обезглавяваха статуята и я боядисваха в синьо, на което зелените отвръщаха, като например подпалваха една или друга винопродавница, използувана от сините за техен щаб. Движението по улиците не беше безопасно след падането на нощта — нито за лекаря, бързащ да посети своите болни, нито за свещеника, запътил се с по-умерена крачка да даде последно причастие на умиращ, нито за среднощния прелюбодеец, нито дори за най-бедния парий. Банди от разюздани младежи бродеха нощем по улиците, като убиваха и грабеха безразборно, а полицаите бяха или подкупени, или наплашени и се укриваха. Междуособиците не пощадиха дори и мъртвите. Пробиваха нощем гробниците на умрели партийни дейци и спускаха през дупките оловни плочки с изписани върху тях проклятия:
„Спи неспокойно, син (или зелен) мръснико, до деня на Страшния съд и сънувай победи на зелените (или на сините)! Събуди се само за да бъдеш осъден на вечна погибел!“
Зелените бяха безспорно по-силната партия по времето на Анастасий, радваха се на неговото царствено благоволение и получаваха най-хубавите места на хиподрома. Теодора обаче настоя Юстиниан да промени коренно нещата. Сега най-хубавите места се даваха на сините, които бяха облагодетелствувани по всички възможни начини — даваха им важни политически и дворцови длъжности, парични дарове и — може би най-важното — покровителството на съдебните власти, тъй като монополът на зелените при правораздаването в нисшите съдебни инстанции бе най-после нарушен. Близо до ума е, че зелените не отстъпиха на сините без борба, и то крайно ожесточена борба. Докато силата беше на страната на зелените, сините не смееха да надигат много глава, затова сега си отмъщаваха, и то с много повече грубости и своеволия, отколкото си бяха позволявали преди това зелените. Грабежите с нанасяне на побой станаха нещо обикновено дори посред бял ден, а ако някой биваше задържан от полицията заради убийството на зелен, достатъчно беше един от сините първенци да се закълне в съда, че именно зеленият е нападнал пръв, и обвиняемият се отърваваше с едно предупреждение. Носенето на оръжие от частни граждани бе забранено от закона, но тази забрана се смяташе за отживяла и не се прилагаше. Новият обичай изискваше да се носи кинжал, окачен на бедрото и скрит под туниката, а нощем всички носеха оръжието си открито. Една от последиците на тези улични размирици беше, че станаха модерни фалшивите скъпоценности: по-видните граждани не се появяваха вече с искрящи от скъпоценни камъни златни колани и скъпи пръстени, а вместо това се кичеха с бронз и стъкло.
Преследването на зелените бе замислено от Юстиниан само като временна мярка. Щом си получеха веднъж заслуженото, той възнамеряваше да ги изравни със сините и да се опита да запази равновесие на силите между двете партии. Но междувременно направи крайно неприятен живота на зелените. Техните привърженици преминаваха масово към сините; към тях се присъединиха и много престъпници, които вярваха, че синята повязка ще им даде имунитет срещу закона. Хората ставаха свидетели на невероятни сцени. Млади жени се включваха в разбойническите шайки, убиваха и падаха убити наравно с мъжете. (Трябва да се отбележи, че жените не могат да участвуват непосредствено в партиите, тъй като още от езическо време те не са били допускани да наблюдават надбягванията с колесници на хиподрома, освен ако не са членове на семействата на самите състезатели, какъвто беше случаят с Теодора и с моята господарка Антонина.) Имаше и немалко случаи на алчни синове, които изнудваха преуспяващите си бащи, като им заявяваха: „Ако не ми дадеш сто номизми, тази нощ събирам шайката, и складът ти ще изгори до основи.“ Стана нещо съвсем обикновено, ако някой има зъб на съседа си, да го обяви за зелен, стига да не е всеизвестен съратник на сините. Убийците не чакаха вече да се свечери, а нападаха жертвите си още в първите часове на следобеда. Развилнели се младежи се хвалеха, че могат да убият случаен минувач с един удар на меча, като професионални палачи. Годината беше особено лоша за заемодавците — шайките изпращани от сините длъжници, нахлуваха в техните кантори и с нож в ръка ги заставяха да върнат полиците. Много жени и момчета, дори от висшите класи, бяха принуждавани да приемат любовните попълзновения на главатарите на шайките; имаше даже случаи на публични изнасилвания извършени по улиците от най-ревностните привърженици на сините като в превзет варварски град. Като капак на всичко Юстиниан започна гонения срещу зелените, обявявайки ги за еретици затова свещениците и монасите захванаха да носят сини повязки и да вземат дейно участие в междуособиците. Гоненията на еретиците се използуваха като претекст за разтурване на богатите манастири и за конфискуване на тяхното имущество.
