слонова кост, носен от вандалски пленници, и стиснал скиптър от слонова кост в ръка, той направи още една кратка обиколка из града от жилището си в двореца до сградата на Сената. По време на шествието пръсна щедри дарове от личната си военна плячка — златни и сребърни монети, купи, гривни, брошки — на обща стойност сто хиляди номизми. Ала господарката Антонина, проявила такава предвидливост в случая с делвите за вода, не го остави да стигне до просешка тояга. Когато тълпата нададе викове за още, тя лично се обърна към тях и им каза, че са безсрамници и че искат да лишат Велизарий не само от всичко спечелено в Африка, но и от цялото му наследство заедно с даровете на императора. За да покажа колко предвидлива беше моята господарка по паричните въпроси, ще ви призная, че още докато бяхме в Картаген, тя взе, без знанието на Велизарий, огромно количество монети от съкровищницата на Гелимер, като избираше главно изсечените напоследък в императорския монетен двор, за да не може да се открие техният произход, и ги скъта за черни дни. Защото разходите за поддържане на домакинството на Велизарий бяха грамадни, а и нямаше човек, по-щедър от него към бедните и онеправданите.
Свещените реликви бяха разпределени между църквите според тяхното посвещение и всяка по-голяма църква получи по нещо. Но на една малка, неизвестна общност от много бедни монаси, преживяващи от просия, които живееха в порутена къща във Влахерна, не се падна никакъв дял от тези съкровища. Техният игумен дойде при Велизарий и го попита дали, в името на Христа, няма нещо дребно и за тях, понеже, докато бил в Африка, те се молели за неговия успех ден и нощ.
Той отвърна:
— Свети отче, вие сте група бедни, просещи братя, които не уважават много среброто и златото, затова няма да ви дам нещо, което би отвлякло вашите души от благочестивите мисли. Ще ви дам на заем една прочута реликва, просешкия тас на свети Вартимей, който получих в дар от самия император след битката в Дара — сложете го на видно място във вашата обител и нека той ви напомня за дадения от вас обет за бедност, търпение и добродетелност. Но помни, давам го само на заем, понеже не мога да проявя неблагодарност към негово свещено величество. Един ден тасът може пак да ми дотрябва.
Оттогава тази монашеска обител не остана никога без ядене и пиене, защото се превърна в място за поклонение под името манастир „Свети Вартимей“.
А що се отнася до златното очистилище, светилника от ковано злато със седемте кандилца, трапезата за хлябовете на предложението и останалите юдейски светини, епископът на Ерусалим успя да убеди Юстиниан да ги върне в този град. Епископът изтъкна, че те не били донесли щастие на жителите на Рим, преминал сега в ръцете на варварите, нито на вандалите, сразени от самия Юстиниан. Над тези реликви явно тегнело проклятие. Юстиниан ги изпрати обратно в Ерусалим, в същата онази сграда, където са били съхранявани някога в течение на хиляда години — Соломоновия храм, превърнат днес в християнска църква. Какъв чудесен източник на приходи за тамошното духовенство! Юдеите се оплакваха, че са все тъй лишени от свещените приноси на своето богослужение, и предричаха, че нямало да мине много време, и християните щели да бъдат изхвърлени от Ерусалим — но това пророчество не се е сбъднало още.
Когато вестта за завладяването на Африка от Велизарий стигнала до персийския двор, цар Хосроу изпитал изненада и раздразнение. Той изпрати специално поздравително послание до Юстиниан, в което поиска, полусериозно, полу на шега, полагащия му се дял от картагенската плячка. Ако не бил в мир с Персия, казваше царят, Юстиниан никога нямало да може да отдели войници за Картаген. Юстиниан прие шегата благосклонно и изпрати на Хосроу скъп сервиз от злато. Така Вечният мир остана в сила.
Едва ли е необходимо да разказвам подробно как живя господарката в Константинопол след завръщането ни от Картаген. Отново беше на разположение на Теодора, а свободното си време прекарваше с приятелки, на увеселителни излети и в театъра. Теодосий беше непрекъснато с нея и в двора се ширеха най-различни приказки за тяхното приятелство, но Велизарий считаше под своето достойнство да им обръща внимание, тъй като Теодосий бе негов кръщелник, към когото се отнасяше с пълно доверие.
