„Е, драги ни Велизарий, ти ни ласкаеш. Може би нашето чувство за чест не е чак толкова фанатично като твоето.“
Запазих завинаги спомена за този разговор и за разменения поглед — те придобиваха особено значение, като се имат предвид по-нататъшните отношения между господарката и Теодосий. В едно съм сигурен: Теодосий бе приел покръстването само като средство за задоволяване на личните си амбиции и бе християнин не повече от нас двамата с господарката. Веднъж той й призна:
„Единственият автор по въпросите на християнството, когото съм чел с удоволствие, е Целз32.“
Този Целз е анатема. Той е живял в езическо време и е писал с жестока насмешка за ранните християни. Отишъл дори в Палестина да проучи произхода на Иисус и твърдял, че открил името му във военните списъци като син на някой си Пантер, гръцки войник от Самария. „Заслужава да се отбележи — казваше Теодосий, — че според евангелист Йоан Иисус не се е отрекъл от самаритянския си произход, когато първосвещениците му отправили такова обвинение.“
Всеки има право да вярва и да мисли каквото си иска, както казваше Велизарий, но Теодосий криеше своето мнение от всички с изключение може би на господарката Антонина. Макар и да не вярвах на глупавия слугински слух за господарката и Теодосий — уж че били видени веднъж да се целуват зад някакъв параван, а друг път да излизат заедно от една тъмна изба, бях все пак измъчван от лошото предчувствие, че един ден страстта ще завладее моята господарка и красивия младеж за зла чест на Велизарий и на самите тях. Защото, като атеист или най-малкото скептик, какви морални задръжки можеше да има Теодосий? Колкото за господарката, тя бе водила доста разпуснат живот навремето и съвсем не беше вярна на първия си съпруг, търговеца. Антонина гледаше на тялото си като на свое лично притежание, с което можеше да се разпорежда както намери за добре. Любовта й към Велизарий не будеше съмнение, но дали тя беше в състояние да я възпре от едно страстно увлечение по Теодосий, не ми бе възможно да преценя.
Когато Велизарий каза: „Всички ние тук сме хора на честта“, изведнъж се натъжих. Обичах го като благороден герой и верността ми към него отстъпваше само на верността, която изпитвах към господарката от признателност за голямото й благоволение към мен.
Точно в този момент бе съобщено за пристигането на Соломон. Той влезе задъхан в стаята — едва можеше да говори. Господарката ме прати за чаша ободрително вино и Соломон я изпи жадно. Тъй като моята дискретност не будеше никакво съмнение, получих разрешение да остана и да чуя неговия разказ.
Вандалките били на дъното на размириците, каза Соломон. Те успели да убедят новите си мъже, че императорът ги е лишил чрез измама от зестрите им — от къщите и земите, които им принадлежали по право. Пак тези жени събудили недоволство срещу потисническите религиозни едикти на Юстиниан — строго лишаване на всички ариани от светото причастие и дори от светена вода, с която да кръщават децата си. Били се народили цяла сюрия нови арианчета и ако се случело да умрат, без да бъдат кръстени, щели да бъдат осъдени на вечни мъки, а това създавало големи грижи на техните бащи, тракийски готи и херулски хуни. Бунтът бил определен за Великден, който тази година се падаше на двайсет и третия ден от месец март. Затворниците решили да убият Соломон по време на литургията по случай Възкресение Христово в катедралата „Свети Киприян“. Соломон не подозирал нищо за заплашващата го опасност, понеже всичко било запазено в най-строга тайна. А половината войници от собствената му охрана също били в заговора, тъй като били женени за вандалки и искали да вземат своя дял от бъдещото разпределение на земите и къщите.
