„О, помогнете им, бързо! Нека някой да излезе незабавно и да ги спаси!“
Велизарий, доволен от представилата му се възможност да действува, излезе начело на един отряд от четирийсет тракийски готи, които бяха на постоянен пост в колонадите на Дафна, и отблъсна метежниците, убивайки някои от тях, така че свещениците можаха да се завърнат невредими заедно с реликвите.
Тази постъпка на Велизарий разгневи партиите, чиито последователи се развилняха съвсем неудържимо. На другия ден Юстиниан изпрати вестоносец на площада на Август да съобщи, че Йоан Кападокиеца, префектът на града и квесторът Трибониан са подали оставка. (Трибониан беше тъй погълнат с работата си по рекодифициране на законите, че не разполагаше с достатъчно време да надзирава как се раздава правосъдието.) Но тази отстъпка вече не беше достатъчна за въдворяване на мир, още повече, че примирието между двете партии бе нарушено при подялбата на плячката, и каузата на зелените бе отново подета с неочаквана сила. До седемнайсети, януари бяха разграбени и опожарени църквите „Света София“ и „Света Ирина“, Императорският портик — прочута библиотека, съхраняваща наред с други редки книги и пълните произведения на Омир, записани на змийски черва с обща дължина сто и двайсет стъпки. — Зевксиповите бани, намиращи се между Бронзовия палат и хиподрома, тържището на златарите и Главната улица чак до площада на Константин. Така бяха унищожени големи ценности. Ние слугите гледахме пожара от един висок прозорец и не смеехме да си легнем нощем от страх да не бъдем изгорени живи по време на сън.
Едва на петия ден от метежа, а именно осемнайсети януари, Теодора успя да убеди Юстиниан да отиде на хиподрома и да отправи всеобщ призив за мир. Хиподромът е разположен успоредно на двореца на хълма, който се спуска към Мраморно море. На северния му край има две кули, конюшни, навеси за колесниците и помещения за участниците в игрите, а високо горе от едната страна, на мястото, откъдето се вижда най-добре началото на състезанието, се намира императорската ложа, увенчана с позлатените коне от Хиос. До ложата се стига по една вътрешна колонада от палата Дафна покрай църквата „Свети Стефан“, така че не бе необходимо Юстиниан да се излага на опасност, преминавайки по градските улици. С Евангелието в ръка, той се появил в императорската ложа и отправил към натъпкания хиподром един от онези общи, бащински призиви за мир и съгласие, изпълнени с мъгливи обещания, които имат обикновено резултат след края на някой бунт, когато страстите са се поохладили и по-сериозните хора пресмятат вече понесените загуби. Но призивът му се оказал съвършено безполезен, понеже не бил подкрепен с военна сила. Вяли възгласи на одобрение се разнесли от скамейките на сините, примесени с освирквания, ала зелените, които бяха отново в зенита си поради връщането на голям брой бивши отстъпници, надали гневни викове. Към императорската ложа полетели камъни и други предмети, както някога по времето на Анастасий, и Юстиниан бил принуден да се оттегли на бърза ръка, а тълпата от хиподрома се изсипала навън с намерението да го догони. На всичко отгоре готската стража изостави двореца и се присъедини към своите другари в Бронзовия палат. Тълпата разграби и опожари няколко дворцови сгради в съседство с църквата „Свети Стефан“, в които живееха евнусите от държавните служби.
Може би най-малко некадърният от некадърните племенници на Анастасий, един от които се очакваше да стане наследник на престола, преди той да бъде заграбен от Юстин, се наричаше Ипатий. Той бе служил под командата на Велизарий в Дара, наистина малко безславно — именно неговият ескадрон бе изтласкан от окопите на десния фланг при атаката на „безсмъртните“, — но за него можеше поне да се твърди, че амбициите не надхвърлят способностите му. Веднага след избухването на бунта той дойде смирено при Юстиниан заедно с брат си Помпей и каза, че зелените се опитали да се свържат с него, като му обещавали да го качат на престола, че той с възмущение отказал каквато и да било подкрепа в това отношение и че за да докаже своята вярност, се поставял изцяло на разположение на Юстиниан. Юстиниан похвали Ипатий и му благодари, макар и да не можеше да си обясни защо така откровено си признава, че му е бил предложен тронът, и дали това не беше опит от негова страна да свали всяко подозрение от себе си и да заграби върховната власт при първата благоприятна възможност. Но след нападението над двореца Юстиниан го уведоми, че двамата с Помпей трябва да си тръгнат незабавно, ако не искат да бъдат екзекутирани като предатели. Веднага щом се смрачи, те се измъкнаха, макар и много неохотно, и успели да се доберат до домовете си незабелязани. За нещастие зелените узнали по някакъв начин, че Ипатий е вън от двореца. Те заобиколили дома му, разбили портата и го отнесли триумфално на Константиновия площад. Там, сред напиращата, ревяща тълпа, той бил провъзгласен по всички правила за император и бил увенчан, по липса на корона със златна огърлица, но всички останали символи на императорската власт били налице, тъй като някой успял да ги отмъкне от двореца. Ипатий наистина не желаел да приеме трона, а жена му Мария, благочестива християнка, закършила ръце и се завайкала, че й го отнемат, за да го пратят на сигурна смърт. Но зелените били непреклонни.
