оказаха укрити в селските църкви. Животът им бе пощаден, те бяха обезоръжени и върнати под пехотен конвой в Картаген.
Йоан Арменеца и Улиарис преследваха Гелимер в течение на пет дни и пет нощи към Хипон Регий, процъфтяващо пристанище на около двеста мили западно от Картаген, и щяха да го настигнат на следващия ден, ако не се бе случило едно голямо нещастие. Призори Улиарис почувствувал студ и изпил много вино, за да се сгрее. Стомахът му бил празен, така че виното го хванало и той започнал да приказва и да се шегува по глупав и лекомислен начин. Един стар десетник го смъмрил с думите:
— Ако твоят господар Велизарий можеше да те зърне сега отнякъде, благородни Улиарис, набиването на кол нямаше да ти се размине!
— Пфу! — отвърнал Улиарис. — Не е пиян човек, който може да стреля точно.
При тези думи той насочил лъка си към първата попаднала пред очите му цел — един папуняк с пъстри пера и жълта качулка, кацнал върху някакъв храст на едно малко възвишение недалеч от тях. Стрелата изсвистяла и Улиарис се провикнал:
— Така ли стреля пиян човек? Както сам казах на господаря в Абидос, пияният не бива никога да се докосва до оръжие.
Всички се засмели, защото стрелата полетяла далеч от целта. Но смехът им скоро секнал, когато от другата страна на възвишението се разнесли викове, че има ранен човек. Оказало се, че това е самият Йоан Арменеца — цялото острие на стрелата се било впило във врата му.
Това злощастие отложило за известно време преследването на крал Гелимер. Йоан Арменеца издъхнал няколко минути по-късно в ръцете на Улиарис, а съкрушеният от срам и ужас Улиарис потърсил убежище в един близък селски параклис, така че войниците останали без предводител. Смъртта на Йоан бе първата дълбока скръб, сполетяла Велизарий, но той я понесе без шумни изблици във вандалски стил. Когато войниците му докладвали за жестоките угризения на Улиарис и за последните думи на Йоан („Заклевам те в любовта ти към мен, любезни господарю, да не си отмъщаваш на нашия стар приятел“), той прости на Улиарис. Йоан Арменеца бе погребан на същото това място и Велизарий определи ежегодна сума за поддържането на гроба му. До края на живота си Улиарис не се докосна повече до вино, освен при приемане на причастието. Години по-късно, когато напусна армията, той стана монах и се посвети на бога в манастира „Свети Вартимей“ във Влахерна при Златния рог.
Велизарий оглави лично преследването на крал Гелимер, който за малко не избяга от Африка с един кораб, пълен със съкровища. Намерението му беше да се добере до своя съюзник, краля на вестготите, в Испания. Но насрещен вятър го върна обратно в Хипон Регий и той потърси убежище при някакво приятелски настроено мавърско племе в една стръмна планина, наречена Папуа, издигаща се недалеч от Хипон и морето. Корабът със съкровищата попадна в ръцете на Велизарий, но той нямаше време да чака там, докато плячката бъде допълнена с короната и самата персона на Гелимер. Присъствието му бе наложително другаде. И така, след като местните власти в Хипон му предадоха града, той потърси благонадежден военачалник, на когото да възложи обсадата на Папуа, и се спря на кръвния си брат Фарас. Докато Фарас и неговите херули заемаха позиции в полите на планината, за да предотвратят бягството на Гелимер, Велизарий продължи да залавя и обезоръжава пръсналите се из целия диоцез вандалски бегълци. Той събра всички пленници в Картаген и ги сложи да работят по заздравяване на укрепленията.
Освен това Велизарий разпрати експедиционни корпуси, подсилени с нови набори от ромейски африканци, в различните отдалечени части на вандалската империя, за да ги обедини отново под централната власт. Една част бе изпратена в Корсика и Сардиния заедно с главата на Зазо за доказателство, че Велизарий наистина е завзел Картаген, друга — в Северозападна Африка с главата на Аматас, който бе управлявал преди това тази област; трета експедиция замина за Триполи, а четвърта — за плодородните Балеарски острови, богати на зехтин, бадеми и смокини. Всички тези острови и провинции признаха веднага неговата власт.
Несполука претърпя само в Сицилия. В името на Юстиниан Велизарий бе обявил полуострова Лилибей за част от вандалската империя, като се позоваваше на обстоятелството, че територията е преминала въз владение на готската корона като част от зестрата, която крал Теодорих бе дал на крал Хилдерих заедно със сестра си. Сицилийските готи обаче отказаха да отстъпят тази област, въпреки че тя бе доста скалиста и пуста, и помогнаха на тамошния неголям вандалски гарнизон да отблъсне хората на Велизарий. Тогава Велизарий написа остро писмо на управителя на Сицилия, с което потвърждаваше неотменимото право на Юстиниан върху въпросната област и заплашваше с война в случай на отказ, защото добре разбираше, че един опорен пункт в Сицилия ще представлява сигурна гаранция срещу евентуално нахлуване на готите в Африка. Споменавам този спор за Лилибей, тъй като по-късно той придоби голямо политическо значение.
А сега нека завърша тази глава, като ви разкажа докрай историята на крал Гелимер. Заедно със своите племенници, братовчеди, баджанаци и зетьове той бе сега на връх Папуа, намерил убежище при дивите маври и лишен от всяка надежда за помощ — нима имаше по-нещастен човек в цяла Африка? Защото, ако вандалите бяха свикнали на повече удобства и разкош от всеки друг народ по света, то техните съседи маврите бяха едно от най-бедните племена и през цялата година живееха в землянки, които бяха или задушни, или усойни — според сезона. Спяха на пода само на една овча кожа, зиме и лете носеха все същата груба риза и бурнус, нямаха броня, която да заслужава да се нарече с това име, и водеха направо окаян живот. Хлябът, виното и зехтинът им бяха непознати — пиеха вода и се хранеха с треви и безквасни ечемични питки, замесени не от мляно брашно, а от зърно, грухано в примитивни хавани и изпечено в жарта.
Трудно е да се опишат страданията на Гелимер и неговите родственици. Те бяха принудени да се чувствуват признателни на мавърските си приятели за тяхното мизерно гостоприемство, а Фарас бдеше толкова зорко, че никакви нови провизии не можеха да стигнат до тях. Скоро ечемикът започнал да се привършва. Нямали нито забавления, нито бани, нито коне, нито очарователни жени, нито музика, докато далеч долу се виждали белите стени и кули на Хипон Регий, овалните очертания на хиподрома и оживеното пристанище, а между тъмните зелени петна на овощните градини искрели малки сребристи точки — прохладните рибни езерца.
Обсадата започнала да омръзва на Фарас и той се опитал да атакува скалистия склон, но херулите понесли големи жертви и били отблъснати от мавърския гарнизон, който ги засипал с грамадни скални отломъци. Тогава Фарас решил да подложи Гелимер на глад. Един ден той му написал следното писмо:
