се поучиха от опита на персийските монарси, че евнусите — тъй като нямат право да претендират за трона и не са в състояние да създават фамилии с опасно могъщество — могат спокойно да бъдат избирани за довереници на владетеля и използувани като ефикасна преграда срещу заговорите на влиятелни благородници, имащи за цел да узурпират трона. Общо взето, евнусите са по-кротки, по-предани и по- трудолюбиви чиновници от своите некастрирани колеги и тяхната дребнавост в ежедневната работа (не отричам, че са дребнави) допринася много за запазването на реда. Затова от доста време насам богатите семейства от средната класа, които имат достатъчно синове, за да се осигури продължението на рода, много често нарочно кастрират някое от по-малките момчета и го обричат на доходната кариера на имперски чиновник. Освен това незаконните синове на императорите, както и на техните синове и дъщери, винаги биват кастрирани, за да станат полезни граждани, без да предявяват претенции към трона. За евнусите не е недостъпно и свещеническото поприще, за разлика от миналото, когато са били допускани единствено за атисови жреци на Майка Кибела. Дори за патриарх на Константинопол сега често е избиран някой от нас.
Ето защо да бъдеш евнух, е, поне що се отнася до светския живот, по-скоро предимство, отколкото недостатък, както личи и от цените на пазара за роби. Един кастриран домашен роб струва три пъти по- скъпо от некастрирания и почти толкова, колкото един опитен лечител или изкусен занаятчия. Но евнухът рядко е доволен от живота, тъй като почти винаги бива подлаган на тази операция, преди да е достигнал пубертетната възраст, и дълбоко в себе си подозира, че да си истински мъж, е нещо много хубаво, макар и само затова, че истинските мъже обикновено се надсмиват над евнусите и се кълнат, че предпочитат да са слепи, глухи или неми, или дори и трите заедно, отколкото да бъдат лишени от така сладостния и благотворен акт на любовта. Естествено евнухът си има готов отговор на подобни хвалби — че половата страст никога не е донесла голямо щастие на когото и да било. Но вътре в себе си, признавам, той е склонен да завижда на мъжа, който може да легне с една жена, без да се ограничава с братски прегръдки и целомъдрени целувки по очите.
Веднъж господарката Антонина ми каза:
„Колкото до мен, драги ми Евгений, ако не бях жена, непременно бих предпочела да съм евнух, а не мъж, тъй като за мъжете е изключително трудно да намерят в пола средното положение между разврата и аскетизма. Дълбокото недоверие, с което църквата се отнася към нас, жените, и грубите обвинения, отправяни от амвона, че сме били изкусителки и прелюбодейки, е било за мен винаги признак на косвено признание, че мъжете завиждат на жените заради тяхната уравновесеност. Тъкмо на тази уравновесеност се радва до известна степен и евнухът — за пълното й постигане му пречи единствено присмехът на тези нещастни щастливци некастрираните. В този дух, Евгений, трябва да се тълкува и баснята на Езоп за лисицата, която загубила опашката си в един капан, а после се опитала да убеди другите лисици колко удобен е този недъг. Те й се надсмели и казали, че това нейно мнение се дължи на факта, че тя самата е осакатена. Говорят, че и Езоп е бил кастриран слуга като тебе. Затова поуката от тази басня не е, както обикновено се смята, че споделената болка е половин болка, както например монасите, загубили своята свобода поради дадения строг обет, се опитват да убедят старите си приятели да последват техния пример. Не, поуката се състои по-скоро в невъзможността да се стигне до логическо разрешение на въпроса кое е по-добре за мъжете — да имат или да нямат полови способности. От своя страна аз съм много щастлива, че съм жена и че този спор не ме засяга лично.“
Господарката каза горе-долу същото и на Нарзес. Той прие спокойно нейния подбив и й разказа историята на своя живот, която обясняваше защо не бе доволен от положението си на скопец. Бил пленен в битка, когато бил на единайсет години и макар в крехка възраст, бил вече убил един човек с малкия си меч, тъй като произхождал от известна арменска фамилия с военни традиции. Презирал, каза той, канцеларската работа и се надявал да убеди един ден императора да го направи военачалник — целия си живот много основно изучавал стратегия и тактика и вярвал, че ако само му дадели възможност, някой ден именно на него щели да бъдат поднесени такива царствени дарове, каквито носел сега за Велизарий, ако не и по- хубави!