Голям брой видни привърженици на зелените избягаха от столицата в покрайнините на империята, по- надалеч от Юстиниан, или дори пресичаха границата и търсеха спасение на персийска или варварска земя. Не можех да изпитвам съжаление към тях, защото жестоката смърт на предишния ми господар Дамокъл бе причинена от коравосърдечието на зелените, а и съчувствувах на императрицата, отмъщаваща си за неправдите, които нейното семейство бе понесло, от зелените още докато тя беше малко момиче, дъщеря на главния мечкар. Но Йоан Кападокиеца бе напуснал отдавна редовете на зелените и сега беше един от сините първенци — главно оръдие на Юстиниан в религиозните гонения. Макар че не беше военен, той бе назначен за началник на стражата. Пълнеше хазната със заграбените манастирски съкровища, стана по- богат от всякога, задържайки част от ограбеното, и наблюдаваше с наслада как мъчат клетите еретици. Йоан използуваше всеки повод, за да даде подчертан израз на своята почит към Теодора, но тя се отнасяше към него с вежливо презрение и господарката Антонина следваше нейния пример без покана. Разбира се, Теодора знаеше, че Йоан Кападокиеца злослови по неин адрес пред Юстиниан. „Ще чакам търпеливо и двайсет години, ако се наложи — довери тя на господарката, — също като слона на Север.“
В чест на Северовия слон до Императорския портик и срещу главния вход на хиподрома е издигната статуя. Той чакал двайсет години да хване някакъв сарафин, по чиито показания господарят му бил вкаран в затвора за длъжници, където умрял. Най-после при едно шествие слонът познал сарафина сред уличната тълпа, сграбчил го с хобота си и го стъпкал. Разследванията установили недвусмислено, че този сараф бил крадец и лъжесвидетел, затова в чест на слона била издигната въпросната статуя, на която той е изобразен със своя господар, седнал на врата му. Надписът гласи:
Много хора, пострадали несправедливо по вина на отделни лица или на обществото, намират утеха в този девиз на слона.
Вероятно бихте искали да узнаете повече за поведението на Юстиниан в качеството му на император. Този човек бе целият изтъкан от противоречия, но повечето от тях бяха резултат от големите му амбиции, намиращи се в непрестанна борба с неговото малодушие и безчестие, Юстиниан, изглежда, искаше да бъде запомнен като „Юстиниан Велики“. Би могъл да постигне тази цел, ако не беше такъв звяр по душа. Защото бе невероятно добре осведомен, работлив, съобразителен, приветлив и нямаше склонност нито към пиянство, нито към разврат. От друга страна, не съм срещал по-нерешителен човек от него, а и бе суеверен като стара вдовица, която не излиза от църквата. В него се долавяше нещо неизразимо, нещо, което караше човек да настръхва — то беше всичко друго, но не и величие, по-скоро нещо сатанинско. След като бе проучил книгите по история, той стигна до заключението, че владетелите биват удостоявани с прозвището „Велик“ главно за четири неща: за успешна защита на собствените си граници и завоюване на чужди земи, за налагане на единни юридически и религиозни принципи, за големи обществени строежи и за лично благочестие и строги мерки за съблюдаване на нравствеността. И Юстиниан се захвана да работи в тези насоки.
Започна на юридическото поприще със съставянето на нови законници, от които, признавам, имаше голяма нужда. Дотогава не съществуваше единен кодекс, а множество взаимно противоречащи си закони, остарели и объркани, така че един съдия не беше в състояние да издаде справедлива присъда дори и да желаеше това, освен в най-простите случаи. Усърдните правници на Юстиниан подредиха накрая огромната объркана маса закони в една доста ясна и не толкова противоречива система, но за целта се наложи да бъдат изписани най-малко три милиона реда. Ех, защо и неговите съдии и адвокати, а и населението като цяло не бяха на моралната висота на това великолепно постижение! Религиозен конформизъм се опита да постигне чрез издирване и унищожаване на еретическите секти, но не беше последователен в това отношение, защото, поради страх от Теодора, преследваше главно евреите, самаряните, езичниците и другите по-незначителни групи, като манихеи и савелиани, оставяйки на мира монофизитите и несторианите,
