подписването на мирния договор с Персия те не бяха пуснати да се завърнат в родните си степи от другата страна на Персийската империя, както им бе обещано, а ги натовариха на кораби за Африка. Готите посрещнаха с присмех нелоялното предложение и веднага докладваха за него, но трябваше да мине доста време, докато Велизарий, оказвайки особени почести на хуните и канейки ги на не едно пиршество, успя да спечели пълното им доверие и да ги накара да признаят, че са обмисляли сериозно предложението на вандалите, както той бе вече научил от своя помощник Айган. Те обясниха, че не желаели да бъдат задържани в Африка като гарнизонни части, за да живеят и да умрат тъй далеч от домовете си. Такива съблазнителни примамки като копринени дрехи, кристални чаши за тяхната каваса, пълни кореми и закръглени, любвеобилни жени не бяха в състояние да надделеят над мъката им по родината, по необятната, брулена от ветровете степ и по каруците на техните близки. Тогава Велизарий се закле в собствената си чест, че ще им разреши да се завърнат в отечеството си веднага след като вандалите бъдат окончателно победени, и в замяна те отново му се заклеха във вярност.
Когато в началото на декември стената бе напълно възстановена и можеше отново да се защищава по цялото й протежение от седем мили дори и без преграден ров, Велизарий реши да изведе армията си срещу вандалите. Ако претърпеше поражение, сега поне можеше да се оттегли на сигурно място. Той застана лично начело на пехотата, която представляваше основният корпус. Авангардът, в който влизаше цялата конница, с изключение на петстотин души от неговата лична гвардия, останали с него, откри неприятеля при Трикамера, на двайсет мили разстояние от града, и го нападна незабавно съгласно получените заповеди. Това сражение протече необичайно. Вандалите, макар и този път далеч по-многобройни от нас, оказваха само пасивна съпротива, сякаш бяха най-обикновени, необучени новобранци от пехотата. Йоан Арменеца, начело на останалите хиляда конници от личната гвардия на Велизарий, опита да ги подмами да излязат срещу него чрез спорадични атаки. Накрая, като разбра, че няма да успее да ги помръдне и че всяко мъжество ги е напуснало, той ги нападна истински, развявайки императорското знаме. Поради някаква суеверна причина Гелимер бе наредил на хората си да оставят копията и да се бият само с мечове, което ги постави в крайно неизгодно положение.
Скоро Улиарис има щастието да повали мъртъв Зазо с един удар на дългото си копие и когато научиха за смъртта му, вандалите в центъра се огънаха и побягнаха назад към лагера си. Фланговете ги последваха веднага щом атаката стана всеобхватна, без да отговорят на удара с удар. За сражение, което трябваше да реши съдбата на едно толкова голямо кралство, то бе забележително безкръвно и трая всичко на всичко един-единствен час. Ние загубихме петдесет души, а те — осемстотин. Нашата пехота отново не влезе в действие, понеже бе изостанала на половин ден път. Тя пристигна късно следобед и се приготви да нападне вандалския лагер — един голям кръг от покрити каруци, защитен със слаба ограда от колове.
Когато крал Гелимер забелязал придвижването на основните ни сили, той хванал любимия си племенник, шестгодишния син на Аматас, поставил го зад себе си на седлото, казал му да се държи здраво и препуснал в галоп, последван от свита баджанаци, зетьове и други родственици, без нито дума на обяснение или оправдание към своите пълководци. Получили такъв внушителен пример на малодушие от своя владетел, те и не помислиха да организират защитата на лагера. Един след друг ескадроните се пръснаха накъдето им видят очите: срамна прелюдия на една срамна сцена.
Без нито един удар ние завзехме лагера и всичко в него; бойците напуснаха строя и играта на всеразграбване започна незабавно. Никоя войска не е получавала заслужено такава плячка. В сандъците по колите ги чакаха не само злато и скъпоценни камъни (църковна утвар и лични накити), слонова кост и коприна, но и човешка плячка — жените и децата, които вандалите бяха така подло изоставили на собствената им съдба. Велизарий обаче бе подчертал съвсем недвусмислено, че макар и старият военен обичай да предоставя на победителя правото да разграби лагера на врага, той ще нареди да бъде обесен или набит на кол всеки обвинен в изнасилване, защото това е престъпление срещу божиите закони. Велизарий, както вече знаете, имаше навика да налага изпълнението на подобни заповеди и затова бе достатъчно да каже нещо само веднъж, за разлика от Юстиниан, неговия господар, който често пъти издаваше отново и отново все същия едикт, понеже, като му липсваше достатъчно решителност да го наложи, държеше поне да напомни на своите поданици за заплашващите ги наказания.
