планината Папуа и потеглили към Аврите. Първоначално възнамерявали да се съюзят с въстаналите маври, но вместо това се присъединили към разбунтувалите се ромеи, които ги посрещнали много сърдечно. Останалите вандали били бегълци, потърсили убежище в тайни места още от падането на Картаген; сега те най-сетне се били осмелили да излязат от скривалищата си. Коне им намерили от пощенските станции.
Бунтовниците избрали за свой предводител един редник, енергичен и способен трак, на име Стотцас, и се завърнали обратно в Картаген, като обявили целия диоцез за войнишка република. От страна на гражданите не очаквали никаква опозиция. Стигнали пред градските стени на седмия ден от месец април и опънали шатри отвън, готвейки се да влязат тържествено на сутринта. Но същата вечер Велизарий пристигнал по море със своите избрани сто конници и незабавно започнал да търси из разграбения Картаген дали не са останали някои верни нему войници. Преди да се пукне зората, той събрал две хиляди души. От тях шестстотин били ромейски африканци от конната полиция; други петстотин били вандали над средна възраст, на които Велизарий бе разрешил да останат да живеят спокойно в домовете си и които в знак на признателност се съгласили сега да му помогнат. Имало и известен брой дружелюбно настроени маври. А редовните войници, неприсъединили се към бунтовниците, били не повече от петстотин души. Но пословицата твърдеше, че името на Велизарий струва колкото петдесетхилядна армия. Когато метежниците научили за внезапното му пристигане, те решили, че той има числено превъзходство от петдесет и две хиляди срещу осем хиляди, побързали да напуснат лагера и да изчезнат навътре в страната. Отправили се към Аврите, където възнамерявали да се обединят с тамошните маври. Велизарий се спуснал да ги преследва и ги настигнал на петдесет мили от столицата при Мембреса, един неукрепен град на река Баград. Тук му предстояло да влезе в ново за него сражение — този път срещу собствените си войници.
Днес победата всеобщо се приписва на света Киприян. Легендата разказва още, че светията се появил лично в своята катедрала в онова паметно великденско утро (преоблечен като църковен страж, но ореолът му се виждал съвсем ясно), обезоръжил убийците и ги накарал да паднат по очи. Защото при Мембреса вятърът на свети Киприян отново излязъл, когато никой не го очаквал, и задухал силно в лицата на бунтовниците точно когато двете войски се готвели да влязат в бой. Стотцас си дал сметка, че стрелите на неговите хора ще загубят от скоростта си поради вятъра, затова заповядал на половината си конница да възвие и да заеме защитна позиция на десния фланг, откъдето да пусне в ход лъковете си. Маневрата била изпълнена бавно и доста объркано. Велизарий, начело на своята конница, незабавно атакувал в точката на най-голяма бъркотия — вандалския ескадрон, тъй като вандалите, които не бяха стрелци, се чудели дали да се придвижат или да останат на място, внезапното нападение разкъсало редиците им и войската на бунтовниците била разделена на две; и двете части отстъпили, когато колоната на Велизарий също се разделила, възвила в пълен галоп и ги нападнала в тил.
И така, много от вандалките сменили мъжете си за втори път. Те били оставени в лагера, когато метежниците се пръснали в пустинята да спасяват собствената си кожа, и попаднали у хората на Велизарий заедно с останалата плячка. Повечето от убитите били вандали, понеже, щом видял, че победата му е сигурна, Велизарий заповядал на войниците си да не нападат бунтовниците, които били призовани да прекратят метежа — и наистина хиляда души от бегълците се предали охотно и получили опрощение.
Велизарий мислел да продължи преследването, като повика останалия верен на императора гарнизон в Хипон и войските, намиращи се в Северозападна Африка, да му помогнат за потушаване на бунта. Но като смъртен човек, който има само едно тяло, и то не божествено, той не можел да бъде едновременно и в Сицилия, и в Африка, а тъкмо тогава пристигнал пратеник от господарката Антонина с вестта за друг бунт, този път в Сиракуза. Не му оставало нищо друго, освен да възложи на Хилдигер, бъдещия си зет, временното командуване на войските в Африка. Заедно със стоте си конници той се върнал в Картаген, откъдето отплавал за Сиракуза.
