разрешение да слязат на брега, където се озоваха без работа. Няма какво толкова да се прави или види по тези места, освен ако човек има вкус към старините — в такъв случай би могъл да стигне на кои до развалините на древната Троя, да слезе от седлото и да обиколи тичешком за щастие гроба на Ахил.
Масагетските хуни носеха със себе си така наречената „муха“ — никаква мая, която слагат в кобилешкото мляко, за да вкисне, след като предварително го бият за отделяне на маслото. В Перинт те бяха купили известно количество кобилешко мляко, което обработиха по този начин, така че се бе получило доста силно питие — наричат го каваса или кумис. От любезност към Айган аз го опитах веднъж и го намерих прекалено остро за моя вкус, макар че след това в устата оставаше някакъв аромат на бадеми. Пък и имаше нещо отблъскващо в това, че е било издоено от кобила. Но както казваме, когато вкусовете на другите се различават от нашите, „в устата на магарето бодилът се топи като маруля“.
Велизарий не знаеше нищо за „мухата“ и мислеше, че е взел достатъчно предпазни мерки войниците да нямат достъп до опияняващи напитки свръх дневната дажба кисело вино, което добавяха към питейната вода, за да я пречистят. Така хуните си устроиха голямо пиянство на брега, по време на което един от тях се присмял на други двама, че не могли да продължат една балада, и бил тутакси убит от тях. Велизарий свика военен съд за убийците, които явно не гледаха никак сериозно на извършеното от тях престъпление и се извиняваха с това, че били пияни. Готови били, казваха те, да заплатят обичайния кръвен данък на семейството на убития. Велизарий обаче изтъкна, че убийството на един воин от негови събратя на път към бойното поле е най-позорно провинение. Той се обърна към Айган с въпроса коя е най-унизителната смърт, на която може да бъде осъден един хун, и Айган отвърна „набиване на кол“.
Двамата хуни бяха незабавно набити на кол върху хълма край Абидос — за най-голямо възмущение на техните другари, които заявиха, че те са съюзници на Рим, а не ромеи, и че според техните закони убийството, извършено в нетрезво състояние, не се наказва със смърт. Велизарий, твърде далеч от всякакво намерение да се извинява, свика сбор и им каза, че е крайно време да променят варварските си закони: пиянството според него било утежняващо, а не смекчаващо вината обстоятелство, и че докато служат под негова команда, ще трябва да се подчиняват на неговите закони. Той ги предупреди, че няма да отмине нито едно своеволно насилие, извършено срещу събратята им по служба, както и срещу пленници и цивилни, освен ако не се докаже, че то е било най-грубо предизвикано. „Нашата войска трябва да влезе в боя с чисти ръце!“ Накрая им взе „мухата“ и заяви, че ще им я върне чак когато хуните влязат в превзетия Картаген.
На вечеря сътрапезниците му седяха мълчаливи. Велизарий си даваше сметка какви мисли ги вълнуват, затова кимна по посока на хълма и запита:
— И така, какво е твоето искрено мнение? А твоето?
Йоан Арменеца отвърна:
— Напълно си го заслужаваха.
Руфин потвърди казаното, а Улиарис изсумтя:
— Човек не бива да посяга към оръжието, когато е пиян.
Накрая дойде ред и на Теодосий, който нехайно отбеляза:
— Липсваше само третият, нали?
Господарката единствена от присъствуващите разбра шеговития намек. Велизарий отговори сериозно:
— Не, фактите показват, че останалите участници в пиянството не са били замесени в престъплението.
А господарката погледна към Теодосий и каза:
— Но дори и да имаше трети, твоят кръстник не би му дал да се освежи с глътка вино.
На което Теодосий отвърна с признателна усмивка. Нищо повече не бе казано, но между двама непознати дотогава събеседници се създава голяма близост, ако им се удаде да се пошегуват помежду си, без никой от техните близки да подозре, че в думите им се крие повече смисъл, отколкото изглежда на пръв поглед. Защото Теодосий искаше всъщност да каже, че хълмът му напомня Голгота, лобното място на Спасителя, само че при тази внушителна екзекуция е липсвала третата жертва, още по-крещящо невинна от другите две. Забележката на моята господарка за виното беше намек за състрадателния римски войник, който поднесъл към устните на Иисус напоената с оцет и надяната на исопова тръст гъба.
