характера на Теодора е да дарява с най-доброто, което има, онзи, който е заслужил нейната признателност. Сбогом.“
Велизарий изпрати известие, че представителите на техни величества се очакват с радост, и прие Нарзес и господарката в прохладната сводеста зала, където раздаваше правосъдие и уреждаше ежедневни аудиенции за своите подчинени и съюзници. Нарзес влезе пръв — като пратеник на императора. Велизарий го поздравил любезно и се заинтересувал първо за здравето на своя царствен господар и на своята царствена господарка, както и на старшите сенатори, а след това за новини от престолния град и империята. Изпили заедно по чаша вино и Нарзес го разпитал подробно за хода на сражението. Велизарий отговарял, но не високомерно като на обикновен придворен евнух, а внимателно и с подробности, като претеглял всяка своя дума. Нарзес пожелал да узнае защо Велизарий спешил временно масагетските хуни при защитата на централния окоп. Велизарий отвърнал, че атаката била изключително мощна, а нищо не окуражавало тъй силно изпадналите в трудно положение пехотинци („нужникарите“, както понякога ги наричат презрително заради многобройните неблагодарни задачи, които са принудени да изпълняват), колкото благородният отказ на техните другари от конницата от възможността да се спасят чрез бягство, като отпратят конете си малко назад и влязат поне веднъж в яростен ръкопашен бой на собствените си крака.
След това даровете на императора били поднесени, приети с възхищение и благодарност, и Нарзес се поклонил и се оттеглил.
В това време господарката Антонина седеше в преддверието на залата, където Руфин, станал сега знаменосец на Велизарий, разговаряше много любезно с нея. Но на учтивите му забележки тя отвръщаше объркано и разсеяно, тъй като изпитваше, за пръв път в живота си, голямо неудобство. Работата изглеждаше съвсем проста и сигурна, когато я обсъждаха с Теодора в двореца, но сега, ставайки след повикването от съдебната зала, тя почувствува как коленете й треперят, а устата й е пресъхнала.
Господарката се спря по средата на залата и даде знак на своите придружители да въведат първия от трите дара на Теодора — един едър, буен дорест жребец на три години със снежнобяло петно на челото и бели чорапки на четирите крака. Именно тези белези бе имала предвид Теодора, пишейки, че първият й подарък носи неговия цвят. Одобрителен шепот се понесе откъм катафрактите, които бяха застанали почтително до стените на залата с изправени копия в ръка, и откъм стотниците, строени около трибунала. Господарката успя да чуе как Руфин, който бе застанал недалеч от нея, промърмори на себе си:
„Този дар на императрицата сам по себе си затъмнява и трите дара на императора.“
Това бе наистина великолепно животно от прочутата тракийска порода, за която поетът Вергилий споменава в Пета книга на своята „Енеида“.
Жребецът бе отведен в конюшнята и господарката Антонина кимна да поднесат втория подарък. Господарката се тревожеше, да не би да не пристигне навреме, макар че го бяхме изпратили напред веднага след като стъпихме на брега в Антиохия, а после го застигнахме на един ден път след Едеса, но той беше тук — петстотин комплекта брони за конници, изработени в нашите оръжейни работилници в Адрианопол. Теодора знаеше, че към бойните трофеи на Велизарий спадат голям брой персийски коне, и правилно предположи, че той ще присъедини към собствените си войни най-яките от трите хиляди пленници и ще ги направи бронирани конници. Но персийските доспехи, попаднали в неговите ръце, бяха неподходящи, тъй като бяха твърде тънки и прекалено сложни за употреба на бойното поле, така че тези петстотин комплекта представляваха наистина много ценен дар. Отново се понесе одобрителен шепот, когато се видя, че всички стоманени шлемове са украсени с бели пера. Императрицата очевидно умееше да прави подходящи подаръци.