В Сиракуза обаче откри, че няма войнишки бунт, а само отказ от страна на един пехотен пълководец, на име Константин, да изпълнява заповедите на господарката Антонина в качеството й на заместник на Велизарий. Той бе заявил, че към неговите задължения не спада подчинението на която и да било жена, освен на самата императрица, и то единствено по някои граждански въпроси, с чието разрешаване я е натоварил василевсът — съгласно римския обичай от незапомнени времена жените не можеха да бъдат назначавани за военачалници. Господарката бе поставила Константин под строг арест, а останалите пълководци, които му съчувствуваха, престанаха да изпращат ежедневните си доклади до господарката, като вместо това ги предаваха на най-старшия между тях, Йоан Кървавия. След завръщането си Велизарий освободи Константин от тъмницата, но се обърна с много сурови думи към него и към другите военачалници, като им каза, че намира тяхната постъпка глупава и обидна за самия него. Отдавна, е доказано, продължи той, че една умна и смела жена може не само да командува решително войниците (както бе направила, жена му, сияйната господарка Антонина, по време на похода срещу Картаген), но и да ги поведе към победа. Нима Зиновия33, управителката на Палмира, не застанала начело на войските си, яхнала кон и облечена с броня и не запазила Източната империя от персийския цар Шапур? Сияйната Антонина, освен това бе негова официална представителка и носеше неговия печат. Със своето ненавременно неподчинение те го бяха принудили да се завърна от Африка, без да е успял да смаже окончателно бунта. Редникът Стотцас бе все още на свобода и сигурно щеше да им причини нови главоболия.
В отговор те не казаха почти нищо, но Константин намекна, че Велизарий не бил в течение и на другата версия за станалото. Той имал намерение не да обиди Велизарий, а по-скоро, да му окаже почит с отказа си да се подчини, на жена му, която не зачитала истинските му интереси. Константин не пожела да каже нито дума, повече и остави Велизарий крайно озадачен.
Но същата вечер, една от младите робини, на име Македония, отишла тайно при Велизарий и го предупредила, че господарката Антонина и Теодосий били любовници и че това скандално положение станало всеобщо достояние. Тя казала, че без съмнение именно това била причината, поради която Константин и останалите военачалници отказали да се подчинят на нашата господарка. Македония бе направила, тези разкрития, за да си отмъсти, тъй като Антонина я бе вързала два дни преди това за един креват и я бе набила с камшик, за неморално поведение. Неморалното й поведение се състоеше в срамна любовна история със седемнайсетгодишния Фотий, който бе дошъл с нас в Сицилия; Македония смяташе за несправедливо нашата господарка, омъжена жена, да върши прелюбодейство и в същото време да я налага най-безмилостно с камшик заради обикновено блудство. Но тя не разполагаше с доказателство за провинението на господарката и затова бе принудена да го измисли. Убедила бе двама малки пажове, мавърски заложници при двора, да подкрепят нейния разказ. Те също искаха да си отмъстят на господарката, понеже в качеството си на заложници очакваха с тях да се отнасят като с принцове, но когато бащите им се разбунтуваха, Антонина ги принуди да вършат черна работа и ги налагаше с камшик, ако ги заловеше в дребни кражби или други непристойни прояви. Мавърчетата били такива изкусни лъжци или пък Македония ги била подучила така добре, че Велизарий не можел да не повярва на разказа им, който бил украсен с най-големи подробности. Струвало му се, че се намира на кораб, чието котвено въже се е скъсало под напора на внезапно разразила се буря. Но Македония изтръгнала от него клетва, че няма да каже на жена си кой е повдигнал обвиненията, нито ще призове нея или мавърчетата като свидетели по евентуално обвинение в прелюбодейство. Така ръцете на Велизарий се оказали вързани. Аз самият нямах никаква представа за случилото се, но забелязах, че изведнъж той стана много мрачен и страшно избухлив. Успя обаче да скрие своите чувства от жена си, като се позова на болки в стомаха, както и на грижите, които му създаваше положението в Картаген и неподчинението на неговите военачалници.
Какви мисли са минавали през главата му, не мога да кажа със сигурност, но не ми е трудно да ги отгатна. Преди всичко според мен му се е искало да убие Теодосий заради неговата неблагодарност и подлост, а вероятно сърцето му не е било напълно чуждо и на естественото чувство на ревност. Второ, искало му се е да убие господарката Антонина заради нейната изневяра, още повече, че бе имал пълно доверие в нея и бе водил един наистина целомъдрен живот. Трето, искало му се е да убие себе си, просто от срам: Теодосий беше осиновен от него и затова прелюбодеянието бе едновременно и кръвосмешение. От друга страна, като добър християнин, негов дълг бе да прощава на своите врагове. Досега господарката се бе проявявала като съвършена съпруга и той все още я обичаше страстно. Спомнил си е и това, че неотдавна тя бе настояла да я вземе със себе си в Картаген въпреки смъртната опасност, на която би се изложила там. На всичко отгоре му бе заявила ясно и недвусмислено, че няма доверие сама на себе си, ако остане без него в Сиракуза, затова Велизарий реши, че Теодосий сигурно я е съблазнил с вероломна хитрост
