във военно отношение, както вече бе потвърдено в Персия по времето на Анастасий. Указът бе подписан.
Това стана през есента на лето господне 532-ро, няколко месеца след метежа, и зимата бе използувана за подготовката на всичко необходимо. Моята господарка се радваше, че експедицията няма да отплува преди настъпването на пролетта, тъй като около Нова година очакваше дете от Велизарий, а не искаше по никакъв начин да бъде оставена вкъщи, когато той тръгне на война. Възнамеряваше да намери дойка за бебето и да го повери на грижите на Теодора. Така и стана; бебето се оказа момиченце и получи името Йоанина. Кръстници бяха императорът и императрицата. Йоанина остана единственото дете, което господарката роди на Велизарий, и донесе големи разочарования на своите родители.
Когато бяха съобщени подробностите за предстоящата експедиция, Константинопол бе обзет от мрачни предчувствия. Говори се, че една вечер префектът на града казал в двореца на Йоан Кападокиеца:
— Страх ме е, че това може да се окаже не по-малка катастрофа от онази, която нашите деди са понесли от ръката на Гензерих.
А Йоан Кападокиеца оптимистично отвърнал:
— Това е невъзможно, тъй като в онази кампания ние сме загубили не по-малко от сто хиляди души, докато сега аз убедих императора да изпрати само петнайсет хиляди, и то главно пехотинци.
Градският префект запитал:
— С колко души разполага според теб вандалската войска?
Йоан Кападокиеца отговорил:
— С повече от сто хиляди, ако се смятат и мавърските им съюзници.
Градският префект не скрил учудването си:
— Предостойни човече, каква надежда за успех може в такъв случай да има Велизарий?
А Йоан Кападокиеца свил рамене:
— Не можем да забраним на епископите да сънуват.
Тази фраза стана пословична.
Пехотинците бяха добри войници, повечето от тях от Исаврийските планини; Велизарий ги бе обучил да маршируват в строй, да правят окопи, както и да боравят с оръжие. Конниците бяха само пет хиляди — поради трудностите, свързани с транспортирането на коне на повече от хиляда и петстотин мили. Сред тях обаче бяха оцелелите масагетски хуни, които се сражаваха така добре в Дара и при Ефрат, на брой шестстотин (много от тежко ранените се бяха възстановили), четиристотинте херули на Фарас и опитната лична конница на Велизарий от хиляда и петстотин катафракти. Останалите бяха тракийци, служили под командата на Бузес, но самият Бузес бе останал на персийската граница. Велизарий повери командата на тези тракийци на Руфин и на един масагетски хун, наречен Айган, син на Суникас, когото Суникас бе поверил в ръцете на Велизарий, докато лежеше смъртно ранен на бойното поле. Началник-щаб беше един арменски евнух на име Соломон — той бе станал евнух не чрез преднамерена кастрация, а при нещастен случай, когато бил още в пелени, и бе прекарал целия си живот сред войници.
Беше необходима флота от петстотин кораба за пренасянето на тази армия до Картаген. Едва ли някога е съществувала такава сбирщина от най-различни плавателни съдове, чиято водоизместимост се движеше от трийсет до петстотин тона. Обслужваха ги трийсет хиляди моряци, предимно египтяни и гърци от Мала Азия, под командата на един александрийски флотоводец. Освен тях имаше още деветдесет и две бързоходни едноскамейкови галери, всички покрити с палуба, която да предпазва гребците по време на морска битка. Във всяка галера седяха по двайсет гребци от Константинопол, така наречените „морски стрелци“, които получаваха по-високо от обичайното възнаграждение, тъй като можеха да бъдат използувани като пехота в непредвидени случаи. На Йоан Кападокиеца бе възложено снабдяването на тази флота с хранителни припаси, а двама стотници бяха изпратени в императорските пасища на Тракия да подберат три хиляди коня и да ги закарат в Хераклея, на северния бряг на Мраморно море, където да чакат пристигането на корабите.
Най-сетне, с настъпването на пролетното равноденствие, потеглихме. Юстиниан и Теодора устроиха внушително изпращане на Велизарий и господарката, а патриархът на Константинопол им даде своята благословия. Качихме се на борда в императорското пристанище недалеч от двореца, където Мраморно море преминава в Босфора. Тук има широки стъпала от бял мрамор, позлатени императорски ладии, декоративни дървета от Изтока, един изящен параклис, където се пазят истинските пелени на Иисус и негов портрет от зрялата му възраст, приписван на евангелист Лука.
