— Гили, не се озъртай, докато ти говоря.
— Да не се озъртам ли?
— Гили, ние ще му подготвим една изненада.
— Ще го изненадаме ли? Но той ще си отмъсти.
— Гили! Той е офицер от армията на янките. Да знаеш, че не е дошъл тук да ни учи на полева хирургия.
— Но, Тия, той току-що спаси живота на Стюарт.
— Да, и аз съм му много благодарна за това, макар че ако не бяхме се отдалечили толкова, Стюарт можеше да няма нужда от тези шевове. Работата е там, Гили, че не можем да го оставим да си тръгне оттук, макар и под претекст, че ще доведе помощ, защото ще докара тук неприятелски войници.
— Янките…
— Да, сега те са навред във Флорида, Гили! Решили са, че представляваме опасност за тях, и искат да се справят с нас. Струпали са войски в северните части на щата, на запад от Джаксънвил и Сейнт Огъстин. Знаем, че са решили да настъпят насам. Повярвай ми, Гили, ако той си тръгне оттук, може да доведе подкрепления!
— Ами как да го спрем?
— Ще измислим нещо, ще го изненадаме!
— Видяхте ли как е въоръжен?
— Да, разбира се, и съм сигурна, че умее добре да си служи с оръжието. Затова трябва да отвлечем вниманието му и ти да го нападнеш отзад. Това е единственият ни шанс.
— Вие искате да го застрелям в гръб? Не мисля, че това е воинска постъпка, госпожице Тия. Това е хладнокръвно убийство. Все още има такива неща като чест и доблест на този свят и няма значение кой печели и кой губи войната. Аз искам да съм честен пред себе си.
Тя се вгледа в младежа, който като че ли много добре осъзнаваше какво е разумно и какво не в тази заплетена ситуация.
— Да, разбирам. Аз наистина не исках да те превърна в хладнокръвен убиец, макар че ако се замислиш, всяко сражение е масово убийство. Не се налага да го убиваш. Само трябва да го изненадаш и да го повалиш на земята. Ще го оставим тук вързан, а ние веднага ще тръгнем на запад и когато стигнем в лагера на нашите войски, за ранените ще има повече надежда да оцелеят!
— Да го оставим тук вързан? Но тук е пълно с бандити, госпожице Тия!
— Не се съмнявам, че ще успее да се отвърже. Само се моля да се забави повече.
— А как ще отклоним вниманието му?
— И аз не знам! — уморено призна тя. — Но ти трябва да си готов да действаш, като ти дам знак. Когато се открие благоприятна възможност, предупреди Джейми и Трей.
— Госпожице Тия, ние вече можем да носим Хадли с нас, но ако се опитаме да местим и Стюарт, страхувам се, че раната му отново ще се разкървави.
— Имаме ли достатъчно храна?
— Какво?
— Храна, редник, нещо за ядене!
Гили унило поклати глава.
— Първо искате от мен да го застрелям. А сега искате да го каните на вечеря, така ли, госпожице Тия?
Тя въздъхна, окончателно загубила търпение. До гуша й дойде да се разправя с тези хлапета!
— Просто се опитвам да спечеля време.
— Ние и без това изгубихме доста време тук. Готов ли е турникетът?
Тя погледна мъха и гъбите. Припомни си колко лесно се бе справила с лечебните процедури. Напоследък ранените бяха толкова много, че тя се бе научила да върши всичките процедури механично.
Мъхът и гъбите сега представляваха безформена маса, готова да бъде наложена като лапа върху раната на Стюарт, след което оставаше само превръзката около бедрото на ранения войник.
— Хайде, да вървим. О, да, забравих, че сме длъжни да го поканим на вечеря. Нали целта ни е да спечелим време?
Тия взе приготвената лапа и влезе в заслона. Гили я последва. Вътре севернякът, заедно с Трей и Джейми, се суетеше около ранения войник, за да облекчи страданията му. От време на време мъжете се преместваха до другия нар, където лежеше Хадли Блейк. От джоба на мундира си севернякът измъкна малката си плоска бутилка с уиски. Сега промиваше с уискито ранената ръка на Хадли.
Макар че Тейлър въобще не се обърна, Тия разбра, че той ги бе чул, когато двамата с Гили влязоха. Продължаваше да разглежда раната на Хадли.
— Вашият брат е дяволски добър хирург, ако той е лекувал ръката на Хадли.
— Той го лекуваше.
— Този младеж е можел да изгуби ръката си.
— Брат ми е много добър в спасяването на крайници — промърмори тя. В гласа й се долавяше искрена гордост от брат й.
Севернякът се изправи.
— Готова ли е лапата?
— Ето я.
— Подайте ми я и идете при другия ранен. Сигурен съм, че знаете как да му помогнете.
Тия го изгледа замислено, после се приближи до нара на Стюарт, който се мяташе неспокойно.
Стюарт беше съвсем млад, може би петнадесет-шестнадесетгодишен — най-малкият от групата младежи, припомни си тя и отметна черния кичур от челото му.
— Помогни ми, Трей.
Трей веднага се приближи към нея.
— Мислите ли, че малко уиски ще помогне? — попита тя северняка.
— Разбира се. — Той пристъпи напред и провери с пръст здравината на шевовете. Стюарт Адейр простена и отново се присви. Но все пак цветът на лицето му сега бе по-здрав.
В полеви условия уискито често се оказваше най-подходящото подръчно средство за почистване на раните. Брат й Джулиан бе споделял с нея, че раните, почистени с уиски, често заздравявали много по- бързо. Тия почисти раната и без да се бави, постави лапата, след което се зае да бинтова крака на Стюарт.
— Ето там има малко сено. Можете да го подложите под гърба му, за да лежи на меко — предложи севернякът.
Те двамата преместиха ранения войник, като внимаваха да не му причинят нови страдания. Когато Стюарт най-после се унесе в дълбок сън, Трей попита:
— Мислите ли, че Стюарт ще се възстанови?
— Много е важно дали има желание за живот в него, момче — обясни му севернякът. — Да, вярвам, че отново ще успеем да го изправим на крака.
— Кой иска да хапне от вареното със сухарите? — предложи Гили. — Янки, вие сте добре дошъл на нашата скромна трапеза.
— Добре, но аз мога да помогна за омекването на коравите сухари. Ще донеса вода от потока. Ще взема тези двете котелки, но по-добре ще е да ги нося на дръжката на метлата, като кобилица. Подай ми дръжката, синко.
Гили се наведе и взе счупената дървена дръжка на метла, за да я подаде на Тейлър, който веднага излезе от хижата, без да се притеснява, че за малко остана с гръб към младежите. Понеже още не беше удобен моментът за нападение в гръб, Тия само кимна към Трей и също излезе навън.
Тейлър отиде до потока и се надвеси над водата.
— По дяволите… о, извинете, госпожице Тия. Какво, за Бога, си е наумил той? — попита Джейми.
— Не зная… — промърмори Тия и отново се почувства неудобно, докато гледаше замислено към вражеския офицер. Искаше й се да отгатне какво таи в сърцето си, за да може да го разбере.
Внезапно той се стрелна, бърз като светкавица. Измъкна една мятаща се риба, набучена на острия край на счупената дървена дръжка.
