Гелимер се разридал, когато прочел писмото. Като използувал мастилото и пергамента, които Фарас благоразумно изпратил по своя вестоносец, той отговорил накратко, че честта не му позволява да се предаде, защото войната била несправедлива. Отправял горещи молитви към бога да накаже един ден Велизарий заради нещастията, които бил донесъл на невинните вандали. Гелимер завършвал писмото си така:
„Що се отнася до мен, не мога да пиша повече, защото мъките ме лишиха от ум и разум. И така, сбогом, добросърдечни Фарас, бъди милостив и ми прати арфа, гъба и един-единствен бял хляб.“
Фарас изслушал няколко пъти последното изречение, но все не можел да го разбере. Накрая вестоносецът му го разтълкувал: Гелимер искал да опита пак аромата и вкуса на истинския хляб, какъвто не бил ял толкова отдавна; гъбата му била нужна за възпаленото око, тъй като маврите боледуват от офталмия, а тя е заразна; пък арфата искал за музикален съпровод на една съчинена от него самия елегия за собствените му злощастия. Фарас, който имаше благородно сърце, изпратил исканите дарове, но не намалил бдителността си.
Един ден, три месеца след началото на обсадата, крал Гелимер седял в землянката и гледал как една мавърка, неговата домакиня, приготвя миниатюрна питка от ечемик. Като стрила ечемика, тя го забъркала с вода, поомесила го малко и го сложила да се пече на жарта от тръни. Две деца, малкият му племенник и синът на домакинята, клечали свити край огнището, и двамата много гладни. Те с нетърпение чакали питката да се опече. Невръстното вандалче страдало жестоко от глисти, хванати от мавърските деца, а глистите изяждат погълнатата храна и по този начин правят апетита ненормално голям. Питката не била и наполовина изпечена, но то загубило търпение, грабнало я от пепелта, напъхало я в устата си, без да я отърсва от праха или да я чака да поизстине, и започнало да дъвче. Мавърчето го уловило за косата, ударило го с юмрук по сляпото око и го ръгнало между лопатките, в резултат на което питката изхвръкнала от устата му и нападателят я погълнал.
Това вече било твърде много за чувствителната душа на Гелимер. Без да губи време, той грабнал една остра пръчка, едно парче овча кожа и мастило от стрити въглени и козе мляко и написал ново писмо до Фарас. Съобщил му, че се предава при предложените му условия, но първо трябвало да получи писмено уверение от Велизарий.
Това сложи край на обсадата, защото Велизарий даде исканите уверения и изпрати конвой, който да доведе Гелимер. Вандалският крал слезе от планината с всичките си родственици и няколко дни по-късно се срещна за първи път с Велизарий, който излезе да го посрещне в покрайнините на града.
Присъствувах на тази среща, понеже придружавах господарката, и станах свидетел на жалкото и странно поведение на крал Гелимер. Докато пристъпваше към Велизарий, той се усмихваше, след това усмивката премина в истеричен кикот, а кикотът — в ридания. Сълзи се появиха и в очите на Велизарий, който улови бившия владетел за ръка и го заведе в една съседна къща да му даде малко вода. Сложи го да легне на един одър и започна да го утешава, както една майка утешава болното си дете.
Глава дванадесета
Велизарий става консул
Макар че вандалите бяха напълно разгромени, дивите маври във вътрешността на страната продължаваха да представляват заплаха за нашите хора и за осемте милиона миролюбиви ромейски африканци в диоцеза. Маврите, които наброяваха може би два милиона, се намираха в непрестанна война с вандалите и откакто те бяха започнали да западат, постепенно нахлуваха в техните земи. Щом Велизарий стъпи на брега, маврите — с малки изключения (като племето на планината Папуа) — се присъединиха към него, обещаха да му помагат в сраженията с неговите врагове и му дадоха децата си за заложници. Тези маври живеят главно в Северозападна Африка срещу испанския бряг, но са се заселили и във вътрешността по цялото крайбрежие от Триполи до Атлантическия океан. Те претендират, че са потомци на онези ханаанци, които Иисус, син Навинов, изгонил от Палестина. Още от времето, когато император Клавдий, наскоро след разпятието Христово, завладял и присъединил към империята Северозападна Африка, върховните вождове на маврите са били признавани от своите васали само ако са притежавали символите на властта, връчени им от самия император. Тези символи включват сребърен жезъл със златни инкрустации, корона от сребърен филигран със сребърна лента в основата, бяла тесалийска наметка, златна брошка на дясното рамо с образа на императора, златовезана туника и чифт позлатени ботуши. През последните сто години вождовете приемали неохотно тези предмети от ръцете на вандалските крале, наследили суверенитета над Африка, но васалите им често оправдавали непокорството си с това, че тези символи не са автентични, особено брошките. Затова Велизарий спечели благоразположението на вождовете, като им връчи жезли, корони, наметки, брошки, туники и ботуши направо от Константинопол, и макар че не се сражаваха на негова страна в двете битки, сложили край на вандалската власт, те не се биха и срещу него.
