войниците се ширеше недоволство, подстрекавано от вандалските им жени. Изглеждаше напълно справедливо войните победители да получат плодородните земи и хубавите домове на онези, от които ги бяха отнели. Ала по заповед на Юстиниан тези имоти бяха конфискувани и след това продадени от името на императорската хазна. Войниците не получиха нищо от онова, на което се надяваха, а вместо това бяха изпратени да строят и охраняват далечни укрепления и да обработват бедната и безводна земя около тях. Вандалките вдигнаха небивала врява срещу тази въпиеща несправедливост и накараха новите си мъже да искат подходящо обезщетение. Но Соломон не бе упълномощен да задоволи техните искания.
Войниците имаха още една, справедлива според мен причина за недоволство — глупавото пристрастие на Юстиниан към православната вяра. Сред хората на Соломон имаше, както знаете, един ескадрон от петстотин тракийски готи, триста херули, предвождани от Фарас, и още около двеста други варвари, дошли оттатък Дунава, и всички те бяха ариански еретици. Юстиниан обаче бе изпратил заповед да се изкорени арианството, а ариански те свещеници да бъдат подложени на преследване. Той забрани да се дава причастие на арианите, освен ако не се отрекат от вярата си, и да бъдат кръщавани децата им. Това правило се отнасяше не само за оцелелите вандали — старци и баби, както и жените и заварените деца на войниците, — не само за ромейските африканци, приели тази ерес, но и за въпросните храбри воини, непознаващи досега подобно оскърбление.
Докладите на Соломон за положението в Африка бяха толкова обезпокояващи, че Велизарий отправи прошение към Юстиниан да разреши на арианите във войската да получават причастие от своите свещеници, както беше обичайно. Но Юстиниан възрази, че това би било нечестива постъпка, застрашаваща спасението на собствената му душа. Велизарий не можеше да настоява. Тогава той поиска от Юстиниан да намери подкрепления за Соломон (който трябваше да подготви на всичко отгоре и експедиция срещу бандитите в Сардиния) и да ги изпрати на граничните постове, а старите войници да бъдат настанени на гарнизон в Картаген и да им се дадат ако не дворци и паркове, то поне прилични къщи и земи, така че да няма недоволство. Юстиниан привидно се съгласи и събра двайсет хиляди души от Тракия и от границата с Персия, като ги замести с новите вандалски ескадрони. При една публична аудиенция той дори заяви на Велизарий, че скоро ще трябва да се завърне в Картаген с тези войници и да поеме управлението от Соломон. Но всичко това се оказа измама. Юстиниан имаше предвид друга война. Войската бе предназначена не за Африка, а за покоряването на Сицилия.
Вече споменах, че Велизарий бе поискал, от името на Юстиниан, полуостров Лилибей. Искането му бе отпратено от готския управител на Сицилия до кралица Амаласунта — регентка на Италия, Сицилия, Далмация и Югоизточна Галия от името на невръстния си син Аталарих; именно с нея Юстиниан бе сключил договор, по силата на който Велизарий можа да се снабди с провизии в Сиракуза по време на експедицията срещу Картаген. Кралица Амаласунта застъпваше официално становището, че след рухването на вандалското кралство тя става законен наследник на Лилибей. Но всъщност тя не искаше да се кара с Юстиниан, тъй като положението й на кралица на готите бе твърде деликатно — този народ винаги бе смятал, че е под неговото достойнство да бъде управляван от жена.
Нейният баща, великият крал Теодорих, беше необикновен варварин. Той принадлежеше към същото онова остготско племе, което бе спечелило голямата победа при Адрианопол, спомената в една предишна глава, а след това бе сключило съюз с източния император, задължавайки се да охранява неговите граници. Няколко години по-късно по предложение на императора на Изтока почти цялото племе, предвождано от Теодорих, се бе преселило с каруци в Италия, за да се сражава с един варварски пълководец, свалил императора на Запада от неговия престол. Само няколко хиляди души останаха по нашите земи. Крал Теодорих срази и уби узурпатора и завзе Италия за себе си и за своя народ. След справедливо, мъдро и дълго царуване той възстанови благоденствието на цяла Италия и макар да беше официално васал на императора в Константинопол, запази пълна свобода на действие. Въпреки че беше необразован, Теодорих закриляше науките. Готите — които подобно на всички германци предпочитат варварските добродетели пред тези на цивилизацията — не можеха да го обвинят в мекушавост, защото той бе най-добрият конник и най- точният стрелец във всички свои владения и бягаше от охолството като от чума. Но най-благородното му качество бе неговата верска търпимост — макар и ариански еретик, той разрешаваше пълна религиозна свобода на православните християни, както и на всички заслужаващи уважение еретици в страната.
Амаласунта бе наследила мъжеството и способностите на баща си, а на всичко отгоре беше и много красива. Нямаше обаче много приятели сред готските благородници — когато след смъртта на Теодорих короната украси главата на десетгодишния й син Аталарих, от чието име управляваше, те се месеха във всички нейни разпореждания, включително и по въпроса за образованието на Аталарих. Теодорих бе искал да направи от него високообразован човек, способен да разговаря на равна нога с императора, папата и ромейските сенатори, затова му бе намерил строги учители, ала варварските аристократи настоявали да се остави момчето да се налудува на воля със своите връстници, да се научи да пие и да развратничи, да се надува и перчи с меч на бедрото, както бяха правили на младини самите те.
В резултат на всичко това Аталарих стана един, млад обесник. Започна да се отнася с презрение към майка си и подстрекаван от другарите си, открито заплашваше, че ще й отнеме управлението на държавата. Тя се отнасяше към него с ласкаво пренебрежение, но тайно се готвеше да напусне Италия с четвърт милион номизми и да потърси убежище при Юстиниан в Константинопол. Дори уведоми императора за своите намерения, а той й отговори, че ще я посрещне най-топло. Накрая обаче Амаласунта успя да премахне тримата млади благородници, които й причиняваха най-големи неприятности, затова реши, че няма смисъл да бяга. Но има много път от Равена, където се намираше дворът на Амаласунта, до Константинопол. Юстиниан очакваше с нетърпение пресни новини. Изпрати посланик при кралицата, уж да обсъдят въпроса за Лилибей, а всъщност със задачата да разбере защо не бе дошла. Изпрати и двама епископи — уж за разговори с папата по някои заплетени богословски въпроси, а всъщност за тайни преговори с някой си Тевдат, племенник на Теодорих, наследил обширни владения в Етрурия — крайбрежна област на север от Рим. Неотдавна Амаласунта бе извикала Тевдат в Равена, където го бе упрекнала, че е заграбил незаконно земи на някои римски граждани, негови съседи, както и земи, принадлежащи на короната, и бе поискала от него да ги върне и да поднесе своите извинения.
Посланикът и епископите се завърнаха с добрата вест, че Тевдат е готов срещу постоянен доход и имот в Константинопол, както и от омраза към Амаласунта, да предаде Етрурия на Юстиниановата войска, когато той реши да изпрати такава, и че Амаласунта дала тайното си съгласие да прехвърли суверенитета върху Италия на Юстиниан при същите условия, понеже трудно удържала вече сина си. Но нейният официален отговор по спора за Лилибей беше, че Юстиниан нямал никакво право върху него.
Тогава едно неочаквано събитие промени цялостния ход на събитията. Младият Аталарих, чието здраве бе подкопано от пиянството и разврата, започна да линее и умря. Амаласунта, която управляваше единствено в качеството си на негова майка, бе сведена съгласно готските закони до положението на обикновена гражданка. Тя реши да се омъжи незабавно за някой готски благородник и по този начин да остане кралица. В обкръжението й нямаше по-подходящ съпруг от същия този Тевдат, неин братовчед (за интригите му с Юстиниан тя не знаеше нищо, както впрочем и той за нейните), вече не млад, лишен от войнственост човек, който, за разлика от всички останали готи, се бе пристрастил към изучаване на философия и към писане на латински хекзаметри. Без съмнение той щеше да се почувствува поласкан от брачния съюз с нея и щеше да я остави да царува от негово име, без да й се меси. Затова тя му предложила да сключат брак, като подчертала, че по този начин той ще бъде надеждно защитен както от готската аристокрация, която го презираше заради неговата ученост, така и от италийците, които го ненавиждаха заради алчността ту. Никой нямал по-големи основания да претендира за престола, казала му тя, но без нея той не можел да се надява нито да го заеме, нито да го задържи. Тевдат се съгласил, без да крие голямото си задоволство; така той бе провъзгласен за законен крал и приветствуван бурно от готите, понеже нямаше друг претендент с кралска кръв. Но Амаласунта попадна в собствената си клопка. Какво му оставаше на Тевдат, сложил веднъж короната на главата си, освен да наруши дадената й свещена клетва да не се меси в държавните работи! Той я изключи от кралския съвет и нареди да бъде закарана на един малък остров в някакво етрурско езеро от неговите владения, където бе строго следена.
Когато Юстиниан научи за постъпката на Тевдат, той бе по-доволен, отколкото си даваше вид. Изпрати нов посланик в Италия със задачата да уведоми Амаласунта, че ще й бъде оказана пълна подкрепа срещу нейните врагове като посланикът получи инструкция да не крие това известие нито от Тевдат, нито от неговите благородници. По този начин императорът се надяваше, че ще му се удаде да хвърли в смут цялото
