земята изоставените копия и заиграли на копиеносци. Персийските редици били в такъв безпорядък, че дори и това несръчно боравене с копието превърнало бягството им в разгром.
Но Велизарий не допуснал преследването да продължи повече от миля, защото той винаги имаше за правило да не гони победения неприятел, докато го докара до точката на отчаянието; тази максима е следвал и Юлий Цезар. Така победата му остана ненакърнена. За първи път от повече от сто години ромеите постигнаха решителна победа над персите; а при това той се бе сражавал срещу голямо числено превъзходство на противника. Великото знаме на Баресманас, опръскано с кръв, бе взето от бойното поле и Велизарий го изпрати на Юстиниан заедно с увенчаното с лаври съобщение за своята победа.
Персийската армия дълго време не можа да дойде на себе си от изненадата и позора. До края на годината в тази част на границата ставаха само изолирани сражения, тъй като Велизарий не искаше да рискува с едно нападение на Низивис, нито пък с опит да възстанови крепостта Мигдон. Колкото до Фируз, Гобад го обвинил в малодушие и му отнел златната повязка, която украсявала косата му като знак за високия му ранг.
А сега няколко думи за хуните. Има много хунски племена, които обитават нецивилизованите земи на север от двете големи империи — Ромейската и Персийската, — от Карпатските планини чак до Китай. Има бели хуни, масагетски хуни, херулски хуни, български хуни, татари и много други. Обичаите на всички племена са почти еднакви, само херулите приеха неотдавна християнството. Хуните са с жълтеникава кожа, имат измамни, хлътнали очи (винаги зачервени от вятъра и праха) съвсем малки носове, дебели бузи, права черна оса, обръсната отпред, сплетена на плитки около ушите и висяща свободно отзад, недоразвити прасци, мощни ръце и малки, обърнати навътре стъпала. Те се носят през пустинята като моряци в океана на дълги кервани от каруци с черни покривала. Конете им могат да изминат в галоп двайсет мили, без да спрат, и да покрият сто мили за един ден. На някои от каруците завързват големи плетени кошове покрити с черно кече, в които държат цялото си домакинско имущество, а на други — шатри от същия материал във формата на камбани; това са единствените им домове. Със смяната на годишните времена сменят и пасищата, като за една година изминават разстояние, равно приблизително на пътя от Константинопол до Вавилон и обратно. Всяко племе и всеки род в племето има свои собствени наследствени пасища. Повечето от войните им са заради спорове във връзка с пасищата. През лятото се отправят на север след бялата сипка, а зимно време се връщат на юг. Не обработват земята и си набавят жито чрез размяна или като дан от своите уседнали съседи. Основното им питие е кобилското мляко, което наричат кумис и го поглъщат прясно, като мътеница, суроватка или опияняваща каваса. Чистата вода ги изпълва с отвращение. Ядат всякакво месо, но сами си набавят само дивеч и конско месо, тъй като свинете и говедата не биха могли да оцелеят при свирепите ветрове в степите, из които бродят. Месото обработват, като го сушат на слънцето и вятъра, без сол.
Навикът им да ядат конско месо отвращава цивилизованите хора.
Хуните носят шапки от лисица, а за да се предпазват от зимните студове, обличат две дълги кожени палта — едното с космите навън, а другото с космите навътре. Рангът на мъжа се определя от вида на кожата, с която е облечен: обикновеният човек носи кучешка или вълча кожа, а благородникът — самур. Панталоните им са от козя кожа. На китките си носят ловни соколи, с който хващат много диви гъски и друг дивеч. Другото им основно развлечение е да се борят, възседнали кон. Много са свадливи, а когато двама мъже се сбият, никой няма право да се намеси да ги разтърве — нито брат, нито баща, никой. Убийството се наказва със смърт (освен ако убиецът е бил пиян), също както и блудството, прелюбодеянието, кражбата, уринирането върху лагерния огън и дори някои още по-дребни провинения, но ако те се вършат извън рода, племето или племенния съюз, тогава всичко е позволено. В личните си навици са крайно нечистоплътни — не се мият, а мажат лицата си с конска лой. Кланят се на синьото небе, вслушват се в магьосници и поради страх от зли духове не дават на никого да се приближи до болен, освен на неговите собствени слуги. Изпитват ужас от гърма и мълниите и по време на буря се крият в шатрите си. Женитбите стават чрез действително или разиграно отвличане, като синът наследява и се жени за всички жени на баща си без собствената му майка. Въоръжението им, както вече казах, се състои от леки лъкове и стрели, здрави дълги копия и закривени широки мечове. В боя по-видните воини носят кожени куртки, покрити отпред със застъпващи се метални пластини, но гърбът им не е защитен, защото гледат на това като на страхливост. Езикът им е почти нечленоразделен и наподобява птичи крясъци.