Убийството трябвало да стане в момента на тържественото вдигане на причастието (по този начин се смята, че то добива чудотворна сила), понеже тогава всички богомолци щели да се проснат по очи и това щяло да улесни нанасянето на внезапен убийствен удар. Ала когато арианските войници влезли с ръка на кинжалите си, окуражавайки се взаимно с кимания и побутвания, изведнъж ги обхванало чувство, на богобоязън. Огромните размери и блясъкът на катедралата, тихото тържествено пение на хора, свещите и тамянът, хоругвите и гирляндите от пролетни цветя, свещениците в техните везани одежди, невъоръжените богомолци, облечени празнично и застинали в молитва всичко това направило дълбоко впечатление на арианите. Те били способни да извършат убийство, но не и светотатство. Спрели в нерешително колебание, а в това време към тях се приближили с тиха плъзгаща се стъпка свещениците, икономи и църковните стражи, дръпнали ги властно за ръкавите и ги подканили да коленичат заедно с всички останали. Един по един те се подчинили и участвували в останалите церемонии, сякаш били православни. Но когато се озовали отново навън, всеки от тях обвинил съседа си в страхливост и малодушие и се заклел, че щял да дръзне да вдигне ръка, ако поне още един от другарите му бил застанал до него.
Тези бурни препирни станали на самия пазарен площад и Соломон скоро научил каква е работата, но когато наредил да бъдат арестувани, телохранителите му не проявили никаква готовност да му се подчинят. И заговорниците, последвани от други недоволни войници, напуснали Картаген и се отдали на грабежи в неговите околности.
Соломон се оказал безсилен да се справи с бунтовниците — собствената му гвардия отказала да тръгне срещу тях. На петия ден той свикал общ сбор на хиподрома, където се обърнал към събралите се войници, моряци и стражи, приканвайки ги да положат нова клетва за вярност към него. Но те го заглушили със своите викове, започнали да хвърлят камъни и да бият и убиват собствените си предводители. Прерязали гърлото на Соломоновия началник-щаб, а херулът Фарас, който провъзгласил решително верността си към своя кръвен брат Велизарий, бил ранен смъртно от стрелите на хората си. Херулите започнали пак да варят каваса, след като успели да си набавят отново „муха“.
Скоро бунтовете обхванали цялата армия и войниците се втурнали да грабят магазините в центъра на Картаген и пристанищните складове. Само дето не палели и не носели зелени и сини ленти — иначе всичко било както в Константинопол по време на бунта Ника, но без да има някой Велизарий, който да възстанови реда. Известно време Соломон се укривал в параклиса на Богородица в Гелимеровия дворец, но избягал оттам при първа възможност и веднага тръгнал към пристана. Там реквизирал един кораб и след десет дни усилено гребане най-после пристигнал тук.
Велизарий зададе няколко въпроса на Соломон и накрая заяви на Антонина:
— Тръгвам веднага за Картаген. Императорът би очаквал от мен да постъпя именно така. А ти остани тук и изпълнявай ролята на мой заместник.
— Колко войници ще вземеш със себе си?
— Стотина конници.
— Ще те убият, безразсъдни човече!
— Ще се върна жив и здрав, преди да е изтекъл месецът.
— Трябва непременно да дойда с теб, Велизарий.
— Само на теб мога да поверя моите тукашни задължения.
— Аз самата не се доверявам на себе си. Нека да дойда с теб. Моля те, не ми отказвай!
— Антонина, в случая ще трябва да ми се подчиниш. Заповядвам ти в името на императора!
Така господарката, макар и против волята си, остана в Сиракуза с Теодосий, и то без истинска надежда да види отново Велизарий. Ако е вярно, че е изменила някога на съпружеския обет, даден на Велизарий, това трябва да е станало именно тогава. Но тя винаги е отричала тези обвинения, а и никой не можеше да ги докаже, понеже беше много дискретна жена. Мое задължение като историк е да кажа истината, но от друга страна, като верен слуга съм длъжен да не разпространявам клевети за своята господарка. За щастие тези две задължения не си противоречат. Не зная нищо с положителност: в това поне мога да се закълна.
В Картаген бунтовниците, след като се наситили да грабят града и се настанили в къщите и земите на победените вандали, тръгнали да се присъединят към друга група метежници, на които Соломон бе възложил уморителната обсада на Аврите. Тяхната обща численост скоро достигнала седем хиляди души плюс още около хиляда вандали. От тях четиристотин били избягали пленници. Те били на път от Константинопол за персийската граница, но недалеч от остров Лесбос се разбунтували, надвили екипажите и вместо към Антиохия се отправили обратно към Северна Африка. Там слезли на един уединен бряг недалеч от