Ако Велизарий беше оставен да управлява мирно Африка от името на Юстиниан, той сигурно щеше да направи чудеса и да превърне диоцеза в постоянна твърдина и съкровищница на империята. Щеше да си запази приятелството на маврите и да подобри начина им на живот. Възнамеряваше да набере от техните среди една постоянна отбранителна конница, която да бъде обучена в съвременните способи за водене на бой и чиято лоялност щеше да си осигури, като й раздаде земи и пари. Ромейските африканци щяха да попълнят пехотния гарнизон — наборите вече се обучаваха. Но всички тези замисли се провалиха, тъй като завистта на подчинените му и подозрителността на Юстиниан му попречиха да доведе работата докрай. Двама от неговите военачалници, тайни агенти на Йоан Кападокиеца, изпратиха поверително донесение до Юстиниан, в което твърдяха, че Велизарий седял открито на трона на Гелимер, очевидно възнамерявайки да го запази за себе си и за своите наследници, че след превземането на вандалския лагер той публично наругал, и то по най-брутален и тираничен начин, собствените си командири и войници, че бил сключил таен договор с дивите маври, обещали да подкрепят узурпаторските му намерения, и че се отнасял с подозрителна снизходителност към пленените вандали. Тези военачалници очакваха, че доверчивият Юстиниан ще изпрати заповед за задържането и екзекутирането на Велизарий. Надяваха се да получат подобаваща награда за своята усърдност — например да им бъдат поверени префектурите на Картаген и Хипон. Техните имена бяха Йоан, племенникът на Виталиан, широко известен като Йоан Кървавия, и Константин. В случай че донесението се загубеше по пътя, те бяха изпратили до Юстиниан две копия с идентично съдържание в отделни пратки, една от които стигна до своето местоназначение. Другата обаче попадна в ръцете на господарката — тя изпитваше подозрение към двамата командири и успя да залови писмото малко преди то да отплува.
Съдържанието му разтревожи силно Велизарий. Той не можеше да отрече, че е сключил споразумение с маврите за набиране на конници, нито че е пуснал на свобода голям брой от по-възрастните вандалски пленници, нито пък че е наругал своите военачалници и войници в интерес на дисциплината, изправен на малкото възвишение онази паметна утрин в лагера при Трикамера. Само заключението за неговата нелоялност беше погрешно. Той реши да не предприема нищо срещу Йоан Кървавия и Константин и дори да не им даде да разберат, че е видял писмото. Няколко месеца по-късно пристигна хвалебствено послание от Юстиниан, в което не се споменаваше нищо за отправените към Велизарий клевети — императорът му предлагаше да постъпи както намери за добре: или да се върне в Константинопол с плячката и пленените вандали, или да ги изпрати с някой подчинен и да остане в Африка. Господарката Антонина настоя той да се завърне незабавно, за да свали от себе си всяко подозрение. Никак не й се искаше нейната приятелка Теодора да я помисли за нелоялна или за неблагодарна. Заедно с посланието Юстиниан пращаше конни подкрепления от четири хиляди души, предвождани от способни командири, в това число Хилдигер, годеник на дъщерята на господарката, Марта, така че Велизарий се почувствува вече в правото си да вземе със себе си по-голямата част от своята лична конница, както и масагетските хуни, за да охраняват вандалските пленници.
Като свой заместник на комендантския пост той избра евнуха Соломон, в когото имаше пълно доверие, и напролет, след като предаде на Соломон подробните инструкции за управлението на Африка, получени от Юстиниан, Велизарий се качи на кораба заедно с господарката Антонина.