По това време Велизарий получи вест, която го наскърби дълбоко: Руфин и Айган заедно с петстотинте конници от неговата лична гвардия, останали в Африка със Соломон, били избити от маврите. Соломон ги изпратил навътре в страната до един град, носещ името Кесареви извори и разположен сред обширна зърнодайна област на около сто мили от Хадрумет, със задачата да освободят голяма група ромейски африканци, пленени при едно мавърско нападение. Конниците се справили успешно с възложената им задача и отвеждали спокойно селяните по техните домове, когато в един тесен планински проход попаднали на засада от няколко хиляди маври и били изклани в завързалия се ожесточен бой. Сега маврите извършвали набези и в западните области на диоцеза, а и силите на Соломон били съвършено недостатъчни, за да осигурят защитата на ромейските африканци. Соломон писал на мавърските вождове, като изразил силния си протест срещу тези изстъпления. Напомнил им, че сега те са съюзници на Юстиниан, че са изпратили децата си в Картаген като заложници за доброто си поведение и че би трябвало да извлекат поука от съдбата на вандалите. Маврите посрещнали с насмешка това писмо. В отговора си посочили, че техният съюз с Юстиниан не им бил донесъл абсолютно никакви облаги. Като многоженци, те не отдавали голямо значение на децата, чиято загуба можела лесно да се възстанови, нито пък споделяли мекушавите чувства на привързаност към семейството, заради които Гелимер бе загубил две сражения и своето кралство. Поражението на вандалите било скръбно предзнаменование по-скоро за ромейските африканци, отколкото за маврите, твърдели те. И опустошителните им набези продължили.
Соломон излязъл срещу тях с всичките си войници. Маврите допуснали грешка, като се обединили в една голяма армия, вместо да се разделят на нападателни отряди и да плячкосват безнаказано диоцеза на части. Войска, която е недисциплинирана като маврите, не носи брони, не разполага с надеждни щитове, има само по няколко метателни копия на глава и тук-таме по някой меч, губи от своята боеспособност пропорционално на съсредоточаването си в единна маса. Те се наредили в необичаен отбранителен строй, объркал навремето вандалите в Триполи. Издигнали кръгова ограда в подножието на един хълм, поставили вътре жените и останалата небоеспособна част от своите хора и заобиколили оградата с дванайсет реда камили, навързани глава за опашка и обърнати странично към неприятеля. Когато се появил Соломон със своите войници, някои от маврите били възседнали камилите, готови да го посрещнат с копия, а други стояли приведени под коремите на животните, готови да изскочат и да почнат да мушкат. Конниците им били строени на хълма и възнамерявали да се спуснат надолу веднага щом лагерът бъде нападнат. Те също размахвали копия и мечове.
Соломон дал знак за атака, но ромейските коне, несвикнали с миризмата на камилите, се дърпали назад и нищо не можело да ги застави да нападнат. В това време маврите ни нанесли големи загуби с метателните си копия. Тогава Соломон наредил на тракийските готи — едри, силни мъже, облечени с ризници — да слязат от конете и ги повел с вдигнати щитове и извадени мечове срещу веригата от камили. За няколко минути те изклали двеста камили и разкъсали обръча. Мавърската пехота побягнала в безпорядък, а конницата им изобщо не могла да влезе в действие. Соломон пленил всички жени и всички камили, а при преследването били изклани десет хиляди маври.
След няколко седмици маврите се окопитили от поражението си и нахлули отново в областта около Кесареви извори с най-голямата войска, която някога са успявали да съберат — толкова голяма, че била не само негодна за действие, но и самоунищожителна. Соломон ги изненадал един ден призори, нападнал лагера им на един връх и ги натикал в близкото дефиле. В бъркотията на бягството тези диваци се тъпчели един друг и нито един от тях не помислил да се защищава. Колкото и невероятно да изглежда, петдесет хиляди от тях загинали, преди слънцето да се издигне високо в небето, без нито един ромейски войник да бъде одраскан. Броят на пленените жени и деца бил толкова голям, че един здрав мавърски младеж, чиято цена на пазара в Константинопол би била най-малко десет номизми, можел да се купи на място за два сребърника, колкото струва една добре угоена овца. Така бе отмъстено за Руфин и Айган.
Оцелелите маври потърсили убежище в Аврите — висока планина на тринайсет дни път югозападно от Картаген, разположена до границата със Северозападна Африка. Тази планина, чиято обиколка възлиза на шейсет мили, е много лесна за отбрана и изключително плодородна в по-горните си склонове, с многобройни извори. Сега там се установили трийсет хиляди бойци и тя станала изходен пункт за техните набези.
Обитателите на останалата част от Ромейска Африка започваха вече да съжаляват горчиво за вандалите — не само заради мавърските изстъпления, но и заради бирниците на Юстиниан, които се лепнаха за страната като гладни пиявици: Вандалите също приличаха на пиявици, но добре насмукали се с кръв; те вземаха от селяните само десетък от тяхната реколта, а и не бяха много усърдни при събирането му. Юстиниан, напротив, искаше една трета и следеше да получи парите си навреме. Освен това между