Теодосий не беше особено религиозен. Той бе приел православната вяра по сметка, също както и господарката, без да загуби нито за момент практичното си, леко шеговито отношение към нещата, което винаги ми се е струвало типично за тракийците. Откриваше непоследователността и предвзетостта дори у най-достойните между нас, но без да изтъква себе си като образец на морално съвършенство. Във всеки случай чувствата и мислите, които го вълнуваха, бяха лично негови, а не подражание на чужди. Външно той се придържаше към съществуващите условности, но всъщност не признаваше никакъв друг авторитет, освен собственото си чувство за приличие.
А сега за делвите с питейна вода. Това се случи няколко седмици по-късно, когато наближавахме Сицилия. Пътуването се проточи много по-дълго, отколкото можехме да предполагаме: макар и да отплувахме от Абидос със силен попътен вятър, който ни отнесе навътре в Егейско море чак до остров Лесбос, там той стихна почти напълно и ни трябваха цели три седмици, за да обиколим южния бряг на Гърция. Освен това скоростта на флотата като цяло се определяше от най-бавния кораб, тъй като Велизарий не искаше нито един от плавателните съдове да се откъсне и да пристигне в Картаген преди останалите, с което да ни лиши от предимството на изненадата. По негово нареждане гротовете на първите три кораба — нашия и още два бяха боядисани на широки червени ивици, по които останалите да се ориентират през деня, а нощем на кърмата се окачваха фенери. Нито един кораб нямаше право да се отдалечава на повече от петстотин лакти от съседния. Не липсваха сблъсквания, ругатни и хвърляния на куки, но нито един съд не се загуби и не бе потопен.
Накрая настъпи пълно безветрие и Велизарий даде заповед за всеобщо дебаркиране в Метона, град на югозападния нос на Гърция. Това бе сторено като военно упражнение в пълно бойно снаряжение и хвърли в голяма уплаха местните жители. И у войниците, и у конете бе настъпило голямо отпускане, затова нареждането беше маршировката и бойните учения да продължат до излизането на попътен вятър. В Метона цареше страшна жега. Войнишките сухари, натоварени в чували от Константинопол, започнаха да мухлясват и да се вмирисват. Велизарий пусна веднага в ход императорския указ, за да се снабди с пресен хляб от съседните села, но го получи едва след като петстотин души умряха от колики.
Той направи разследване по въпроса за сухарите и за резултатите уведоми Юстиниан. Установи се, че сухарите са били доставени от Йоан Кападокиеца в качеството му на главен интендант на армията; че поради загубата в тегло на пресния хляб при изпичането му в сухар на главния интендант е било заплатено, както е прието, с една четвърт повече, отколкото струва същото тегло пресен хляб, плюс стойността на горивото за неговото изпичане; че той е препекъл недостатъчно хляба и затова теглото му не се е намалило с предвидената една четвърт, а в същото време е приел да му се плати като за нормален сухар; и че е прибрал в собствения си джоб парите за горивото, като е наредил частичното изпичане да стане безплатно в пещите на градската баня. Впоследствие Юстиниан поздрави Велизарий за този му доклад, но от друга страна, свали от Йоан Кападокиеца (който успя да намери изкупителна жертва в лицето на един свой подчинен) подозренията за умишлена злоупотреба.
Но дори и Йоан Кападокиеца не можеше да бъде обвинен за развалянето на прясната вода от жегата — буретата с вода натоварихме в следващото пристанище, в което се отбихме на остров Закинт. Преходът ни през Адриатическо море от Закинт до Сицилия се проточи поради внезапно стихване на вятъра цели шестнайсет дни. Имахме непоносимо време — беше средата на юни и горещината бе направо жестока. Моята господарка прояви предвидливост и когато бяхме в Метона, ме прати на пазара да купя няколко стъклени делви — от тези, които се използуват за слагане на маслини в саламура, а после ги напълнихме с прясна вода и ги зарихме до гърлото в пясък долу в трюма на кораба. На мен бе възложено да поддържам пясъка винаги влажен с морска вода. В резултат годна за пиене вода имаше само на нашия кораб и това постави в крайно неудобно положение Велизарий, който се гордееше, че яде една и съща храна и пие една и съща вода със своите войници. Положението се влошаваше и от изчерпването на киселото вино поради неочакваното удължаване на пътуването ни.
Велизарий обясни всичко на стотниците от личната си конница и поиска техния съвет. Той посочи, че чистата вода е крайно недостатъчна, за да бъде разделена между екипажите на всички кораби, а да се даде
