обратно в двореца. Велизарий свика хората от личната си конница, които се намираха на територията на двореца, а Мунд събра своя отряд от херулски хуни. Двете групи наброяваха общо не повече от четиристотин души, понеже по-голямата част от хората на Велизарий бяха включени в имперската армия и се намираха далеч в Тракия под командата на Йоан Арменеца, където събираха принудително дължимите данъци. Велизарий поиска от Мунд да мине със своите хуни по обиколната алея, наречена Охлюва, до Портата на смъртта в югоизточния ъгъл на хиподрома, през която някога бяха извличани телата на убитите гладиатори. Там той трябваше да чака нова заповед. Велизарий от своя страна прекоси с хората си територията на двореца до края на Главната улица, където се намира Сенатът, и свърна наляво към портите на Бронзовия палат. Отвън нямало пост и портите били все още затворени, затова Велизарий почукал с дръжката на меча си и извикал:
— Аз съм Велизарий, предводител на Източната армия. Отворете в името на негово свещено величество император Юстиниан!
Отговор обаче не последвал. И войниците, подобно на сенаторите, предпочитали да изчакат развитието на събитията. Портите бяха от масивен бронз и не беше лесно да се разбият, затова, след като повторил призива си, той се върна в двореца и предаде на Теодора, че на стражата не може да се разчита. Тя му заяви, че ще трябва да направи каквото може с малкото хора на свое разположение.
Велизарий реши да мине покрай църквата „Свети Стефан“, също опожарена сега, и да тръгне направо към императорската ложа. За тази цел трябваше да мине през развалините на сградата, в която живееха евнусите и която продължаваше да пуши. От време на време се срутваше по някоя стена или внезапно лумваше пламък. Конете се плашели от дима и не искали да вървят, затова Велизарий наредил на хората си да слязат от тях и да ги изпратят обратно. Войниците намокрили пелерините си, увили с тях лицата си и пробягали на групи по двама-трима до Синята колонада на хиподрома (тя е облицована с чист лазурит), която се изкачва до императорската ложа. Но вратата към ложата била залостена и охранявана. Опасно било да се опитат да пробият блокадата — това би означавало да си проправят път, сражавайки се на тъмно по тясната стълба, а в това време един отряд зелени можел да заобиколи и да ги нападне в тил. Велизарий дал заповед за връщане. Този път той повел хората, си към главния вход на хиподрома, разположен между кулите в северната част.
Не мога да кажа какво са правили зелените през цялото това време на хиподрома, но зная, че както демархът, така и демократът на тяхната партия произнесли самохвални речи, докато присъствуващите сини унило пазели мълчание. Вече станало ясно, че зелените са успели да провъзгласят за император свой човек, и демархът на сините се разкайвал горчиво, задето бил сключил примирие с тях. Изведнъж от тълпата се разнесъл вик и всички видели как Велизарий влиза в хиподрома с изтеглен меч в ръка начело на облечените си в броня войници. Той се обърнал и извикал към Ипатий, който седял в ложата горе:
— Пресветли Ипатий, ти си седнал на мястото на императора, което нямаш право да заемаш. Той заповядва да се върнеш незабавно в двореца и да се поставиш на негово разположение.
За всеобща изненада (само ръководните дейци на партията бяха наясно с какво нежелание бе станал император) Ипатий покорно се надигнал и тръгнал към вратата на ложата, но демархът на зелените, който седял до него, го върнал грубо на стола му. Цялата тълпа зелени започнали да отправят заплахи към хората на Велизарий. Той повел войниците си насреща им между скамейките. Те надали викове и се втурнали назад в безпорядък. Това бе само една банда столични безделници и оръжията им бяха предназначени за улични убийства, не за истински бой, а и не носеха брони, затова Велизарий със своите двеста тежковъоръжени катафракти можеше лесно да се справи с тази многохилядна сбирщина. В това време Мунд, който чакал отвън пред Портата на смъртта, чул как тълпата вътре реве от уплаха и разбрал, че хората на Велизарий са влезли в бой. Той нахлул със своите хуни, нападнал зелените, които се втурнали на арената през оградата, и започнал да ги избава масово. Някои от тях се опитали да намерят убежище на пиедесталите на статуите покрай централната ограда (статуите на император Теодосий с кърпичка в ръка, на трите грамадни, извити змии, донесени от Делфи, подпирали някога триножника на тамошната жрица, и на прочути водачи на колесници, в това число на предишния ми господар Дамокъл, издигната неотдавна по заповед на Теодора.), но твърде скоро били смъкнати долу и избити. Тогава сините, седнали както обикновено всички заедно, се намесили в боя. Предвождани от двама племенници на самия Юстиниан, те си проправили път към императорската ложа и след ожесточена борба убили зеления демарх заедно с неговите хора, взели под стража Ипатий и Помпей и ги предали на Руфин, помощника на Велизарий. Руфин ги повел към двореца по тясната стълба и през Синята колонада.
