Ние, завръщащите се в Константинопол, не завиждахме на Соломон за предстоящите му задължения в Картаген, тъй като Юстиниан бе дал ясни указания до управителя на нововъзвърнатото кралство да не разчита на Константинопол за по-нататъшни подкрепления, а да свика местни набори и да намали числеността на гарнизона, като възстанови защитните укрепления и построи отбранителни пунктове по границата. Осемдесет хиляди вандалски конници не бяха успели да спрат набезите на маврите, а сега с тази задача трябваше да се справи нашата десетократно по-малобройна войска, от която се искаше да върне и заграбените от маврите земи. Очакваше се Африка отново да започне да плаща данъци, а арианската ерес и донатистката схизма да бъдат безмилостно изкоренени. Част от личната конница на Велизарий оставаше, тъй като в последния момент в Картаген пристигна вест за ограничен бунт на маврите във вътрешността на страната. По искане на Соломон Велизарий остави Руфин и Айган с петстотин отбрани воини със задачата да действуват като наказателна част. Този брой изглеждаше достатъчен.
Обратният ни път минаваше през Триполи и Крит — едно лишено от събития пътешествие — и през месец юни на лето господне 534-то ние навлязохме отново в Босфора. На пристанището бяхме приветствувани с шумно въодушевление, а в двореца ни бе устроено царско посрещане. Господарката Антонина и императрица Теодора се прегърнаха просълзени, а Юстиниан бе така въодушевен от невероятното богатство на разтоварените съкровища и толкова развълнуван от петнайсетте хиляди яки пленници, че забрави за подозренията си към Велизарий, нарече го „наш предан благодетел“ и го хвана за ръка. Ала в качеството си на главнокомандуващ армията той приписа официално цялата заслуга за победата над вандалите на себе си и в преамбюла към своите нови Дигести (публикувани в деня на Трикамерската битка) се бе вече титулувал „Завоевател на вандали и африканци — Благочестив, Победоносен, Честит и Славен“. Без да спомене нито дума за нечия друга заслуга за победата, той говореше там за понесените от него „теглила, нощни бдения и пости“, благодарение на които тя била постигната. Триумфът трябваше да бъде негов, а не на Велизарий, понеже на нито един гражданин не е бил устройван пълен триумф от основаването на империята насам, за да не се възгордее от победата и да не стане претендент за престола. Както вече казах, именно императорът е винаги победоносният главнокомандуващ, дори ако неговото участие във военните действия се свежда до изпращане и благословия на отплуващия експедиционен корпус и приветствуването му при неговото благополучно завръщане след повече от една година.
Все пак Теодора настоя той да вземе в триумфа същото пасивно участие, каквото бе взел и в победата, и да остави Велизарий да води процесията. Юстиниан се съгласи. На годишнината от превземането на Картаген Велизарий излезе от частната си резиденция недалеч от Теодосиевата стена и Златната порта и тръгна в процесията по дългата две мили Главна улица. Той вървеше пеш, предхождан от свещеници и епископи, пеещи тържествено Te Deum30 и размахващи кадилници, а не както изискваше древният обичай — седнал в колесница, с тържествени фанфари. Улицата беше украсена с цветя, цветни копринени драперии, венци и славословия и препълнена с въодушевено скандиращи тълпи. На всеки от големите площади, през които минахме — Аркадиевия, Говежди пазар, Амастриевия, Площада на братската любов, на Телеца (където се бяха стекли преподавателите и учениците от Висшата школа) и най-после на Константиновия площад, където се бе строило за парад градското опълчение, — бяхме посрещани с фанфари, дарове и приветствени слова от първенците на отделните квартали. Зад Велизарий, който бе придружаван от Йоан Кападокиеца и от други изтъкнати пълководци, яздеха конниците от личната му гвардия, морските стрелци и масагетските хуни (те се готвеха да се върнат на другия ден в своята родина оттатък Черно море), следвани от вандалските пленници, оковани във вериги и предвождани от облечения в пурпурна мантия Гелимер и неговите братовчеди, зетьове, баджанаци и племенници. Шествието се завършваше от цялата африканска плячка, натрупана в каруци.
Това бе необикновена плячка — най-богатата, показвана някога в триумфална процесия, тъй като заграбените в трикамерския лагер богатства бяха нищо в сравнение със скъпоценностите, взети от градските съкровищници, царските дворци и именията на благородниците в Картаген, Хипон, Була, Грасе и другаде. Тук бяха събрани печалбите от презморската търговия на вандалите и техните приходи от Африка през последните сто години, както и плячката от неуморната пиратска дейност на Гензерих. Вандалите представляваха една малобройна и потисническа аристокрация в тази плодородна, процъфтяваща страна и всичко, което поради леност не бяха вложили в обществени проекти, бяха трупали с десетилетия. И сега на колите бяха натоварени милиони либри сребро на слитъци, цели торби със сребърни и златни монети, златни кюлчета, златни купи, съдове и солници, обсипани със скъпоценни камъни, златни тронове, великолепни златни колесници, златни статуи, евангелия, подвързани в злато и украсени с перли, цели купища златни нагръдници и колани, инкрустирани със злато брони — с една дума, всякакви прекрасни и изящни предмети, които бихме могли да си представим, включително безценни антики от разграбването на императорския дворец и Капитолийския храм на Юпитер в Рим по времето на крал Гензерих. Имаше и многобройни свещени реликви: кости на мъченици, чудотворни икони, автентични облекла на апостоли, гвоздеите от кръста на свети Петър, на който той е бил разпнат с главата надолу.
Но най-чудесната и най-тачена част от плячката се състоеше от самите свещени приноси на юдейското богослужение, направени от Мойсей на планината по изричната повеля на господа и поставени по-късно в Ерусалимския храм. Те са описани в двайсет и петата глава на Изход: свещената трапеза от дърво ситим, обкована с чисто злато и предназначена за хлябовете на предложението, заедно със своите златни блюда, кадилници, чаши и шулци; светилникът от ковано злато със своите седем кандилца, вейки и чашки; златното очистилище и двата бдящи над него херувима с разперени отгоре крила. Всички тези неща Гензерих бе откраднал от Рим, където те са били занесени от император Тит след превземането на Ерусалим. Що се отнася до Ковчега на откровението, той бе изчезнал. Едни казват, че той, заедно с някои други светини, заграбени от Храма, е някъде в Галия, във владение на франкския крал, други — че е в етиопския град Акс, трети — че е потънал в река Тибър в Рим, а четвърти — че отдавна е бил отнесен на Небето, далеч от оскверняващия допир на светотатствени ръце.
Сенатът посрещна шествието и се присъедини към него на Амастриевия площад заедно с големи групи монаси и други духовници. Монасите се държаха най-скандално и не сваляха алчни погледи от плячката, особено от свещените реликви, които Юстиниан им бе обещал за техните църкви.
По времето на Римската република победителят пълководец е обикалял заедно със своите пленници столичните улици и през този ден упражнявал върховната власт. Неприятелският цар или предводител, ако се намирал между пленниците, бил принасян в жертва на края на триумфалната церемония. Колко много са се изменили обичаите от онези героични времена насам! Ето например Гелимер — когато шествието стига най-после до хиподрома, където чака Юстиниан, седнал в императорската ложа, вандалският крал влиза, неокован, заедно с всички останали. Той сваля пурпурната си мантия, тръгва нагоре към трона и коленичи пред василевса, който милостиво му позволява да се изправи и го помилва. Чрез височайша заповед на него лично и на неговото семейство се дават обширни имения в Галатия, а също и титлата сияен патриций, ако приеме да се откаже от арианската ерес. Вижте и Велизарий, победителя — той също се доближава до трона, сваля пурпурната си мантия и коленичи в краката на императора, но не му се дава земя, не получава дори няколко думи на признателност, а само му се заявява, че е изпълнил добре получените заповеди.
Може би ще запитате как се държа Гелимер при това изпитание. Той не се засмя, нито се разплака — просто поклати тъжно и учудено глава и продължи да повтаря все отново и отново като заклинание думите на пророка Еклисиаст:
„Суета на суетите — всичко е суета!“
Малко по-късно Гелимер замина заедно със семейството си за Галатия, където доживя до дълбока старост, запазвайки арианската си вяра. Няколко думи за останалите вандалски пленници. След като Велизарий направи своя подбор за личната си конница, най-боеспособните от тях бяха организирани в конни ескадрони и изпратени да защищават персийската граница. Останалите бяха използувани като работна ръка за изграждането на църкви или като гребци в императорските галери.
След триумфа Теодора каза на Юстиниан, че ако иска да заслужи прозвището „Велик“, трябва да прояви великодушие и да удостои Велизарий с някаква по-голяма милост. Така той го назначи за консул през идната година, дори заповяда да изсекат медал със собствения му лик на лицевата страна и Велизарий на кон и в пълно бойно снаряжение на обратната с надпис „Ромейска слава“ — изключително висока чест в престолния град. Провъзгласяването на Велизарий за консул стана на Нова година. Седнал на консулския си стол от
