пробил. Няколко конни ескадрона, а именно масагетските хуни и бронираната лична конница на Велизарий останали на своите позиции и нанесли тежки загуби на противника, но останалите се втурнали към реката и доплували до една група пясъчни островчета недалеч от брега, където били защитени от преследване. Арабите не направили опит да обърнат хода на битката и вместо това препуснали с най-голяма скорост към своите шатри в пустинята.
Ромейската пехота се състоеше частично от новобранците от Южна Мала Азия, които Велизарий бе обучил на стрелба с лък, и отчасти от опитни копиехвъргачи. Първите били разбити на пух и прах без изобщо да направят опит да се възползуват от мечовете, които носели, а и не можели да плуват. Тъкмо те надавали най-гръмогласните войнствени призиви в Сура. А Велизарий събрал копиехвъргачите, наредил ги в полукръг с гръб към реката и заедно с оцелелите конници от своя личен ескадрон, но вече спешени, отблъсквал атаките на персите до падането на нощта. Те били само три хиляди срещу цялата персийска армия при това изтощени от пасхалния пост, но войните в първата редица, клекнали на едно коляно, образували непробиваема преграда със своите щитове, иззад които техните другари мятали късите си копия. Персийската конница се хвърляла в непрестанни атаки, но Велизарий накарал своите войници да удрят щитовете си един в друг и да крещят с цяло гърло, така че конете се дърпали назад и създавали пълна бъркотия в редиците на врата.
Когато се смрачило, персите се оттеглили в своя лагер и един товарен кораб от Калиник пренесъл на групи Велизарий и неговите хора до островите, където те прекарали нощта. На другия ден се появили още кораби в остатъците от ромейската армия били откарани в Калиник, а канете доплували сами дотам. Тук бил отпразнуван Великден, но без много веселие — по-невежите и глупави християни обяснявали поражението си с това, че господ умирал всяка година на разпети петък и оставал мъртъв на другия ден до своето възкресение в неделя, поради което сражението трябвало да бъде отложено с един ден, тъй като, бидейки мъртъв, той не можел да им помогне. Велизарий разказа това в едно писмо до господарката, без да скрива иронията си към тези новоизлюпени богослови.
Персите ограбили труповете както на ромеите, така и на своите убити, които не били по-малобройни. От нашите части най-големи загуби понесли масагетските хуни — от хиляда и двеста те останали само четиристотин, повечето от които ранени. Велизарий загубил половината от личната си конница, чиято численост възлизаше преди сражението на три хиляди души. Той изчакал пристигането на останалата част от пехотата и се завърнал заедно с тях в Дара. Общите му загуби били около шест хиляди убити.
Азарет се прибрал в Персия като победител, но преди да му окаже почести, Гобад му наредил „да си вземе обратно стрелите“. Съществува такъв персийски обичай: когато започва някакъв военен поход, всеки воин оставя по една стрела. След това тези стрели се връзват на снопи и се съхраняват запечатани в държавната хазна. Когато кампанията приключи, завърналите се войници „си взимат обратно стрелите“ и по броя на неприбраните стрели се изчисляват загубите. Седем хиляди стрели останали непотърсени и Гобад отстранил безславно Азарет от командния му пост. Царят на сарацините също бил упрекнат за неразумния съвет и ежегодната сума, която отдавна получавал, била спряна.
Велизарий писа до Юстиниан, като поднесе своите извинения за понесените загуби, а магистърът на официите се присъедини към него, обяснявайки какво точно бе станало и възхвалявайки мъжеството на Велизарий, така че Юстиниан запази доверието си в него. Но господарката предпочиташе тази безсмислена война да е вече свършила, което можеше да се уреди много лесно с плащането на няколко хиляди номизми и размяната на няколко учтиви фрази между властелините на двете враждуващи империи. Вероятно тя бе показала безпокойството си за Велизарий по-недвусмислено, отколкото е възнамерявала да го стори, понеже Теодора убеди Юстиниан да повика обратно Велизарий, тъй като един способен военачалник бил необходим в столицата, за да я защищава от нарастващите изстъпления на тълпите привърженици на сините и на зелените. Ситас бе назначен за негов заместник на границата.
