много по света и чиято столица беше Картаген в Северна Африка, — като по настояване на Теодора едноличното командуване бе поверено на Велизарий.
Кои са вандалите и какво правеха те в Африка, може да се разкаже с малко думи. Минаваха за германци и първите сведения за тях са, че по времето, когато Иисус е ходел по земята между евреите, те живеели на мразовитите брегове на Балтийско море. Постепенно започнали да се придвижват на юг към плодородните равнини в подножието на Карпатите, където увеличили броя си чрез сключване на съюзи с хунските племена, които заварили по тези земи, и чрез смесени бракове с тях. Когато император Константин утвърдил християнството като държавна религия, тяхното ново царство им било станало вече тясно — поради недостатъчната храна и плодовитостта на жените им голяма част от тях били принудени да преминат в Ромейската империя отсам горното течение на Дунава, където получили земя и статус на съюзници и усвоили ромейските похвати за водене на война. Две поколения по-късно те пресекли отново Дунава и нахлули в Германия, като грабели и опожарявали всичко по пътя си, а след това се насочили на север. Замисляли дори да завладеят Британия, откъдето току-що се бил оттеглил ромейският гарнизон. В галските пристанища имало достатъчно кораби, но вандалите не били опитни моряци, а и протокът им се сторил много бурен. И така, като оставили Британия на произвола на саксонските пирати, те предпочели да навлязат в Галия и преминали Рейн през нощта срещу Нова година, когато реката била замръзнала. Две години грабили и плячкосвали в Галия, а след това се запътили към Испания, установили се в най-южната й част и нарекли новото си царство Андалусия. Няколко години по-късно обаче били поканени в Картаген от Бонифаций, ромейския управител на Северна Африка. Бонифаций бил несправедливо обвинен, че заговорничи срещу императора, и се нуждаел от съюзници, които да го отърват от позорна смърт, затова предложил на вандалите да им подари една трета от земите около Картаген, ако му се притекат на помощ.
Вандалите усвоили мореплавателското изкуство по време на престоя си в Испания, въпреки че един от римските закони предвиждал смъртно наказание за всеки, който научи германските варвари как се строят и управляват кораби. Те преплавали морето от единия скалист Херкулесов стълб — Кадис в Испания — до другия, а именно Септум в Северозападна Африка, и продължили на изток по брега. Общо наброявали двеста хиляди души, но само петдесет хиляди от тях били бойци, а останалите — жени, деца и старци: тръгнали всички заедно, много малко предпочели да си останат у дома. Тези вандали били християни, но подобно на повечето германски племена — ариански еретици. Ще трябва, уви, да изложим още една теория за природата на Сина божи.
По времето, когато германците били покръстени от Улфила — съвременник на император Константин, превел Библията на готски (всичко, с изключение на четирите книги Царства, за които се страхувал да не разпалят войнствените им страсти), — арианската ерес добила много широко разпространение и едва не се превърнала в православна доктрина за цялата църква. Германците я приели охотно, защото тя е проста, варварска вяра, напълно в духа на тяхната собствена представа за божеството. Арианите поддържат, че Отец стои неизмеримо по-високо от човека и че не може да става въпрос за истинско посредничество между Отца и човека, нито дори между Отца и Сина, който така и не бил познал докрай Отца и докато живеел на земята, бил подвластен на всички човешки чувства, като гняв, скръб, отчаяние, смирение, както наистина свидетелствуват евангелистите. Все пак Синът божи (според тези ариани) е нещо като полубог: не бог, а някакво междинно същество от друга субстанция и съвършено различно от Отца, което съществувало преди сътворението на света, било създадено от нищото и станало човек. Тъй като германците вярвали вече в един бог с неограничено могъщество и капризен нрав, когото наричали Один, както и в един полубог и племенен родоначалник, наречен Ман (готската дума за „човек“), който също бил произлязъл от нищото, покръстването им представлявало по-скоро смяна на имената, отколкото на вярата. Съгласили се да се въздържат от човешки жертвоприношения, понеже според новата вяра те били забранени от бога по времето на патриарха Авраам, но продължили да вземат участие в кръвопролития битки и кланета. Защото, макар и да бил пропуснал книгите Царства от своя превод, добрият Улфила включил книгата на Иисус Навин, която разказва как евреите изклали безмилостно всички езически племена, които срещнали в своята „обетована земя“.