Обикновено живеят с непрекъснати и междуродови разпри, но понякога един благородник успява да наложи властта си на голям брой родове и тогава той бива обявен за хан. Издигането на някой хан е винаги знак за двете империи да се пазят от набези през границата.
Толкова за хуните.
Глава осма
Ненужната битка
Тази победа стана причина за заминаването на господарката Антонина за Дара — императрица Теодора я изпрати при Велизарий с лично поздравително послание и подаръци. Съвсем естествено и император Юстиниан изпрати послание и дарове, но не знаеше, че Теодора е сторила същото, защото тя не бе споделила с него това свое намерение. Двете пратеничества отплуваха независимо едно от друго. Като дар Юстиниан изпращаше официална мантия, извезана с тежка златна нишка и украсена с маргарит, илюстрован требник в подвързия от красиво изрязана слонова кост и една скъпоценна реликва — оригиналното тасче за милостиня на слепия свети Вартимей, на когото според евангелиста Марк, Спасителят бе върнал зрението. Това тасче, стигнало до Юстиниан след изземването му от един манастир, разтурен неотдавна заради неморалния живот на монасите, беше от маслиново дърво, станало сребристосиво от времето. Не бе украсено, за разлика от повечето подобни реликви, със скъпоценни метали и камъни и представляваше най-обикновено тасче за милостиня, подобно на онези, които просяците все още протягат по входовете на нашите църкви и по площадите. Околовръст бяха издълбани на гръцки думите „бедност и търпение“. В посланието, написано собственоръчно от Юстиниан, се възхваляваше умението на Велизарий като военачалник и неговата вярност към императора и се изказваше пожелание да повтори славните си, благословени свише подвизи, ако тези неверници персите се осмелят някога да нарушат повторно нашата граница. В същото време обаче Юстиниан призоваваше към най-голяма пестеливост по отношение на бойната сила — докато ромейската армия оставала бедна на обучени войници, изискването за повече търпение, изписано на реликвения тас, трябвало да се съблюдава с благоговейна строгост.
Пратеник на Юстиниан в този случай беше Нарзес, дворцовият шамбелан. След Лесбос неговият кораб застигна кораба, с който пътуваше, придружена от мен, господарката Антонина, и той любезно я покани да се присъедини към него. Нарзес беше дребен като джудже и отблъскващо грозен; роден в Персармения, той имаше славата на най-умния човек в Константинопол и беше естествено евнух. За да разнообрази скучното пътешествие, траещо цели три седмици, моята винаги готова за шеги господарка започна да дразни Нарзес, наричайки го „изменник на своя пол“. Една вечер я чух да шепне на прислужницата си Македония:
„Той не проявява нито една от характерните слабости на евнусите — склонност към лукс, сантименталност, плахост и влечение към религиозни спорове. Не показва ни най-малко желание да реши хубавата ми кестенява коса или да милва изящните ми стъпала, дори не изпитва сякаш завист към красотата ми, а това е най-отличителната черта на един евнух.“
(Пропуснах да отбележа, че благодарение не само на скъпо платените грижи на фризьора, педикюриста, маникюриста и прочие, но и на естествения си природен чар господарката имаше славата на една от трите най-красиви жени в Константинопол, където първото място е, разбира се, недостижимо, тъй като е запазено за императрицата.) Нарзес говореше много смислено по въпросите, свързани със защитата на границата, набирането на войници и продоволствието на армията, а когато се обръщаше към ескорта, даваше ясни, отсечени заповеди, като много сполучливо имитираше гласа на военачалник, което караше господарката да се подсмихва. Това го обиждаше и той й го каза направо.
Известно е, че ние евнусите сме важна и неделима част от ромейската цивилизация и играем много полезна роля в нея. Моят случай е изключение — повечето евнуси ги докарват още като деца от черноморското крайбрежие, някъде около Колхида, и ги обучават в специална придворна школа, подготвяйки ги за държавна служба, която се намира почти изцяло в ръцете на скопци. Нашите императори