И така, Велизарий се завърна заедно с личната си конница и на празника на св. Йоан Кръстител се венча за господарката в църквата „Свети Йоан“. Церемонията бе много тържествена и радостна — пред олтара Юстиниан сам влезе в ролята на баща на господарката, която нямаше нито един жив родственик. Теодора й подари голям имот в столицата, носещ значителен годишен доход: тя беше на мнение, че една жена, която е задължена на мъжа си за всяка похарчена от нея пара, си остава всъщност робиня. Господарката предупреди Велизарий, че занапред ще го придружава в неговите походи, както Антония Старата бе придружавала някога великия Германик в походите му по Рейн, за тяхна обща радост и за благополучието на Рим. Да остане мирно и кротко в Константинопол, без да знае какво става с него на някоя далечна граница, и да чува най-невероятни слухове за неговото поражение и смърт — такова мъчение не искала да претърпи отново.
Бяха им предоставени обширни покои в двореца, където има място за всекиго.
Глава девета
Въстанието Ника
Изминаха десет години, преди Велизарий да се завърне на персийската граница. За това какво се случи на Изток по време на неговото отсъствие и по-специално за новите беди, сполетели нашата скъпа Антиохия, ви обещавам да разкажа с подробности, когато стигна дотам. Дотогава няколко думи ще бъдат достатъчни. Цар Гобад се помина скоро след отзоваването на Велизарий, на осемдесет и три годишна възраст, но не преди да даде заповед за повторно нахлуване в нашите земи. Неговите войски бяха толкова многобройни, че нашите войници бяха принудени да се оттеглят в укрепените си градове, докато персите опустошаваха страната. Тронът на Гобад беше оспорван от трима претенденти — Кавус, законния наследник, едноокия Джамасп, като регент на невръстния си син (самият той нямаше право да претендира за престола поради своя недъг), и Хосроу — най-младия, когото Гобад бе посочил в завещанието си. Хосроу бе избран с бурни овации от Великия съвет и възкачен тържествено на престола. Твърде скоро той премахна братята си, които се разбунтуваха срещу него, заедно с цялата им мъжка челяд. Но дори след това клане Хосроу не се чувствуваше сигурен на трона и реши да търси начини за споразумение с Юстиниан.
И така, тези две очи на света сложиха подписите си под един договор за мир, наречен „вечен“, по силата, на който всички територии, завзети от едната или от другата страна по време на последните войни, трябваше да бъдат върнати на първоначалните им владетели, а Юстиниан се задължаваше да заплати голяма сума за непрестанното поддържане на персийския гарнизон при Каспийските врата — около осемстотин хиляди номизми — и без да разрушава укрепленията в Дара, да оттегли предните си постове в Константина, която не е тъй опасно близо до границата. Имаше и едно доста любопитно условие: философите езичници, избягали в персийския двор от Атина, когато Юстиниан затвори тамошната висша школа (оттогава бяха изминали четири години, а един от тях беше и клетият Симах), ще получат разрешение да се завърнат временно в Ромейската империя без риск да бъдат изложени на преследвания, за да могат да сложат личните си работи в ред и да съберат библиотека от езическите класици за просвещение на самия Хосроу. Юстиниан прие това условие, доволен, че е нанесъл смъртен удар на старите богове не само в Атина, но и във всички свои владения — навсякъде техните древни храмове бяха превърнати в християнски църкви, а съкровищата им бяха конфискувани.
Толкова за Персия. Но Теодора имаше право, като се опасяваше от размирици от страна на двете партии, прав бе и Юстиниан, когато се съгласи да отзове Велизарий, защото, както ще се убедите сега, ако не беше той, императорът щеше сигурно да изгуби трона си и почти сигурно — своя живот.
Необходимо ли е да повтарям онова, което вече съм казвал за злостната омраза между сините и зелените? Впуснали се във все по-ожесточени спорове относно природата на Сина божи, те сякаш се стараеха да оправдаят едно евангелско пророчество. Нали, както съобщава евангелист Матей, Иисус казал на своите дванайсет апостоли, преди да ги изпрати на първата им проповедническа мисия: „Не мислете, че дойдох да донеса мир на земята; не мир дойдох да донеса, а меч; защото дойдох да разлъча човек от баща му, и дъщеря от майка й, и снаха от свекърва й. И врагове на човека са неговите домашни.“ Така беше в много християнски домове в престолния град. Синът и дъщерята можеха да носят синята повязка и да са православни защитници на двете природи, а бащата, майката и снахата да носят зелено и да поддържат едната природа. Сядайки на общата трапеза, те се заливаха един друг с ведра вряла вода или отравяха виното и богохулствуваха с най-учени слова. Ако зелените издигнеха статуя на някой победоносен водач на колесница и напишеха на нея: „За слава на еди-кой си, победител в надбягванията, и за още по-голяма слава на Христа Едноприродния“, сините се събираха през нощта, заличаваха надписа, а после
