Когато се върнахме отново в Константинопол, господарката завари две писма от Велизарий, изпратени по бърз куриер. Те бяха написани на такъв прост и изящен език, издаваха такова искрено въодушевление, че тя наруши своето неизменно правило и довери собствените си нежни чувства на хартията, тъй като тази любов беше не само одобрена, но и направо наложена на двамата с височайша заповед. Те си размениха голям брой писма до неговото завръщане година и половина по-късно.
Следващият етап на войната беше едно нахлуване на персите в Ромейска Армения, но то бе спряно енергично от Ситас, някогашния приятел на Велизарий, станал сега зет на Теодора. Ромеите вече се ползуваха с по-добро име и известен брой арменски християни преминаха от персите към армиите на императора. Гобад загуби също приходите от златната мина във Фарангий — град, разположен в плодородно, но почти недостъпно дефиле на границата между двете Армении, — тъй като местният надзирател предпочете да постави града и рудниците под ромейска закрила. Гобад прояви старческо твърдоглавие и отказа да оттегли войските си от околността на Дара, въпреки че Юстиниан изпрати свой емисар за възобновяване на мирните преговори. Всяка една от страните се опитваше да прехвърли моралната отговорност за конфликта върху другата. Гобад заявил на ромейския пратеник, че персите са постъпила похвално, завладявайки и укрепвайки Каспийските врата, които император Анастасий бе отказал да закупи от владетеля им въпреки поисканата минимална цена, тъй като по този начин те осигурявали защитата от варварски нападения не само на Персийската, но и на Ромейската империя. Поддържането на такъв многочислен гарнизон струвало скъпо и затова справедливостта изисквала Юстиниан или да заплати половината от разходите, или, ако това му е по-угодно, да изпрати там достатъчно голяма ромейска част, която да замести половината от персийския гарнизон.
След това царят и пратеникът обсъдили нарушаването на един древен договор за пограничните укрепления. Подсилването на ромейските укрепления в Дара направило, както подчертал Гобад, стратегически необходимо за персите да поддържат силна войска за защита на границата в Низивис, а това също било несправедливо бреме за неговата страна — той не можел да се съгласи с всички тези беззакония. Гобад предложил Юстиниан да направи избор между следните три алтернативи: да даде своя принос за защитата на Каспийските врата, да демонтира укрепленията в Дара или да приеме подновяването на военните действия. Посланикът разбрал думите на царя в смисъл, че един паричен откуп, даден под благовидната форма на принос за общата защита срещу варварската заплаха, би сложил край на конфликта.
Юстиниан все не можеше да реши дали да предложи исканата парична сума, или не. Докато се колебаеше, Гобад бе посетен от царя на сарацините, негов съюзник, който му предложил план за нанасяне на тежък удар срещу ромеите. Сарацинският цар беше висок, слаб, як старец, чието седалище бе сред пустинята в Хира — през последните петдесет години той правеше непрекъснати набези в ромейските земи между Египет и Месопотамия. Появяваше се изведнъж от пустинята с неколкостотин конници, плячкосваше, опожаряваше, убиваше, взимаше пленници — понякога с хиляди, преди да изчезне също тъй внезапно, както бе нахлул. Не една наказателна експедиция беше организирана срещу него, но всички се провалиха, тъй като изкуството да се води бой в пустинята се владее само от родените в нея. Веднъж той бе успял да откъсне и плени две силни ромейски части, изпратени да се сражават с него, и поиска откуп за предвождащите ги военачалници.
Този царствен старец предложил на Гобад, вместо да действува както обикновено между притоците в горното течение на Ефрат и Тигър, където ромеите разполагали с няколко укрепени града, в които можели да се оттеглят при нападение, да се насочи на юг, по течението на Ефрат, по което не била тръгвала нито една персийска армия. Той трябвало да нанесе удар през Сирийската пустиня в точката, където реката завива от запад на север, защото там, от другата страна на пустинята, ромеите, разчитайки на естествената защита на безводните пясъци и скалите, имали твърде малко укрепления, а техните гарнизони били тъй незначителни, че едва ли заслужавали да се наричат с това име. При мощно нападение Антиохия щяла да падне без бой, защото — и тук той имаше пълно право — била най-несериозният град в целия Изток и нейните жители се интересували само от четири неща: вино, жени, хиподромна политика и богословски спорове. (Наистина към търговията те не изпитват интерес, а гледат на нея като на досадна необходимост, с която се примиряват, за да си набавят средства за дейни занимания с четирите вълнуващи ги неща.) Какъв чудесен град за разграбване! А и нападателите можели да се завърнат необезпокоявани със своята плячка дълго време преди да пристигне някаква помощ от Ромейска Месопотамия.