За вандалите Римска Африка също била обетована земя и приличала на стародавния Ханаан със своите лозя, ниви, смокини и укрепени градове. Но когато множеството наближавало вече Картаген, преселниците били уведомени най-спокойно от Бонифаций, че той бил сбъркал: императорът или по-скоро императрицата регентка възстановила своето доверие в него и сега вече нямал нужда от помощта на вандалите, затова ги молел да се върнат, ако обичат, в Андалусия, а той щял да ги обезщети за безпокойството. Те естествено се почувствували кръвно обидени и отказали да си тръгнат. От съюзници германците се превърнали във врагове и сразили Бонифаций на бойното поле, след което завзели не само една трета от земите около Картаген, но и целия диоцез Африка, заробвайки неговите жители.
Самият Картаген, който след Рим бил най-големият град в Западната империя, се задържал още няколко години. Но това станало, защото той бил снабдяван с провизии по море и имал много силни укрепления, които вандалите не можели да превземат поради недостатъчното си техническо умение, а не благодарение на някакъв героизъм от страна на неговите защитници. Жителите на Римска Африка били загубили своята войнственост поради столетния мир, плодородието на земята и изтощителните горещини. Освен това разцепление помежду им внасяла донатистката схизма. Този път по изключение става въпрос не за някакъв еретичен възглед относно природата на Сина, а за църковната дисциплина. Донатистите твърдят, че да бъдеш благословен от свещеник, който води порочен живот или е извършил някакво светотатство, като например изгаряне на свещена книга по заповед на светските власти, не е никаква благословия и че всяко тайнство, извършено от такова лице, просто няма сила. От друга страна, православното схващане е, че живата вода може да струи и през челюстите на умряло псе (точно този израз е използуван) и пак да действува душеспасително. Донатистите се обособили в отделна общност, понеже не искали да бъдат осквернени от близостта си с православните християни. Вандалите се съюзили временно с тях, очаквайки определени изгоди от това съглашение, като казвали, че и те са донатисти по своя си ариански начин.
Кралят на вандалите, хромият Гензерих, роден по някакво стечение на обстоятелствата като православен християнин, станал сега ариан и много скоро започнал да преследва всички неариани в Африка, без оглед на това дали са донатисти, православни или еретици от какъвто и да е вид, с ожесточението на един новопокръстен. В резултат целият диоцез Африка попаднал под негова власт и като предпазна мярка срещу евентуален бунт, той наредил да бъдат разрушени укрепленията на всички градове, с изключение на Хипон Регий и Картаген, в които разположил силни гарнизони. След това подсилил флотата си и започнал да присъединява към своето кралство редица острови, в това число Сардиния и Балеарските острови, и да напада бреговете на Испания, Италия и дори Гърция. Най-големият му подвиг бил разграбването на Рим, откъдето след двуседмичен престой отнесъл огромна плячка, включително златните съкровища на Соломоновия храм, пренесени от Тит в Рим няколко столетия преди това, и половината от покрива на храма на Юпитер Капитолийски, направен от фин позлатен бронз. Както вече споменах, именно грабителските походи на Гензерих принудили дядото на Велизарий по майчина линия да напусне Рим и да се пресели в Константинопол.
Императорът на Запада — защото източните императори в Константинопол все още имали хомолози в Рим по онова време — не бил в състояние да се справи с тези многобройни набези, затова наказателна експедиция срещу Картаген била изпратена от Константинопол. В нея участвували сто хиляди души, носени от най-могъщата флота, плавала някога по Средиземно море, за които не би трябвало да бъде трудно да надвият вандалите. Гензерих си дал вид, че се отнася с най-голямо страхопочитание към техния главнокомандуващ, и успял да получи от него петдневна отсрочка, през която да „подготви града за предаване“, както се изразил, а всъщност събрал тайно войската си и на четвъртата нощ пуснал срещу имперската флота запалителни кораби, последвани от галери с въоръжени войници. Притиснати между огнените езици и свирепите вандали, изненаданите ромеи били напълно разбити. Само пет-шест тежко повредени кораба и неколкостотин войници успели да се доберат до Константинопол. Тази катастрофа станала две поколения преди царуването на Юстиниан.
Оттогава на престола на Гензерих се сменили няколко наследници по установения от него ред кралската власт да преминава изцяло в ръцете на най-възрастния жив родственик на монарха. По този начин се избягвало разпокъсването на кралството, водещо до отслабване на централната власт, избягвали се и затрудненията, съпътствуващи регентския институт почти винаги, когато престолът бъде наследен от дете.
