Всички: Голям корем имаш, превъзходни Хипобате — плешиво теме, лош дъх и голям корем!
Теодора се обърна към моята господарка:
— Мила ми Антонина, чу ли някакъв странен шум?
— Не, пресветла господарке.
— А ти, Хрисомало?
— Абсолютно нищо, твое величество.
— Сигурно ушите ми бучат. Продължавай, Хипобате!
Хипобат не посмя да покаже, че е чул хора, и поднови припряно молбите си:
— Ако патриций като мен се окаже без пари не по своя вина, той се срамува да признае пред своите кредитори в какво нелепо положение се намира. Отначало те няма да му повярват, а когато най-после разберат, че е стигнал до просешка тояга, ще бъде не само разорен, но и обществено порицан. А общественото порицание, както знаеш, твоя пресветлост…
Теодора започна отново:
— О, превъзходни и сиятелни Хипобате…
Отново запяха и двата скрити хора, този път малко по-високо:
Първи хор: Превъзходни Хипобате, ти имаш гърбица!
Втори хор: Превъзходни Хипобате, ти имаш херния!
Всички: Хемороиди имаш, превъзходни Хипобате — херния, гърбица и хемороиди!
— Хрисомало, и този път ли нищо не чу?
— Не, пресветла господарке!
— А ти, Антонина?
— Ни звук, твое величество.
— Бих се заклела, че чувам някакъв шум. Ала продължавай, Хипобате!
И той трябваше отново да се прави, че не е чул нищо. Всеки път, щом подновеше прошението си, хорът го прекъсваше и всеки път стиховете ставаха все по-непристойни. Накрая бе принуден да се откаже и да се оттегли напълно объркан и разстроен, но без да пропусне да засвидетелствува коленопреклонно почитта си.
В резултат на всичко това неговите кредитори, които го бяха подтикнали да се обърне към Теодора, станаха по-настоятелни от всякога и той се принуди да потърси помощ от стария си приятел, демарха на сините, който изпратил група от своите хора да охранява дома на Хипобат. Стигнало се до размирици, при които двама от кредиторите, привърженици на зелените, били убити, а няколко сини — ранени. Вестта за безредиците стигна до двореца и Йоан Кападокиеца, разбрал, че Хипобат е загубил благоразположението на Теодора, но без да знае, че някои от замесените са изпратени от военното командуване на сините, реши, че ще угоди на Юстиниан, ако се намеси в името на обществения ред. Той изпрати един голям отряд от дворцовата стража на сцената на насилието и войниците арестували сини и зелени наред, по няколко души от всяка партия. Свиканият по спешност трибунал осъдил четирима от тях на обезглавяване заради незаконно притежание на оръжие и трима — на обесване поради участието им в заговор за убийство. Присъдите трябвало да бъдат изпълнени незабавно.
Но по една случайност въжето за бесене се оказало недостатъчно здраво. То се скъсало на два пъти — под тежестта на един зелен и на един син. Тези клетници паднали на земята, където ги оставили да лежат, вземайки ги за умрели, защото предположили, че са със счупени вратове. През нощта обаче някакви монаси открили телата, разбрали, че в тях още трепти живот, и ги изпратили в болницата „Свети Лаврентий“, където те дошли в съзнание. Тази болница се смяташе за неприкосновена, но Йоан Кападокиеца не зачете светостта й, арестува двамата осъдени и ги прехвърли в държавната тъмница (която заедно с полицейските казарми заемаше цяло крило в Бронзовия палат откъм хиподрома).
Тогава демархът на сините взел едно забележително решение. Той отишъл незабавно с бяло знаме в главната квартира на зелените и в разговор с техния демарх предложил да предприемат съвместни действия срещу полицията, която бе дръзнала да се намеси в старата вражда между двете партии. Демархът на зелените с най-голямо желание се обявил за временното примирие. Тринайсетият ден на януари наближаваше — денят на новогодишните надбягвания. Двамата водачи се споразумели след обичайния верноподанически поздрав към Юстиниан при влизането му в хиподрома всички, както сини, така и зелени, да призоват за освобождаване на затворниците, чийто живот бог бе пощадил като по чудо, и за отстраняването на Йоан Кападокиеца, към когото сините изпитваха ненавист заради изменничеството му и завист заради неговите богатства, а зелените мразеха като предател и потисник. Речено-сторено — мисля, че и Теодора имаше пръст в заговора. Юстиниан обаче се държа невъзмутимо и не отговори на призивите за освобождаване на затворниците, които продължиха през целия ден, подновявани след всяко едно от двайсет и двете надбягвания.
