недалеч от Десетия милиарий, се натъкнал на сто добре екипирани вандалски конници, спрели нехайно пред пощенската станция. Хората на Йоан, яздещи в колона, не могли да се разгърнат — поради теснината, през която минава тук пътят. Нямали възможност да пуснат в употреба лъковете си, затова колоната се хвърлила в атака с копията. Вандалите се строили бързо и посрещнали нападението. В последвалата схватка паднали дванайсет от нашите бойци, но тогава Йоан Арменеца извадил едно тежко метателно копие от щита си и ударил с него в упор техния предводител — красив младеж с позлатени доспехи. Копието пронизало челото му и той се свлякъл мъртъв от коня, вандалите веднага се пръснали с викове на ужас, а нашите се впуснали да ги преследват. Все повече вандали, яздещи в спокоен тръс на групи по двайсет-трийсет души, се присъединявали към панически бягащите, също както търкулналата се по склона снежна топка събира нов сняг и нараства до чудовищни размери. Нашите конници ги преследвали с дълги и къси копия и стрели, като ги избивали методично и не им давали възможност да прегрупират силите си, изтласквайки ги от теснината.
В ширналата се оттатък равнина нашите успели вече да се разгърнат и клането станало още по- ожесточено. Йоан Арменеца изтласкал вандалите чак до стените на Картаген и съдейки по труповете, пръснати из цялата равнина в продължение на десет мили, човек би могъл да помисли, че това е работа на двайсетхилядна армия, а не на половин ескадрон.
Междувременно силите на крал Гелимер и на неговия племенник се срещнали при Десетия милиарий. На едно равно място, някогашно солено езеро, племенникът имал злочестината да се натъкне внезапно на масагетските хуни. Той ги превъзхождал числено с три хиляди срещу шестстотин, но странният вид на тези мъже с хлътнали очи и дълги коси (които, не бива да забравяме, живееха на една година път от Картаген и никога преди не са били виждани на африканска земя) изплашил суеверните вандали, а неочакваният, убийствен дъжд от стрели бил просто ужасяващ. Те побягнали вкупом, без изобщо да се отбраняват, и били изклани почти до крак. Що се отнася до Гелимер, той не знаел нищо за съдбата на своя племенник и бил загубил от очи ариергарда на Велизарий поради хълмистия терен. Велизарий бе вече научил, че Йоан Арменеца е очистил теснината от неприятеля, но не бе получил други известия от него и се страхуваше, че може да е попаднал в засада и да се нуждае от помощ. Като остави пехотата под прикритието на оградата от колове, той нареди на херулите, намиращи се под командата на кръвния му брат Фарас, и на един ескадрон тракийски готи да препуснат напред в галоп и да разузнаят. Велизарий ги последва на по-бавен ход с основната конна армия.
По това време крал Гелимер бе близо до Десетия милиарий, начело на трийсет хиляди конници. В лагера командата бе поета от моята господарка, която организира защитата с голяма вещина — тя бе научила много от Велизарий, а нейното мъжество и приветливото й държане внушаваха голямо доверие у всички. Пълководческите й способности обаче не бяха поставени на сурово изпитание: Гелимер задмина укрепения ни лагер, без да го забележи, понеже се намираше зад един хълм. Той се разминал и с Велизарий, който се движеше по друг път.
Когато Фарас и тракийските готи стигнали до пощенската станция, където се бе състояла първата схватка, там царяло голямо възбуждение — хората били разбрали, че убитият вандал с позлатените доспехи е самият Аматас, братът на Гелимер.
Фарас и неговите херули се втурнали да търсят Йоан Арменеца. Едва потеглили, когато от юг се задал облак прах и един преден пост съобщил за приближаването на огромна вандалска конница — хората на крал Гелимер. Тракийските готи се опитали веднага да завземат хълма на входа на теснината, но вандалите скоро ги отблъснали благодарение на грамадното си числено превъзходство и те се оттеглили в галоп към главния ни корпус. Така крал Гелимер със своята пет пъти по-многобройна армия се оказа господар на лесно отбраняемия проход. Йоан Арменеца и Фарас бяха от едната страна, Велизарий — от другата, а корабите ни се намираха далеч от нас — битката изглеждаше напълно загубена.