Най-после господарката си върна дар слово и рече:
— Третият дар, сияйни Велизарий, трябва да ти бъде поднесен насаме съгласно нарежданията на нейна светлост моята царствена господарка.
Велизарий не я бе познал, тя бе сигурна в това, защото, когато отговори, гласът му бе хладен и естествен:
— Както благоволи моята благодетелка. Но вие останете, велможи! Сияйната придворна дама ще бъде, надявам се, така любезна да дойде с мен в преддверието, от което току-що влезе, и да ми предаде там третия дар насаме, както е пожелала нейната прославена господарка.
Антонина се поклони и се оттегли в преддверието, последвана от Велизарий, който затвори вратата.
Те застанали един срещу друг безмълвни, докато най-после тя не казала с тих глас:
— Това съм аз, Антонина. Спомняш ли си за мен, танцьорката от пиршеството, което твоят чичо Модест даде в Адрианопол?
Той или не бил забравил нищо, или изведнъж си спомнил и отговорил:
— А това съм аз, все същият Велизарий.
Хванал я за ръцете и така третият дар бил връчен.
Тогава Велизарий казал:
— Предай на царствената си господарка, че откакто свят светува, едва ли някой е получавал по-желани дарове от своята императрица и повелителка и че аз ги приемам с обич и възхищение от великолепния начин, по който тя е отгатнала моите потребности и желания. Ала кажи й също, скъпа ми Антонина, кажи й, че няма да мога да се насладя на третия дар, най-ценния от всички, докато не се завърна от бойното поле, защото съм обвързан с един обет.
— И какъв е този обет, мой мили Велизарий? — запитала го тя.
Той отвърнал:
— Всички мои военачалници и войници, в това число и аз се заклехме над Евангелието, че няма да бръснем лицата си, да съгрешаваме с пиянство, да се женим и да имаме наложници, докато трае войната ни с персите.
— Не можеш ли да помолиш патриарха да те освободи от този обет? — попитала тя.
— Мога, но не искам да го сторя — заради другите, които трябва да останат обвързани от него. Антонина, любима моя, чийто образ крих дълбоко в сърцето си през всичките тези петнайсет години, бъди търпелива и изчакай! Увереността, че когато пристигна в престолния град, там ще ме очаква най-голямата награда на света, не може да не ускори победоносното ми завръщане, а именно такава е волята на императора.
Господарката Антонина не можела да се възпротиви по един въпрос, който засягал честта му, но не й се удало и да скрие разочарованието си. Тя попитала:
— О, Велизарий, сигурен ли си, че не търсиш някакъв предлог само за да печелиш време?
Но въпросът й бил чисто реторичен, защото на ничие мъжко лице не е била така ясно изписана голямата радост.
Велизарий и господарката се върнаха в заседателната зала и отново възприеха официалните си маниери и тон. Велизарий повика пак Нарзес и го покани заедно с господарката и военачалниците от ескорта им на тържествена вечеря, дадена от него и неговия щаб. Господарката не намери друга възможност да разговаря с Велизарий насаме и двамата внимаваха много да не разкрият с някоя дума или поглед голямата любов, която изпитваха един към друг. Вечерята мина доста въздържано поради обета да не се пие вино, даден от почти всички присъствуващи, а и не беше много лесно да се намерят лакомства в Дара. На следващото утро Нарзес и Антонина поеха обратния път, натоварени с писма на най-смирена признателност към техните царствени повелители. Ала Нарзес бе успял да отгатне тайната на господарката и щом се настаниха сами в двуколката, той й пошушна в ухото:
— Нека той бъде тъй щастлив с твоята любов, сияйна патрицианке, както ти си щастлива с неговата!
Господарката му отвърна със слова, които бяха тъй приятни за ушите му, както и неговите за нея:
— И нека ти, достопочтени шамбелане, имаш същите големи успехи, когато пурпурният плащ на пълководец украси раменете ти, на каквито се радваше през всичките тези години в алените копринени одежди на придворен служител.