Над пристана се издига скулптурна група на бик и лъв в смъртна схватка. Гледахме я със суеверен интерес, защото бикът е символ на ромейските войски, а лъвът — на Северна Африка. Господарката Антонина каза със саркастична усмивка на градския префект, който бе застанал наблизо:
„Обзалагам се на пет хиляди срещу две, че бикът ще спечели борбата. Лъвът е хилав, а бикът, макар и дребен, е от бойка порода.“
За да ни носи щастие, Юстиниан качи на нашия флагмански кораб млад тракиец, току-що приел православната вяра. Преди това се числял към една изчезваща секта, евномианите, които отричат, че Синът може да бъде бог и вечен, тъй като се бил родил, а вечността на родения от жена е абсурдна идея. Онова, което е родено, не би могло по никой начин да бъде единосъщно с нероденото, и обратно. Нероденото си остава завинаги неродено, а роденото не може да отрече акта на зачеването. Ето защо… Както и да е, този младеж бе спасен от еретическата заблуда и стана кръщелник на Велизарий и господарката Антонина, приемайки новото име Теодосий.
Той бе най-красивият мъж, когото съм виждал. Не беше толкова висок и с така великолепно развити мускули като Велизарий, но имаше силно и грациозно тяло и извънредно изразително лице. (Единственият недостатък, който успях да открия у него, беше възслабият му врат с голяма вдлъбнатина при тила.) Но независимо от всичко това Теодосий бе единственият мъж, с когото господарката можеше да си разменя тъй скъпите на сърцето й весели безсмислици. Велизарий притежаваше духовитост, красноречие, нежна привързаност и всички други мъжки качества, които будят възхищение, и нито една жена не е била по- щастлива при избора си на съпруг от моята господарка. Той беше като слънцето, което кръжи в небето и огрява всяка твар и всеки дом, но и той подобно на слънцето не описваше пълен кръг — не можеше да огрее и от север. Тази неспособност се обуславяше от неговата всеотдайност: северната четвъртинка от орбитата му се заемаше от вяра и неведение. А Теодосий грееше, така да се каже, от север с една смееща се светлина, чиято същност ми е много трудно да обясня. Мога само да кажа, че онова, което липсваше у Велизарий, господарката, изглежда, намираше у Теодосий. То не беше много в сравнение с изобилието от добродетели на Велизарий, но имаше изключителна цена в очите на господарката — може би тъкмо поради своята незначителност.
Струва ми се почти невъзможно един мъж да обича две жени едновременно, без дълбоко в себе си да си казва: „На тази държа повече!“ Една жена обаче може спокойно да се окаже в такова — както твърде скоро разбра моята господарка — най-щастливо и в същото време най-нещастно положение. Тя може да намери и за двамата място в сърцето си, но във взаимоотношенията си с нея никой от тях не иска да знае за любовта и към другия. По-достойният от двамата (а господарката по всяко време би признала, че това е Велизарий) е склонен да се отнася не много любезно към нея поради неспособността си да разбере греенето от север и поради желанието си да опише пълна орбита на любов около жена си. Другият пък е до такава степен лишен от чувство на ревност и на дълбока привързаност, че гледа на любовта й към друг мъж не по- сериозно, отколкото на любовта и към самия него. Ведрият му хумор прави всяко силно чувство да изглежда абсурдно.
Тъкмо безметежното лекомислие на Теодосий контрастиращо така ярко с дълбоко моралната сериозност на Велизарий, подтикна господарката Антонина постоянно да ги съпоставя в мислите си. Имаше два повода — случката с пияните масагетски хуни в Абидос и историята с делвите питейна вода недалеч от Сицилия. И двете трябва да бъдат разказани подробно.
След като натоварихме тракийските коне в Перинт, продължихме по Мраморно море до Хелеспонт и една вечер хвърлихме котва до Абидос с намерението да отплуваме рано сутринта на другия ден. Теченията тук са много силни и ни беше необходим хубав североизточен бриз, за да можем да ги преодолеем, но на сутринта нямаше изобщо никакъв вятър. Наложи се да чакаме четири дни докато задуха. Хората получиха
