Ловците

— Знам, нали беше мой.

— Ще ти обясня всичко по-късно — побърза да каже Кастило. — Има ли свободна друга черна кола?

— Има.

— Може ли да я взема?

— Значи няма да ми кажеш какво става?

— Когато се видим. Чакам да ми позвънят, Алекс. Трябва да затварям.

Мобилният звънна тъкмо когато му донесоха бирата и сандвича.

— Hola.

— Къде си? — попита Мунц.

— В „Канзас“, в „Сан Исидро“.

— Сам ли си? С кола ли си?

— Сам съм. В момента съм с едно „Чероки“, регистрирано в Мар дел Плата.

— Знаеш ли къде е „Юнисентър“ на магистралата?

„Юнисентър“ бе най-големият Мол в Южна Америка.

— Знам го.

— Като пътуваш по магистралата, се пада от лявата ти страна, а след като хванеш отбивката, има два паркинга. Единият е на „Джъмбо“, другият е на „Юнисентър“. Влез пред „Джъмбо“ и паркирай близо до изхода, така че да можеш да тръгнеш веднага. Вратите ти да са отключени. Имаш петнайсет минути.

Разговорът прекъсна.

„Какво, по дяволите, става?“

Кастило скочи от масата, откри красивата сервитьорка и й плати.

— Съпругата ми — усмихна се той. — Трябваше да я взема преди петнайсет минути.

Освен че движението беше натоварено, Кастило успя да намери бързо „Унисентър“. Спря на паркинга на „Джъмбо“ двайсет минути след разговора.

Обиколи го бавно с автомобила. Опитваше се да зърне Мунц. От полковника нямаше и следа затова паркира близо до изхода, както му бе казано, изключи двигателя и провери дали всички врати са отключени.

След по-малко от минута задната врата се отвори.

— Не се обръщай — нареди Мунц. — Тръгвай. Завий веднага наляво. Ако няма движение, завий пак наляво и се върни на магистралата. Ако има, не завивай. Провери дали не ни следят.

Опашката за завой наляво беше дълга, затова Кастило продължи напред. Непрекъснато местеше поглед към огледалата и се опитваше да види задната седалка. Така и не успя да види Мунц.

„Което означава, че не е на седалката“.

— Зад нас има пежо, фолксваген „Костенурка“ и фиат „Уно“.

— Разкарай ги! — нареди Мунц.

Кастило зави рязко надясно и даде газ. Петдесетина метра по-нататък мина, без да намали през гърбица на пътя.

Чу как Мунц изпъшка.

„Господи, сигурно лежи върху раненото си рамо. Много го е заболяло“.

— Извинявай, Алфредо — обади се Чарли.

— Има ли някой зад теб?

— Не.

— Тогава намали и продължи да криволичиш по улиците. Давай към „Либертадор“.

— Кой ни следи?

— Откъде да знам? — отвърна Мунц. — Щом излезеш на „Либертадор“, давай към града. Търси супермаркет „Кото“. Пада се отляво. Спри на паркинга отзад.

Докато Кастило паркираше, забеляза, че единствените хора са някакви жени, които тъпчеха пликове с покупки в багажниците.

— Никой не ни е проследил — обади се Чарли. — На паркинга също няма никой. Няма ли да се изправиш?

Кастило чу въздишката на Мунц, след това задната врата се отвори. След секунда седна на предната седалка до него.

— Как си, Алфредо? — попита Чарли на немски.

— Докато не ме раздруса на гърбицата, Карл, се чувствах чудесно.

— Много се извинявам.

Мунц махна небрежно с ръка.

— От кого бягаме? — попита Чарли. — Защо?

— Някакви ме следят — отвърна напълно сериозно Мунц, след това се разсмя: — Сигурно искат да ме телепортират на космическия си кораб, за да ми вземат спермата. Нали такива ги дрънкат параноиците?

Кастило също се разсмя.

— Кои са те?

— Нямам представа. Знам само, че същата сутрин, когато замина за Щатите — проспах целия ден и нощта, благодарение на малките жълти хапчета, дето ми даде сержант Кенсингтън — излязох на балкона и видях една кола, ситроен, с двама мъже, паркирана отсреща. На таблото бяха оставили бинокъл. След това започнаха да спират други автомобили с други хора.

— Не знаеш обаче кои са.

— Не, а и не бях в състояние — и все още не съм — да започна да задавам въпроси.

— Каза ли на Певснер?

Мунц поклати глава.

— Защо не?

Кастило усети, че Мунц се колебае дали да му се довери или не.

— След като вече не съм шеф на ДРУ, не съм толкова полезен на сеньор Певснер като преди — отвърна накрая той. — Може дори той да е решил, че вече представлявам заплаха. Ако ме премахне, няма да има кой да отговаря на въпроси за него.

Кастило внимателно обмисли отговора си.

— За съжаление, Алфредо, това е истински проблем.

Мунц кимна.

— Не те попитах за рамото — продължи той.

— А аз не те попитах защо си отново в Аржентина.

— А защо не попита?

— Защото не бях сигурен дали ще ми кажеш. Дали ще ми Кажеш истината. Защо тогава да питам?

— Запиши си някъде, Алфредо, аз съм от добрите.

— Може и така да е, само че аз не го знам.

— Кажи ми как е рамото.

— Преди два дни — по настояване на жена ми — отидох до апартамента на доктор Ромин. Помниш ли го?

— От Немската болница ли?

Мунц кимна.

— Той ми е приятел. Дължи ми няколко услуги. Не ми повярва, когато му казах, че пистолетът е гръмнал, докато съм го почиствал.

— Защо?

— Каза: „Който и лекар да е извадил куршума, се е справил блестящо. Или е чужденец, или ти си бил в чужбина, когато си се прострелял. Тук нямаме конци, които се разграждат сами“.

— Нали не си му казал какво се случи?