Техни представители отишли в Сената и поискали от сенаторите да положат клетва за вярност към Ипатий. Сенаторите (както става винаги в подобни случаи) не искали да вземат страна. Двете партии имаха горе-долу равен брой привърженици сред тях — макар че повечето се обявяваха за сини, мнозина бяха скрити привърженици на зелените, съжаляваха за „доброто старо време на Анастасий“, както го наричаха, и презираха Юстиниан заради ниското му потекло. Те се скрили зад реторични фрази, без да заемат ясна позиция. В двореца също се бяха събрали известен брой сенатори — всички сини и всички много уплашени. Самият Юстиниан също трепереше от страх и питаше всеки срещнат — мъж, жена или евнух, патриций, плебей или роб — какво да прави сега. Набързо бе свикан постоянен съвет. Повечето от тези жалки страхливци гласували за незабавно бягство, като се позовали на това, че на дворцовата стража явно не може да се разчита и че зелените владеят вече града. Само Велизарий и Мунд призовали към решително противопоставяне на метежниците — Мунд беше командир на войските в Илирия и бе дошъл случайно в столицата два дни преди това да търси нови коне за своята конница.
Теодора влязла в заседателната зала, без да бъде повикана. Тя била толкова страшна в презрението и гнева си, че не само Юстиниан, но и всички присъствуващи щели да предпочетат сто пъти да умрат, вместо да се изпречат пред изпепеляващия й поглед. Императрицата казала:
— Това са само празни приказки! Като разумна жена, аз протестирам против тях и настоявам да се премине незабавно към енергични действия. Днес е вече шестият ден от началото на размириците, а всеки ден ме уверяват, че „нещата са изцяло в наши ръце“, че „бог има грижата за нас“, че „всичко възможно се прави“ и така нататък и така нататък. Но досега не е направено нищо — само приказки и приказки. Изпращаме навън епископи с глупави реликви! Размахваме евангелия пред една сбирщина нечестиви свине, които веднага ни обръщат в бягство, щом загрухтят и заквичат! Ти, изглежда, си почти решил вече да бягаш, Юстиниан Велики! Е добре тогава, тръгвай! Но без да губиш нито минутка, докато още имаш на разположение частен пристан, кораби, моряци и пари! И ако наистина тръгнеш, запомни: никога вече няма да можеш да се върнеш в този дворец — накрая ще бъдеш заловен и умъртвен по позорен и заслужен начин. Не ти е останало нито едно сигурно убежище. Не можеш да потърсиш спасение и в персийския двор, тъй като навремето, въпреки моите настойчиви протести, ти нанесе смъртна обида на Хосроу, който е сега цар, като отказа да го осиновиш. Но въпреки това тръгвай, казвам ти, тръгвай, опитай си късмета в Испания, Британия или Етиопия — върви, а моето презрение ще те последва! Що се отнася до мен, дано никога не бъда принудена да сваля тази порфира, нито да доживея до деня, в който моите поданици няма да се обърнат към мен с пълните ми и заслужени титли. Харесва ми старата поговорка: „Царската мантия е най- добрият саван“. Какво чакаш? Някое чудо небесно? Не, стягай си пояса и бягай, защото Небето те мрази! А аз оставам тук да дочакам ориста, която ми е отредило моето царско достойнство.
Тогава Мунд и Велизарий се поставиха под заповедите на Теодора, тъй като никой друг не изглеждаше готов да дава нареждания. Юстиниан бе сложил монашеско расо — уж от смирение, но по-скоро като прикритие, ако дворецът бъде нападнат отново. Той се молеше неистово в личния си параклис, скрил лице под грубата кафява качулка. В този критичен момент Теодора получи неочаквано послание от Ипатий:
„Най-благородна от жените, тъй като василевсът ме подозира и не иска да ми помогне, аз те умолявам да имаш доверие в моята непоколебима преданост и да изпратиш войници да ме спасят от положението, в което съм изпаднал.“
Теодора нареди на Велизарий да възглави дворцовата стража, да освободи Ипатий и да го върне
