиричасовото претърсване на къщата не даде никакъв резултат, което съвсем не го учуди, тъй като веднага след престрелката Кастило бе прибрал всичко, което можеше да им бъде от полза — включително съдържанието на сейфа — и го натовари на „Рейнджъра“.
В момента във Вашингтон проучваха материалите, както и кодирания тефтер с адресите.
Освен това хората на Ордьонес бяха претърсили къщата по-късно. Дори да бяха открили нещо интересно, Ордьонес мълчеше.
По-голямата част от претърсването бе проведено в огромната библиотека на Лоримър, където преровиха книгите една по една, за да се уверят, че няма нищо скрито. Оказа се, че няма нищо и в библиотеката.
След това претърсиха всички шкафове и чекмеджета и единственото, което можеха да кажат, бе, че Лоримър е харчил огромни суми за хубави дрехи.
Юнг отново си спомни грубо зашития труп в Британската болница, посегна към куфар на „Луи Вюитон“ и извади почти нов черен италиански костюм, ръчно правени италиански обувки, риза, чорапи и бельо, всичко от коприна, с етикети „СУЛКАРЮ ДЬО КАСТИЛИОН ПАРИЖ“
— Какво, по дяволите, правиш? — попита тихо Хауъл.
— Ще ги занеса на погребалния агент в Монтевидео.
— Защо?
— Последния път, когато видях Лоримър — ние го видяхме — беше гол.
— И какво от това? Ковчегът няма да се отваря. Кой ще разбере?
— Аз.