В Константинопол има един площад, наречен Площад на братската любов, където на висок пиедестал е поставена красива скулптурна група в чест на братската привързаност между синовете на император Константин, но впоследствие единият от тях убил безмилостно другите двама. Изобщо сред гърците и другите обитатели на Средиземноморието истинската братска любов е толкова рядко явление (поради законите за наследство), че когато се прояви, дори ако става въпрос не за багренородни лица, наистина заслужава да бъде увековечена в мрамор. Та нали и най-старата поема на гръцки език „Дела и дни“ от Хезиод28 е била вдъхновена от една разпра с брат му! При германските племена обаче братската любов е правило, а не изключение и охолният живот на вандалите в Африка съвсем не бе отслабил тази тяхна черта. Затова, когато крал Гелимер стигнал следобед пощенската станция при Десетия милиарий и научил за смъртта на брат си Аматас, това било страшен удар за него. Той се отдал на варварска скръб и не бил в състояние да прояви интерес към тактическата ситуация: единствените му мисли били за гробници и погребални елегии.
Велизарий организирал отстъпилите от хълма тракийски готи и ги повел бързо към милиария, където вандалската войска била струпана в пълен безпорядък. Конницата се била спуснала от тъй важния в тактическо отношение хълм, за да види какво става, и останала долу, присъединявайки се към всеобщите ридания за загиналия Аматас. Гелимер, който бил научил вече и за поражението и смъртта на своя племенник, убит от масагетските хуни, ревял безутешно, така че от него не можело да се очаква никаква военна мисъл или дело.
Велизарий, изненадан, но доволен от тази гледка, без да губи време, разделил конницата си на две стегнати части и ги изпратил да завземат височините от двете страни на прохода, а когато тази задача била изпълнена, дал знак за едновременна атака срещу струпания долу неприятел. Облаци стрели придали голяма острота на нашето стремително нападение, а склонът на хълма го направил неотразимо. Още при първата атака неприятелят дал стотици жертви. Тогава нашите ескадрони се отдръпнали малко нагоре по склона, пуснали нов облак стрели и се втурнали пак в атака. Тази маневра била повторена няколко пъти. Половин час по-късно всички оцелели вандали, с изключение на два-три ескадрона, останали откъснати в прохода, побягнали панически към соленото блато, където много от тях били пресрещнати и изклани от масагетските хуни. А колкото до Йоан Арменеца в равнината край Картаген, неговите хора се били така пръснали, грабейки мъртвите, че не му било никак лесно да ги събере. Пристигането на Фарас не му помогнало много, защото неговите херули също се втурнали да мародерствуват, така че изминало доста време, докато обединените им отряди, наброяващи седемстотин души, се върнали да окажат съдействие на Велизарий. Те пристигнали в самия край и спомогнали за пълната победа с една последна атака в теснината.
За тази битка Велизарий казваше:
„Благодарен съм, но изпитвам срам, какъвто сигурно изпитва и изпадналият в тежко положение играч на шах, когато темпераментният му противник проиграе сигурната си победа чрез безсмислена жертва на най- силните си фигури. Може би трябваше да се вслушам все пак в съвета на флотоводеца и да нападна Картаген по море, защото проходът при Десетия милиарий е непревземаем, ако се отбранява енергично.“
На сутринта господарката доведе пехотата и всички заедно потеглихме за Картаген. Пристигнахме късно следобед и намерихме портите широко отворени за нас. Обаче Велизарий забрани всякакво влизане в града — не толкова поради опасения от евентуална засада, колкото от страх, че войниците му може да се втурнат да плячкосват и грабят. Картаген беше освободен ромейски град, а не превзето вандалско селище, затова не биваше да има никакви насилия. Ликуващите граждани бяха запалили свещи и лампи на почти всеки прозорец, така че градът бе осветен като за празник — от мястото, където се намирахме, той представляваше много красива гледка с лекия наклон на своя терен. Весело възбудени хора се стичаха в нашия лагер, като носеха венци и подаръци за войниците. Колко жалко, викаха те, че не ни било разрешено да вземем участие в това великолепно възторжено веселие. Всички мръсни вандали, които не успели да избягат, потърсили убежище в църквите, а по улиците вървели огромни шествия, водени от епископите, ечали песни и приветствия към православните християни!
Същата вечер пристигнаха и корабите, тъй като вятърът се бе обърнал точно когато заобикаляли нос Бон — те хвърлиха котва в езеро Тунис, но няколко кораба се отправиха на своеволна експедиция към външното пристанище на Картаген, където екипажите разграбиха складовете. Когато Велизарий научи за