И така, нямаше никакви изнасилвания, в смисъл че никоя жена не бе заставена да извърши нещо против своята воля. Но нашите войници бяха сериозно ухажвани от самите жени, много от които бяха изключително красиви и почти всички — стройни и изящни. Защото те не виждаха основание да останат верни на съпрузи, които ги бяха изоставили по такъв малодушен начин. Освен това тяхната практичност им подсказваше, че единствената им надежда да се спасят от робство и да продължат охолния си живот в Картаген, прекъснат от тази досадна война, беше да станат съпруги на нашите, на по-достойните мъже. Много от тях трябваше да мислят и за децата си. Те предполагаха, както впрочем и повечето от нашите хора, че когато битките престанат, армията завоевателка ще стане военната аристокрация на Африка, като измести вандалите и съответно ги лиши от техните лични имущества. Тези надежди на нашите войници бяха подкрепени и от проповедта, която Картагенският епископ изнесе в катедралата по следния текст от евангелист Лука:
„Когато силният отбраня с оръжие своя дом, тогава имотът му е в безопасност; когато пък някой по- силен от него го нападне и го победи, взима всичкото му оръжие, на което той се е надявал, и разделя плячката му.“ Изгледите да станат благородници в една толкова процъфтяваща и привлекателна страна радваше всички, с изключение на масагетите.
За мен обаче не е лесно да реша комична или трагична бе гледката на тези жени, бързащи толкова много да си изберат подходящ мъж и да му се отдадат заедно с богата зестра от земя, добитък и хубави, напълно обзаведени къщи в Картаген. С изключение на тракийските готи нашите хора не разбираха нито дума от вандалския език. Ако дадена жена не беше особено привлекателна или не се предлагаше заедно с маса скъпоценни камъни и злато в пазвата си, те я отблъскваха и тръгваха да търсят нещо по-добро. Що се отнася до числеността, имаше поне една вандалка за всеки мъж от нашата войска. Няколко по-скромни жени се струпаха около мен, надявайки се чрез женитбата си с евнух да запазят както целомъдрието си, така и своята свобода. Господарката също получи безброй предложения да ги вземе като слугини. Тя беше сред първите, които влязоха в лагера, и с помощта на прислугата събра цял куп съкровища.
Но плячкосването и невъздържаните чувствени наслади разстроиха напълно армията. Ако една- единствена вандалска част бе направила опит да си върне лагера два часа по-късно, тя щеше да спечели лесна победа. Нашите войници пълнеха догоре шлемовете си от бъчвите със сладко вино в каруците и сега се скитаха безцелно, вдигаха скандали, грабеха, пееха нестройно, продаваха си един другиму тежки и обемисти или нежелани предмети за шепа пари в брой, приемаха женските ласки и накрая тръгваха да обикалят вън от лагера, търсейки нова плячка, укрита от бегълците в съседните пещери или под някой камък. Тази необуздана шетня продължи през цялата нощ. Велизарий обикаляше от място на място с шестима предани войници и потушаваше с тежка ръка всяко насилие, на което се натъкваше. Хората бяха така опиянени от внезапното си забогатяване, че бяха убедени във възможността да се оттеглят сега и да заживеят охолно от печалбата си, без каквито и да било по-нататъшни военни задължения.
При зазоряване Велизарий, последван от господарката, се качи на една купчина пръст в центъра на лагера, откъдето отправи настоятелен призив за дисциплина и подчерта опасността от контранападение. Отначало нямаше никакъв отклик. Тогава той сам изсвири с тръбата „Сбор на белите!“ и конниците от личната му гвардия постепенно си спомниха, че наказанието за неявяване на сбор е жесток побой с камшик. Затова един по един те заприиждаха неохотно, влачейки след себе си плячката с помощта на новопридобитите си семейства. По предложение на моята господарка Велизарий изпрати за Картаген конвой с плячката; вещите бяха събрани във вързопи и натрупани в пленените каруци: по две каруци за всяко отделение, като пленниците на отделението вървяха пеш отстрани под командата на един старши войник.
След това той изпрати Йоан Арменеца с двеста души по следите на крал Гелимер, като му нареди да го доведе жив или мъртъв, където и да се намира. Улиарис, който изпитваше законна гордост, че е успял да убие Зазо, пожела да се присъедини доброволно към този отряд. Велизарий свика всеобщ сбор и заплаши да нападне пияната войнишка сган с копие, ако не се опомнят и не пристъпят към изпълнение на дълга си, което те побързаха да сторят. Той отпрати конницата да претърси околността за вандали, хиляди от които се
