Ловците

прекратят да те разследват. Затова пък с основание можеш да се притесняваш за нещо друго. Ако приятелчетата ти отново погнат Кочиан, сделката с ЦРУ и ФБР отпада. Не само че ще предам събраната от Кочиан информация на всички разузнавателни агенции, ами ще ги разпространя на всички наемници, които проявяват дори най-елементарен интерес.

— Нали каза, че информацията на Кочиан е вече във Вашингтон?

Кастило кимна.

— Там е, но все още не съм я споделил с никого. Все още!

Кастило впи поглед в него и попита:

— Алекс, аз споменах ли, че ако някой направи нов опит да посегне на Кочиан, ще приема нещата лично?

— Да, вече го каза. Питам се дали наистина си наясно кои са тези хора. Не се обиждай, Чарли, но ти си един нищо и никакъв майор. Да не би привързаността ти към въпросния Кочиан да е замъглила преценката ти дотам, че си въобразяваш, че си по-важен, отколкото си всъщност? Да не би да си мислиш, че си по- важен, отколкото си, че можеш да вършиш всичко, което ти скимне?

— Всъщност вече съм подполковник — отвърна Кастило.

— Добре, подполковник — отвърна подразнен Певснер. — Много добре ме разбра.

— Не подценявай подполковниците. Господин Путин също е бил подполковник в КГБ. А, между другото, по някаква случайност, името на Путин също е в материалите на Кочиан, но след него не видях въпросителна.

— Ти да не би да си решил да спипаш Путин?

— Аз съм най-обикновен войник, Алекс, който ще направи всичко по силите си, за да изпълни дадените му заповеди, независимо накъде ме отведат.

— Най-обикновен войник ли? — повтори през смях Певснер. — И какви точно са заповедите ви, подполковник Кастило?

— Да открия и обезвредя виновниците за смъртта на Мастърсън.

— Да обезвредиш значи?

— По същия начин, по който обезвредих типовете от някогашното Щази и от някогашната Унгарска държавна сигурност.

— Да не би да се опитваш да ми намекнеш, че ако въпросните хора изгубят интерес към чичо ти Ерик и ти ще изгубиш интерес към тях?

— Нищо подобно. Просто искам да им предадеш, че вече няма причина да убиват Ерик Кочиан.

— От всичко, което каза, стигам до извода, Чарли, че тези хора не са от най-милите и търпеливите. Като нищо могат да решат да „обезвредят“ някого, който прекалено много се интересува от дейността им, за да накарат всички останали, тръгнали да се ровят в боклука, да си помислят, преди да предприемат каквото и да било.

— В твой интерес е, Алекс, да ги убедиш, че това не е никак разумно.

— Като нищо могат да те погнат.

— Вече са ме погнали — отвърна Кастило. — Ще ми достави страхотно удоволствие, ако решат да се пробват отново. Следващия път ще се погрижа да си хвана някой жив. Познавам хора, които са виртуози, когато трябва да накарат някого да пропее.

— Ние, разбира се, говорим хипотетично. Аз нямам ни най-малка представа за какво говориш.

Кастило се изсмя.

— Алекс, ти си върхът — отбеляза той. — Каза го с изключително убедително изражение.

— Приятелю Чарли, не са много хората, достатъчно смели или достатъчно глупави да ми се подиграват — отвърна Певснер и се опита да смрази Кастило с поглед, ала напълно безуспешно.

— Изобщо не ти се подигравах, Алекс. Казах го с възхищение. От теб ще излезе невероятен играч на покер.

Певснер се усмихна.

— Трябва да призная, че съм много добър на покер. Защо не премерим сили някой път?

— С удоволствие — отвърна Кастило.

— И така, Чарли. Разговорът ни се оказа доста интересен, да не говорим, че винаги ми е безкрайно приятно да се видя с теб, но имам уговорка за голф…

— Благодаря за kleines Friihstuck — кимна Кастило.

На връщане към Буенос Айрес Кастило се оглеждаше непрекъснато — не забеляза някой да го следи. Въпреки това на два пъти се отклони от магистралата и заобиколи по пълните с хора улици на кварталите, преди отново да се върне на магистралата.

„Ако някой е успял да ме проследи, ще го призная за гений. Което не означава, че нямам опашка“.

ШЕСТ

Ресторант „Канзас“, „Авенида Либертадор“, „Сан Исидро“

Буенос Айрес, Аржентина

13:05, 8 Август 2005

Макар че бе студено, когато спря на паркинга, Кастило забеляза, че на масичките пред ресторанта са се настанили клиенти.

Поръча бира и сандвич на удивително красива сервитьорка, въпреки че не беше много гладен след палачинките, които изяде у Певснер.

Извади мобилния телефон и се опита да го включи. Екранчето остана черно.

„По дяволите! Батерията е паднала! А ти какво очакваше, инспектор Клузо? Че можеш просто да пъхнеш телефона — с изтощена батерия — в куфара и да очакваш седмица по-късно да проработи, защото така си решил?

Дали ще намеря къде да го заредя? Когато батерията падне докрай, дали не се изтрива паметта? Нямам представа откъде да намеря номера на мобилния на Мунц, нито на Дарби, нито на Сантини. Имах ги само в паметта на мобилния“.

От мобилния долетя приятно чуруликане. Екранчето светна. Появи се усмихнатото лице на анимационен герой и поздрави: „Hola!“

„Работи!“

Кастило също го поздрави на висок глас.

— Hola, hola, hola! — и натисна едно от копчетата за автоматично набиране.

Полковник Алфредо Мунц отговори на второто позвъняване.

— Мунц.

— Как ти е ръката? — попита на немски Кастило.

Долови кратко колебание, преди Мунц да попита:

— Значи номерът ти е същият?

— Да.

— Ще ти се обадя — обеща Мунц и връзката прекъсна.

Кастило затвори. Нещо притесняваше Мунц. Личеше по гласа му и по думите му. След като не искаше да говори по мобилния, значи подозираше, че някой подслушва разговорите му.

„Ще разбера каква е тази работа“.

Натисна друго копче и Дарби се обади на второто позвъняване.

— Hola

— Продават ли брашно за палачинки в магазина на посолството? — попита Кастило.

Последва кратко колебание, преди Дарби да отговори:

— Сигурен съм, че продават.

— Изпрати Рикардо Солес да ми купи три килограма — нареди Кастило. — И да ми намери отнякъде зареждачка за мобилния. Апаратът е „Моторола“, модел…