По това време зелените се окопитили от първоначалната си изненада и започнали да се бият отчаяно. Велизарий и Мунд се видели принудени да продължат да ги избиват систематично, докато тези облечени в коприна хапльовци с издути ръкави и дълга, напомадена коса не се втурнали отново в паническо бягство.
Чак сега Велизарий можел вече да изтегли мирно част от хората си при Северната порта и да изпрати други да охраняват останалите врати. Мунд също наредил на своите хуни да спрат боя. Никой обаче не бил в състояние да удържи сините, които щели да се задоволят само с пълното изтребление на зелените. Велизарий и Мунд не сметнали за разумно да се намесват; те стояли и наблюдавали мрачно братоубийственото клане, както някой би наблюдавал бой между великани и джуджета — не без известна симпатия може би към джуджетата, които са почти толкова чудовищни, колкото и великаните, а и не по- малко гротескни на вид.
Когато станало ясно, че сините са удържали безспорна победа (в името на двуприродния Спасител и на неговия наместник, двуличния император), Велизарий, заедно с Мунд, се завърна в двореца за нови заповеди. Скоро господарката стискаше в обятията си своя скъп съпруг, тъй както си беше целият опръскан с кръв. Сега обаче цяла орда сини от предградията, където тази партия е много силна, пристигна на бегом, въоръжена с какво ли не, и се втурна в хиподрома да помага в клането. Те бяха получили оръжие от арсенала по нареждане на Нарзес, който бе подкупил демократа на сините да събере доброволци срещу узурпатора Ипатий. След тях пристигнаха и стражите от Бронзовия палат, не по-малко решени да докажат верността си към Юстиниан, избивайки зелените.
Трийсет и пет хиляди зелени и неколкостотин сини намериха смъртта си до настъпването на нощта, а много повече бяха тежко ранени. Тълпата нападна и конюшните на зелените, където изби конярите, преряза сухожилията на конете и изгори колесниците. След това из целия град започна свирепа гонитба на неразкаяли се зелени и до сутринта не бяха останали нито един мъж и нито една жена, които да носят омразния цвят.
Когато Ипатий и Помпей били доведени при Юстиниан, той казал на Велизарий:
„Чудесно, но ти трябваше да заловиш тези предатели много по-рано, преди да бъде опожарен половината град.“
И ги осъди на смърт — постъпка на един негодник, както Теодора му каза в очите. Но той както винаги остана невъзмутим. Ето какъв човек беше императорът, даже в онези дни!
Тъй завърши така нареченото въстание Ника, а заедно с него, поне за момента, и кръвната вражда между зелените и сините. Зелените бяха напълно разгромени и Юстиниан утвърди това щастливо развитие на нещата, като със специален декрет сложи край на всякакви надбягвания с колесници в престолния град. Все пак те бяха подновени няколко години по-късно, а следователно трябваше да бъде върната към живот и партията на зелените. Сините не можеха в края на краищата да се състезават сами със себе си. Само за две-три години зелените станаха по-буйни от всякога, събирайки под своите знамена всички елементи в столицата, които бяха враждебно настроени към императора и към православната вяра, и след свечеряване на улиците отново се появиха банди убийци.
Велизарий си оставаше неутрален — бял, както в ученическите си години, но господарката Антонина беше от сините — заради неправдите, които бе изтърпял нейният баща, заради някогашното увеселително заведение и заради Теодора, с която я свързваше най-предано приятелство.
Глава десета
Експедицията срещу Картаген
Скоро Юстиниан замисли да предприеме голяма кампания срещу вандалите — народ, който бе скитал
