По силата на това правило най-големият син на краля не наследява титлата след смъртта на баща си, ако чичо му или чичото на баща му е жив. Гензерих не е обърнал, изглежда, достатъчно внимание на обстоятелството, че този закон за правото на наследство може да облагодетелствува принцове, забележителни повече с дълголетието си, отколкото с бистротата на своя ум.
Когато Юстиниан стана император, крал на вандалите беше Хилдерих. Той бе подписал отбранителен договор с краля на готите в Италия. (По това време в цялата западна част на империята — макар и подвластна на книга на източния император в Константинопол, тъй като в Рим нямаше вече император — се разпореждаха различни съюзни германски племена, изпълняващи ролята на тамошен гарнизон. Те си бяха избрали най-плодородните земи и бяха всички до един ариански еретици.) Хилдерих поддържаше добри отношения и с източния император, на когото продължаваше да изпраща ежегодния данък, уговорен от Гензерих в мирния договор, узаконяващ неговите завоевания. Той беше стар, негоден вече да ръководи държавните дела и по характер подозрителен почти колкото самия Юстиниан. Вдовицата на неговия предшественик, сестра на прославения готски крал Теодорих, бе още жива. Тя бе донесла като зестра стража от шест хиляди готски конници и суверенитета над Лилибей — нос в Сицилия, отдалечен само на сто мили от картагенския бряг. Някой подшушнал на Хилдерих, че бившата кралица крои неговото убийство с цел да заграби Картаген за готите. Той я хвърли в тъмница, където по-късно бе удушена, и изби шестте хиляди готи. Това беше голямо оскърбление за Теодорих; той скъса съюза си с вандалите, но не се решаваше да прати войска срещу тях.
Юстиниан бе личен приятел на Хилдерих и те често си разменяха писма и подаръци. Хилдерих се сприятелил с Юстиниан в Рим по времето, когато бил незначителен заложник в двора на Теодорих, а Юстиниан също ценеше Хилдерих заради неговата снизходителност към православните християни, преследвани жестоко от предишните вандалски крале. Когато в Константинопол стигна новината, че Хилдерих е бил свален и хвърлен в затвора от своя племенник Гелимер, Юстиниан се почувствува оскърбен и сметна, че Гелимер трябва да получи добър урок — нали самият той се бе намирал някога в почти същото положение като Гелимер, когато чичо му Юстин грохна и през последните две години от живота си беше император само по име. Императорът считаше, че е постъпил правилно, като се бе задоволил с регентската титла, вместо да посяга направо към трона, и че това му дава особено право да изрази своя протест пред Гелимер. Писмото беше издържано в мек тон, както изисква дипломатическата преписка, и в него се казваше, че ако старецът бъде освободен и получи обратно своето кралско достойнство, бог ще се покаже благосклонен към Гелимер, а Юстиниан ще бъде негов приятел.
Повод за арестуването на Хилдерих бе станало клеветническото обвинение, че бил приел тайно православната вяра и се готвел да предаде трона си на Юстиниан, затова единственият отговор, с които Гелимер удостоил писмото, донесено от специалните пратеници, бил един неприличен звук с уста. Хилдерих бе хвърлен в още по-мрачна и по-лоша килия.
Юстиниан написа второ писмо, този път по-сурово, в което изтъкваше, че Гелимер е заграбил кралската власт по насилствен начин и затова трябва да очаква божието възмездие, отредено на всеки узурпатор. Той настояваше Хилдерих да бъде поне изпратен в Константинопол, за да прекара последните си дни спокойно, макар и в изгнание, и заплаши, че ще обяви война на вандалите, ако това не бъде сторено.
Гелимер отговори, че Юстиниан нямал никакво право да се намесва във вътрешните работи на Африканското кралство, че Хилдерих бил отстранен като предател, и то с одобрението на целия кралски съвет на вандалите в Картаген, и че преди да обяви война, Юстиниан трябвало да си припомни какво било станало с последната флота, изпратена в Картаген от Източната империя.