Гобад проявил интерес, но останал скептичен. Ако нито една персийска армия в миналото не била сметнала за възможно да тръгне по този път, с какво условията се били променили днес? Как една войска, която не била свикнала на глад и жажда, можела да устои в сухата, изпепелена от слънцето пустиня?
Царят на сарацините отговорил на първия въпрос, че до този момент Великият цар не се е обръщал за съвет към никой опитен сарацин. Що се отнася до втория въпрос, персийската войска трябвало да се състои само от лека конница (за пехота и за тежка конница изобщо не можело да става дума), която да потегли напролет — тогава и в най-дивата пустош имало предостатъчно паша за тези, които знаели къде да я търсят, — и то с лек товар, а сарацините щели да ги чакат някъде по реката навътре в ромейска територия с достатъчно храна и вода за последния и най-труден етап от експедицията.
Гобад се оставил да бъде убеден от царя на сарацините, въпреки че тяхното коварство е всеизвестно, тъй като тези предложения не можели да имат друга цел, освен да осигурят на сарацините персийска помощ за един набег, който не били в състояние да осъществят сами. Достатъчно било Гобад да вземе мерки срещу предателство при обратния път, затова той настоял пред царя на сарацините да остави като заложници в персийския двор в Суза двамата си сина и двама от внуците си до окончателното завършване на кампанията. Сарацинът приел това условие и през март следната година — годината след битката за Дара — всички подготвителни работи приключили. Експедиционният корпус се събрал при Ктезифон в Асирия — той наброявал петнайсет хиляди конници под предводителството на един способен персийски военачалник на име Азарет.
Те минали Ефрат малко над град Вавилон и продължили по южния бряг през необитавани земи до ромейския граничен пункт Цирцезиум, където имало само няколко митничари. Оттук конниците препуснали бързо по ромейския път, който, следвайки течението на реката в продължение на сто мили, завива на юг към Палмира и Дамаск. На това място към тях се присъединили голям брой сарацини, предвождани от своя цар, който казал на Азарет, че трябва да тръгнат направо през пустинята към Халкида, укрепен град, представляващ едва ли не единственото препятствие между тях и Антиохия, при това не особено голямо, тъй като гарнизонът му наброявал не повече от двеста души. Азарет не изпитвал никакво доверие към сарацините, въпреки че били донесли уговореното количество провизии. Затова той изпратил напред разузнавачи, придружавани от сарацини, и изчакал тяхното потвърждение, че пустинята предлага достатъчно паша и че от другата страна няма да се натъкнат на засада.
Но като си позволил това забавяне, той всъщност подценил енергичността на Велизарий, който бе въвел неотдавна цяла система от наблюдателни постове, съобщаващи се помежду си с димни сигнали, като защитна мярка срещу набези през границата. Само един час след пристигането на персите в Цирцезиум, намиращ се на двеста мили отвъд Южната пустиня, Велизарий научил в Дара числеността и състава на тяхната войска и взел своето решение. Като оставил малобройни гарнизони в Дара и другите гранични градове той побързал да се притече на помощ на Антиохия начело на всички обучени войници, които успял да събере — а те, поради краткия срок, възлизали на не повече от осем хиляди души, но по време на ускорения поход събрал още осем хиляди. Следвал южния път през Каре (известен със съкрушителното поражение, нанесено от персите на Крас, съратника на Юлий Цезар) и успял да стигне с главните си конни части до Халкида, изминавайки триста мили за седем дни, точно навреме, за да разположи хората си по укрепленията. Той спечелил надпреварата на косъм, тъй като в същия момент Азарет бил вече пресякъл пустинята и се намирал само на половин ден път от Халкида — сред същите скали, където някога са живели като ядовити скорпиони свети Йероним и неговите побъркани побратими аскети, отправяйки възхвала към бога, но неблагодарно отхвърляйки всичко приятно и красиво от неговите творения. Същата сутрин към Велизарий се присъединили пет хиляди арабски конници от Северната сирийска пустиня, където пасели конете си. Те били поданици на цар Харит ибн Джабала от Бостра в Трансйордания, на когото Юстиниан всяка година заплащаше определена сума в злато при условие, че ще спира набезите на сарацините в Сирия. Тези араби не бяха надеждни войници и съществуваше подозрение, че цар Харит има тайно съглашение със сарацините, тъй като при всеки сарацински набег неговите хора пристигаха с два-три дни