Тогава двамата демарси решили да преминат към по-енергични действия и избрали като обща парола за двете партии призива „Ника“, тоест „Побеждавай!“, Същата вечер след завършване на надбягванията те обкръжили държавната тъмница и поискали да им бъдат предадени двамата затворници, отвлечени от святото убежище. Не последвал никакъв отговор и те запалили портала с факли. Пожарът се разпространи и унищожи цялото крило заедно с полицейските казарми. Повечето затворници бяха спасени, но някои надзиратели и полицаи изгоряха в пламъците. Дворцовата стража, която симпатизираше на бунтовниците, не се намеси. Техните помещения в средата на Бронзовия палат не бяха нападнати, а огнената стихия бе вече овладяна.
На сутринта Юстиниан реши да продължи надбягванията както обикновено, сякаш не е имало никакви безредици, но бунтовниците от двете партии обкръжиха двореца и издигнаха искания за отстраняване на Йоан Кападокиеца, на квестора Трибониан и на префекта на града. Когато пак не последва отговор и не се появи нито дворцовата стража, нито полицията, за да ги разпръсне, бунтовниците разбраха, че могат да се навилнеят до насита. Като начало те натрупаха довлечени от хиподрома дървени скамейки до някои обществени сгради и ги подпалиха. След това, възползувайки се от дима и бъркотията, започнаха като на шега да убиват, грабят, изнасилват и плячкосват. Заклетите сини предпочитаха да нападат имуществата на зелените, а заклетите зелени — имуществата на сините, но повечето от тях не бяха особено придирчиви при избора на своите жертви поради сключеното примирие. Паролата беше, както вече казах, „Ника!“ и обединените партии наистина удържаха голяма победа над столичния град. Скоро центърът пламна на няколко места. Пожарникарите не направиха опит да потушат огъня — повечето от тях също участвуваха в грабежите. Пожарите се разпространяваха безпрепятствено. За щастие денят беше безветрен, иначе целият град щеше да изгори до основи. Цели тълпи се втурнаха към пристаните, където хората предлагаха огромни възнаграждения на лодкарите, за да ги откарат в безопасност на азиатския бряг.
Аз бях както обикновено в нашите дворцови покои, където прислужвах на господарката Антонина, и трябва да призная, че всички домашни бяха уплашени до смърт въпреки спокойното, да не кажа презрително държане на Велизарий. Получихме височайша заповед никой от нас да не напуска под никакъв предлог територията на двореца. Без съмнение отдавна вече трябваше да се предприемат енергични действия, но Теодора не можеше да се оправи с Юстиниан, който се молеше непрекъснато в личния си параклис. От Йоан Кападокиеца нямаше и следа и стражата, разположена в незасегнатата от пожара част на Бронзовия палат, остана без началник. Във всеки случай разбунтувалата се сган щеше сигурно да ги изтреби до крак, ако бяха направили опит да се намесят. Официално Велизарий продължаваше да бъде главнокомандуващ на Източните войски, но нямаше власт в столицата. Когато господарката настоя той да постави себе си и своята лична конница, която бе разквартирувана недалеч, на разположение на Юстиниан, Велизарий отказа, заявявайки, че като слуга на императора, е длъжен не да се обажда, когато не го питат, а да чака заповеди. Но заповеди не идваха. Юстиниан се инатеше като муле — продължаваше да отправя горещи молитви и да уверява Теодора, че всевишният нямало да ги изостави.
Най-после, на петнайсетия ден от януари, Юстиниан предприе нещо за слагане край на безредиците. За целта той реши да апелира към християнските скрупули на своите поданици. Изпрати една делегация от епископи и свещеници с хоругви и с цял куп свещени реликви — малко парче от светия кръст, истински рог от овена на патриарх Авраам, който ще затръби в деня на Страшния съд, змиевидната тояга на Мойсей, с която някога са били вършени чудеса в Египет и Синай, както и костите на Зоя, непорочната мъченица, и на някои други, не толкова видни мъченици. Чудо обаче не стана и духовниците бяха принудени да отстъпят в палата Дафна под дъжд от камъни и тухли. Юстиниан наблюдаваше от един балкон и извика:
