само на два или три от тях, също не е възможно, тъй като това би предизвикало завистта на останалите. Най-благородното решение било да последват примера на великия Катон, който при един поход в знойна Африка смъмрил един войник, че му предлага цял шлем с вода, когато всички останали страдат от жажда, и изсипал, водата на земята, както и на юдейския цар Давид, постъпил по подобен начин с водата, донесена му от един кладенец във Витлеем. А помощниците на Велизарий бяха всичките като него — до един герои и благородни, според мен понякога до крайност. Те изразиха единодушното си убеждение, че не бивало да се възползуват от предвидливостта на господарката, а трябвало да изсипят делвите в морето! Тя естествено изпадна в ярост. Отначало никой не я подкрепи, когато каза, че ще бъде не само глупаво, но и оскърбително за нея да пие развалена вода, след като си бе дала труда да набави прясна, каквато възможност впрочем е имал всеки разумен човек. Тогава Теодосий излезе напред, усмихна се и й каза:
— Кръстнице Антонина, ако никой друг не желае пръв да опетни никому ненужната си чест, като отпие от твоята чудесна вода, аз с удоволствие съм готов да се пожертвувам. Ето чашата ми. Може ли да си сипя? Не бих дръзнал да обвиня кръстника си в нелоялност към неговия император за това, че се излага на опасността да се зарази от дизентерия, когато успехът на експедицията зависи до такава голяма стенен от доброто му здраве. Но позволете ми поне да напомня на присъствуващите, че петте мъдри девици от евангелската притча нямаше да заслужат похвалата, ако, след като узнали, че петте неразумни девици забравили да напълнят своите светилници, те бяха изсипали и своето собствено масло, лишавайки се по този начин от възможността да дочакат среднощния младоженец.
Сред мъртва тишина той напълни чашата си и пи, отметнал глава назад, а после я напълни отново и я поднесе на Велизарий. Велизарий я задържа за момент в ръка, колебаейки се, но най-после каза:
— Теодосий, имаш право — дългът стои по-високо от честта.
Той отпи и подаде чашата на Йоан Арменеца и на Айган, които също отпиха. Така се създаде още една връзка между Теодосий и господарката, чиято чест бе защитил, макар и с риск да загуби своята.
Хвърлихме котва в един пуст залив недалеч от вулкана Етна. Там имаше вода и паша за конете, а сухарите от Метона щяха да ни стигнат за още няколко седмици. Но Велизарий се нуждаеше от нови провизии, и преди всичко от вино, масло и зеленчуци. Той изпрати секретаря си Прокопий Кесарийски с една бърза галера да закупи тези продукти в столицата Сиракуза и да се присъедини към нас в пристанището на Катана, което беше по-защитено. Велизарий знаеше, че неотдавна бе сключено споразумение между Юстиниан и готската регентка на Италия, кралица Амаласунта (дъщеря на Теодорих; нейният невръстен син Аталарих бе сега крал), по силата на което тя се задължаваше да предостави пазар в Сицилия за неговите войски, ако се случи те да минат някога оттам. Амаласунта бе подписала с готовност това споразумение, понеже политическото й положение беше доста деликатно, а приятелството на Юстиниан имаше голяма тежест.
Ето защо управителят на Сиракуза ни изпрати няколко кораба, натоварени с исканите провизии, както и няколко гемии с коне, които да заместят умрелите по пътя. Сравнително малките ни загуби на коне се дължаха на измисления от Велизарий остроумен начин за упражняването им на борда — по негово нареждане ги завързваха под предните крака и ги издигаха във въздуха, докато застанат изправени на задните си крака. В това положение те махаха с копита и се дърпаха яростно, опитвайки се да заемат нормалната си стойка, при което се изпотяваха обилно и изхвърляха всички отрови. От Сиракуза Прокопий донесе изключително добри новини. Един негов приятел от детинство, търговец от Палестинска Кесария, бил току-що получил по море стока от Картаген и неговият представител казвал, че вандалите не само не подозират нищо за приближаващата се експедиция, но и съвсем неотдавна изпратили най-добрите си войници, предвождани от брата на крал Гелимер, Зазо, да потушат един бунт в завладяната от тях Сардиния. Освен това местните жители на Триполи, крайбрежната област между Картаген и Египет, вдигнали успешно въстание срещу вандалите и срещу тях била изпратена морска част.