Добре известно е, че почти всеки човек е недоволен от занаята или професията, която упражнява. Селянинът иска да бъде император, императорът иска да сади зеле, мършавият капитан на някой търговски кораб завижда на шкембестия собственик на винопродавница, който на свой ред завижда на капитана и недоволствува от заседналия си живот. Но по-добре е да не се надсмиваме на хората, когато разкриват душата си пред нас и ни доверяват своето недоволство — господарката познаваше това правило за тактично поведение още от времето, когато работеше в публичния дом. Затова тя се престори, че си дава сметка колко е сгрешила, като е сметнала Нарзес за обикновен, кротък колхидски евнух, и изрази съчувствието си към него. Ако някога, заяви тя, той бъдел възнаграден за своята вярна служба към империята и получел важен пост във военното командуване, тя първа щяла да го поздрави и да му пожелае успех. До края на пътуването между тях цареше мир и те станаха добри приятели. Една разпра, последвана от извинение и помирение, може да се окаже чудесно начало на едно приятелство. Но вие сигурно разбирате, че господарката едва ли можеше да се отнесе много сериозно към неговите амбиции да стане военачалник, въпреки един разговор между него и двамата стотници от дворцовата стража, командири на двата ескорта, при който той доказа, че има много по-големи познания по теорията на военното дело от тях. Защото, макар и да бе убил, както изглежда, един човек с малкия си меч, когато е бил на единайсет години, това бе станало преди четирийсет и девет лета, а оттогава той почти не си бе подавал носа навън от двореца — там бе работил дълго време, докато завърши образованието си, на тъкачен стан заедно с жените от двора.
Първата част от пътуването ни бе по море — с военен кораб, задвижван от три реда гребци. То мина приятно и без особени произшествия покрай обичайните зелени хълмове и бели градове. Когато слязохме най-после в Селевкия и пристигнахме по суша в Антиохия, бях просто възхитен от бързината, с която са били заличени следите от опустошителното земетресение — това отново беше нашата мила, шумна, блестяща Антиохия. Нарзес и господарката бяха приети от местния Сенат и от ръководството на сините, които се държаха много любезно с господарката, както и тя с тях. След това поехме по павирания път за Зевгма, прочута с плаващия си мост и разположена на сто и двайсет мили от Антиохия; оттам има още двеста мили до Дара и границата, като пътят минава през плодородна земя, напоявана от четири големи притока на Ефрат. Пътувахме в пощенски двуколки и се измъчихме много от горещината въпреки чергилата и бързия тръс на дребните кончета. От Едеса, където спряхме за два дни, изпратихме бързи ездачи, които да известят за нашето предстоящо пристигане.
Когато пристигнахме в Дара, писмата бяха предадени, съгласно изискванията на етикета, не направо на Велизарий (и на магистъра на официите, който също бе зачетен с лично писмо от императора), а на неговата прислуга. Господарката много съжаляваше за това, понеже знаеше какво се съдържа в писмото на Теодора, написано в нейно присъствие. Тя би дала какво ли не, за да може да наблюдава лицето на Велизарий по време на четенето. Писмото гласеше:
„Теодора Августа, съпруга на Юстиниан, божи наместник и император на ромеите, до сияйния патриций Велизарий, началник на победоносните войски на Изтока, поздрав!
До моя царствен съпруг, императора, както и до мен стигна вестта за твоята заслужена победа над персите. Твоето име е вписано сега наред с имената на героите от славното минало и ние ти въздаваме похвала за големите ти заслуги към нас, като ти отправяме своите най-добри пожелания. Два от подаръците на императора, тасът и требникът, правят чест на твоя благочестив характер, а третият, мантията, дава предварителна представа за почестите, които ще ти бъдат оказани в нашия двор, когато се завърнеш след тъй успешно и победоносно изпълнения дълг. Затова намирам за уместно — доколкото даровете на една владетелка за неин васал трябва да бъдат като допълнение към поднесените от нейния господар и повелител — да ти изпратя три други подаръка по моята придворна довереница, които могат да ти доставят съвсем различно удоволствие. Първия от тези подаръци избрах за теб, защото е белязан с твоя цвят, а освен това е и най-великолепният представител на своята раса в нашите владения; втория ти изпращам, понеже ще ти бъде необходим за извоюваната от теб плячка; колкото за третия, той е по-ценен от всякакви диаманти и ти ще си навлечеш моя царствен гняв, ако проявиш дързостта да се откажеш от него. Защото в