Юстиниан нямаше да даде на цар Хосроу такива благоприятни условия при сключването на договор между тях, ако не мислеше още тогава за евентуално изтегляне на част от войските си от персийската граница с цел да бъдат изпратени срещу вандалите. Но когато споменал за плановете си пред своите старши министри, те единодушно го посъветвали да се откаже от тях, тъй като криели много неизвестност и опасности. Това тяхно мнение, изразено от Йоан Кападокиеца в качеството му на началник на дворцовата стража и главен интендант на армията, бе всъщност съвсем правилно. Картаген се намираше на не по-малко от сто и четирийсет дни път по суша от Константинопол, а прехвърлянето на достатъчно силна армия по море би наложило да се конфискуват огромен брой кораби, което би нарушило значително търговските връзки на империята. Достатъчно трудности имаше с набирането на войници за защитата на северните и източните граници и нямаше защо те да бъдат хвърляни в ненужни сражения на другия край на света. Дори да успеехме да победим вандалите, би било неразумно от стратегическа гледна точка да окупираме Северна Африка, ако не владеем също така Сицилия и Италия, а на такова нещо Юстиниан не можеше да се надява. Освен това разходите за подобна експедиция биха възлезли на милиони. На всичко отгоре, Йоан Кападокиеца се страхуваше, макар и да не бе казал това, че в усилията си да намери необходимите средства Юстиниан може да прегледа внимателно счетоводните книги в канцеларията на главния интендант при Официя на войната и да се натъкне на доказателства за злоупотреби от голям мащаб.
Така или иначе, неговите доводи убедиха Юстиниан да се откаже от своите планове. Всички въздъхнаха с облекчение, особено чиновниците от хазната, върху които иначе би легнало бремето за събиране на необходимите суми чрез налагане на нови данъци. Военачалниците също си отдъхнаха — всеки от тях се боеше, че досегашните му заслуги биха могли да го изтъкнат пред императора като възможен предводител на похода срещу вандалите.
Но точно тогава от Египет пристигна някакъв епископ, който поиска незабавна аудиенция в двореца, понеже бил имал знаменателно съновидение. Юстиниан го прие с присъщата си любезност и епископът разказа, че му се присънил сам господ бог, който му заповядал да отиде и да смъмри императора за неговата нерешителност:
„Защото, стига той да се реши на тази война и да защити честта на моя Син, комуто тези ариански еретици най-светотатствено отричат единосъщието с мен, аз ще предвождам войските му в боя и ще го направя господар на цяла Африка.“
Това послание произлизаше по всяка вероятност не толкова от божеството, колкото от група православни африкански духовници и приятели на Хилдерих, избягали от Картаген след възшествието на Гелимер. Юстиниан обаче го прие с пълно доверие и увери епископа, че ще се подчини незабавно на божията воля. Ето при какви обстоятелства той повика Велизарий, чиято преданост и неустрашимост бяха така недвусмислено доказани при потушаването на въстанието Ника. Императорът се обърна към него в присъствието на Теодора с думите:
— Честити патриций, на теб ние поверяваме превземането на Картаген!
Велизарий, който беше предупреден от моята господарка за истинските намерения на Юстиниан, отвърна:
— Само мен ли имаш предвид, твое сиятелство, или цяла дузина пълководци с власт, равна на моята? Защото, ако е първото, аз ти поднасям своята верноподаническа признателност, но ако е второто — само верноподаническото си покорство.
Юстиниан се готвеше да извърта нещата, когато Теодора се намеси:
— Недей да безпокоиш императора с ненужни въпроси. Естествено той има предвид да те назначи за единствен военачалник — нали, скъпи. Юстиниан? А ти, Нарзес, се погрижи указът да бъде написан незабавно и да се поднесе на императора за подпис — нека в него бъде споменато, че Велизарий се обявява за наместник на императора. Голямата отдалеченост на Картаген от столицата няма за съжаление да позволи на императора да дава съветите си при решаването на неотложни въпроси, нито пък да ратифицира висши политически назначения и договори с нужната експедитивност. Затова, добри ми Нарзес, пиши:
„Заповедите на сияйния Велизарий, военачалник на Нашите войски на Изток, да се считат по времето на настоящата експедиция като издадени лично от Нас.“
Юстиниан запримига и запреглъща, когато въпросът бе решен по този начин от негово име, но не посмя да се върне към първоначалния си план за назначаването на няколко военачалници. От политическа гледна точка беше разумно да не се оставя на никой отделен пълководец надеждата да спечели цялата слава при евентуален успех и с това да стане възможен съперник на императора, но това би се оказало катастрофално