Велизарий реши, че не трябва да се губи повече време. Отплувахме от Катана, минахме покрай малките острови Гавлос и Мелита — именно на Мелита претърпял някога корабокрушение апостол Павел. Тогава се появи силен източен вятър и на другата сутрин вече се видя най-близката точка на африканския бряг — един пустинен нос, наречен Капудия, разположен на сто и петдесет мили източно от Картаген. Щом навлязохме в по-плитки води, веднага свихме платна и хвърлихме котва. Всички военачалници на флотата се събраха на флагманския кораб по заповед на Велизарий, за да се вземе решение по следния въпрос: дали да дебаркираме тук и да продължим ходом по брега под защитата на корабите, или да продължим плаването и да слезем някъде по-близо до Картаген.
Пръв взе думата египетският флотоводец, тъй като познаваше много добре бреговата линия. Флотоводецът подчерта, че Картаген се намира на девет дни път по брегова ивица без пристанища. Ако флотата следва армията, движейки се със същата скорост близо до брега, какво би станало при внезапно излизане на буря? Очертават се две, еднакво опасни алтернативи: корабите да бъдат изхвърлени на брега и разрушени, или издухани навътре в морето и откъснати от войската. Брегът е почти безводен, слънцето пече безмилостно и войниците — в пълно бойно снаряжение и натоварени с провизии — ще бъдат изтощени от дългия поход. Затова той предложи да продължим по море към Картаген и да хвърлим котва недалеч от града до едно голямо езеро, наречено Тунис, което можело да ни послужи като чудесно пристанище.
Руфин подкрепи становището на флотоводеца и напомни на Велизарий, че вандалите могат да съберат лесно армия, пет пъти по-многочислена от нашата, и че не ще можем да прекараме нощите зад сигурни градски стени, понеже те отдавна са разрушили укрепленията на всеки град в диоцеза, с изключение на Картаген и Хипон Регий.
Общото становище беше, че планът на флотоводеца е разумен и че да тръгнем бавно по брега, би означавало да изложим на риск преимуществото от изненадата. Засега Велизарий се въздържаше да изкаже своето мнение. Той запита всеки един от военачалниците дали е вярно, че техните войници ще откажат категорично да водят морски бой, ако вандалите ги пресрещнат със свои кораби.
Те признаха, че са чули подобни приказки, защото сиракузките моряци от корабите, донесли необходимите провизии, разказвали ужасяващи и невероятни истории за вандалската флота — че тя се състояла главно от бързоходни съдове с хиляда и петстотин тона водоизместимост и пет скамейки гребци, които щели да се врежат в нашата флота като нож в мазно сирене. Но командирите се заклеха, че те самите не се страхуват, и обещаха да накарат хората си да се бият така храбро по море, както биха се сражавали на сушата.
Тогава Велизарий каза:
— Другари, вярвам, че няма да сметнете думите, които имам да ви кажа, за думи на деспот, нито ще си помислите, че съм ги оставил за най-после, с цел да сложа край на дискусиите и да ви заставя да ги приемете. Сега ние добре разбираме основните страни на проблема и ако ми разрешите, аз ще обобщя вашите изказвания като съдия и ще произнеса своята присъда, но не бива да я разглеждате като окончателна. Ако откриете някакъв пропуск в моите разсъждения, готов съм да я преразгледаме.
Преди всичко войниците са отправили недвусмислено предупреждение, че ще откажат да се сражават с вандалските кораби, ако те ни пресрещнат в морето, но са изразили безусловната си готовност да се бият по всяко време на сушата, каквото и да е численото превъзходство на противника. Вие знаете не по-зле от мен, че никой не може да застави бойците да се сражават против волята си, а щом те са готови да се бият храбро на твърда земя, какво повече бихме могли да искаме от хора, родени и израснали на сушата? Второ, не съм съгласен, че като слезем на брега тук, ние непременно ще загубим предимството от изненадата. Ако изпратим доста напред няколко бързи галери, маскирани като египетски пиратски кораби, със задачата да нападнат всеки срещнат кораб, основната част от флотата ни ще остане незабелязана. А и на сушата можем да изпратим далеч пред войската конни разузнавачи, които да не допуснат сведенията за нашето приближаване да стигнат до Картаген по обичайните пътища. Възможността корабите да бъдат пръснати или разбити при буря трябва да се има предвид, но ако наистина се появи буря, няма ли да бъде по-добре войниците и конете ни да са в безопасност на брега? По-лошо от бурята, от военна гледна точка, би било безветрието, което би дало на вандалите време да се подготвят. Освен това на картата виждам, че за да се доберем до езерото Тунис, ще трябва да заобиколим нос Бон, разположен в самия край на един дълъг полуостров, осеян със стръмни скали, след което да сменим рязко курса от североизток към югозапад. Ако разполагахме с прочутия мех с ветровете на Одисей и можехме да пускаме ту един, ту друг от тях по желание или ако всичките ни кораби бяха галери, положението би било различно, но сега мисля, че не бива да рискуваме да бъдем задържани от безветрие или от насрещен вятър при нос Бон.
