Ловците

— Няма. Казах му ясно, че искам най-доброто, а се оказва, че не съм получил това, което съм искал. Това си е чиста проба прецакване.

— Щеше да е прецакване, ако ти беше взел пари за по-добра авионика от тази, която искаш. Ако ти е взел колкото трябва, всичко е наред.

Певснер се отказа да спори, но лицето му показа, че не приема аргумента на Чарли.

„Господи, сега обмисля как да пречука продавача“.

— Алекс, продавач на хеликоптери с бенка по средата на челото ще накара някои хора да започнат да задават въпроси. А ти не искаш да стигнат до теб, нали?

Певснер кимна мрачно и Кастило малко се успокои. „Дано да съм успял да му набия малко ум в главата“.

— Това е, Алекс — завърши Кастило, след като показа на Певснер къде трябва да се инсталира новата авионика. — Самата инсталация не е нито трудна, нито сложна. Новата авионика ще пасне точно на мястото, откъдето извадят старата. Просто гледай… накарай пилота си да наблюдава внимателно калибровката.

— Задължително — кимна Певснер. — Много ти благодаря, Чарли.

— Както вече ти казах, това е в знак на благодарност за услугата, която ми направи.

— И по всяка вероятност очакваш нова услуга.

— Няма да е точно сега.

— Хората са казали, че на харизан кон зъбите не се броят, но я ми кажи колко струва това удоволствие.

— Какво значение има?

— Има значение кой е платил — отвърна Певснер.

— Ако питаш дали някой не е набутал някое проследяващо устройство — или някоя друга хитра джаджа — отговорът е не. Ако човекът, който се занимава с авиониката, е добър, той ще провери дали няма нещо нередно.

— Кой е платил?

— Да кажем, че добрият ти приятел Чарли наскоро получи една хубава кръгла сума и искаше да сподели с някого радостта си.

— И аз чух подобно нещо.

— Моля?

— Чух, че си получил една хубава кръгла сума. Почти шестнайсет милиона долара.

— Ослушвал си се значи? — попита Кастило, след това продължи, без да даде възможност на Певснер да отговори: — Значи преминахме на втория етап от приятния разговор?

— Така ли, Чарли?

— Да си поговорим за Будапеща — предложи Кастило. — Ти си унгарец, нали? Или поне имаш унгарски паспорт.

Певснер не отговори.

— Като човек, който познава Будапеща и непрекъснато се ослушва, за да хване всички клюки, значи знаеш кой е Крик Кочиан.

— Чувал съм това име.

— Прекрасен възрастен джентълмен — уточни Кастило. Важното е, че ми е почти роднина.

— Какво ще рече „почти роднина“?

— Приятел е на дядо ми и на майка ми.

— А, да, все забравям, че си Госингер — подхвърли Певснер.

— Та въпросният чичо Ерик ме е люлял на ръце, когато съм бил още малък. — Чарли замълча за няколко секунди. — Сигурен съм, че ще разбереш колко се разтревожих, когато разбрах, че някакви неприятни хора са се опитали да го отвлекат на „Моста на свободата“, а след като не успели, решили да го убият.

— Чарли, понякога хората, които си врат носовете там, където не трябва…

— И съм сигурен, че ти е ясно колко се разтревожих онзи ден, когато същите хора — признавам, че по всяка вероятност са се опитвали да спипат чичо Ерик — нахлуха в стаята ми в „Гелерт“ и насочиха „Мадсъни“ към мен. Толкова се разтревожих, че напълно изгубих самообладание.

— Направо не мога да повярвам — отвърна Певснер.

— Дори не се замислих — продължи Чарли. — Направо ги очистих. Което означава, че нямаше как да ги разпитам, за да разбера кой ги праща.

— Значи не знаеш кой ги е изпратил?

— Не знам. Но подозирам, че хората, които са причината да изгубя самообладание, са или от Щази, или от Унгарска държавна сигурност.

— Отдавна вече няма Щази. Няма и старата Унгарска държавна сигурност.

— Американските морски пехотинци казват: „Станеш ли пехотинец, си пехотинец завинаги“. Кой друг използва гарота, за да елиминира врага?

— Нямам никаква представа кой използва гарота — отвърна Певснер. — И изобщо не ми е ясно защо ми разправяш всичко това.

— Веднага ще ти обясня, Алекс. Напълно прав си. Чичо Ерик има противния навик да си пъха носа там, където според другите не трябва. Като например по места, където някои хора имат още по-противния навик да тъпчат смрадливия си боклук. Та аз имам една теория, според която хората, които са се опитали да отвлекат чичо ми Ерик, са искали да разберат колко имена е изровил от боклука. Не мислиш ли, че съм прав?

— Много вероятно е да си прав.

— Най-тъжното е, че тези хора се опитват да залостят вратата на обора много след като кравата е хукнала нанякъде.

— Май нещо не те разбирам — отвърна Певснер.

— Опитвам се да ти кажа, че всичката информация, която Кочиан е събрал, вече е във Вашингтон. Въпросните хора не могат да върнат кравата в обора, преносно казано. С едно ново похищение, въпросните хора единствено ще привлекат повече внимание към себе си, а в момента това е последното, което им трябва, и съм сигурен, че ако има как, ще го избегнат. Ако направят нов опит да ликвидират или отвлекат Кочиан, ще приема действията им за лична обида.

— Така и не разбирам защо ми разказваш всичко това.

— Защото искам да се свържеш с въпросните хора и да им предадеш онова, което току-що ти казах аз.

— Защо реши, че знам кои са? А дори да знам, защо мислиш, че ще им предам?

— Стига, Алекс, много добре знаеш. Това са същите хора, които са ти казали за шестнайсетте милиона и…

— А да ти е минавало през ума, че Мунц може да ми е казал?

— Няма начин, Алекс. Той не знае за тези пари — засече го Кастило. — Докато пътувахме насам, прочетох записките на Кочиан. Безкрайни списъци с имена. До някои от тях са отбелязани дати. След имена като Респин, Василий, например или Певснер, Александър, има въпросителни. Това означава, че са попаднали в полезрението на Кочиан и той си е отбелязал да провери по-задълбочено за какво става въпрос.

Очите на Певснер отново станаха леденостудени, когато погледна Кастило. Продължаваше да мълчи.

— Твоето име — имената — бяха в списък, който взех от представителя на ЦРУ в Париж — продължи Чарли. — Така и не ми остана време да разпитам представителя на ЦРУ в Будапеща каква информация е събрал за теб. Никак няма да се изненадам, ако и те тъпчат всичко, което им попадне за теб, в някоя дебела папка.

— Това никак няма да ме изненада, но не разполагат с нищо за участието ми в „Петрол срещу храни“, защото нямам нищо общо.

— Ти и преди ми каза същото — отвърна Кастило. — Моментът, Алекс, изобщо не е подходящ да се притесняваш какво знаят за теб от ЦРУ. Точно сега сме приятели, а президентът нареди на ЦРУ и ФБР да