— Браво, чудесно, по дяволите, много сте добър! — извика въодушевено Джейми. — Ох, прощавайте, госпожице Тия…
— Престани да се извиняваш за всяка ругатня! — сопна му се Тия и въздъхна уморено. — По време на война всичко се променя.
— Да, госпожице, съжалявам. Ще отида да събера дърва за огъня.
— Не, почакай… — смутено промълви Тия. Не искаше никакви подаръци от този странен мъж, който се държеше по-скоро като приятел, отколкото като враг.
Ала повече не можеха да чакат. Не бяха се хранили от почти две денонощия, а освен това от два месеца не бяха яли до насита. Огънят бе стъкнат набързо и пламъците му озариха скромната вътрешност на хижата. Гили беше много опитен в приготвянето на това, което той наричаше „варено със сухари“ — всъщност това си бе постна чорба, с повече накиснати сухари, но се използваше мазнината от бекона, изяден сутринта на закуска. Севернякът и този път помогна на огладнелите младежи, като измъкна от торбата си, окачена за седлото на жребеца му, доста едър къс пушен бекон, а освен това Гили добави и рибата. Севернякът имаше и кафе в запасите си, а за десерт наля по няколко капки уиски във всяка чаша с кафе. За искрено огорчение на Тия след около час, когато луната се надигна на небосклона, младежите вече гледаха този янки с неприкрито обожание.
Тя отиде до потока под претекст да помогне на Джейми за измиването на канчетата, но всъщност искаше да размени с него няколко думи насаме.
— Не забравяй, че той е северняк — наш враг, при това много опасен. Предупреди останалите да внимават с него.
— Да, госпожице Тия, но нали казахте, че трябва да печелим време. Мисля, че успяхме. Трей и Гили сега са в хижата, за да вечерят заедно с Блейк и Стюарт. Това ще им даде сили да се движат, когато настъпи подходящият момент, нали така?
Тя кимна в знак на съгласие.
— Ще се опитаме да поспим. Засега той не дава признаци, че се кани да заминава оттук. Но не забравяй, Джейми — той е наш враг.
— Няма да забравя, госпожице.
— Утре рано, преди разсъмване…
— Да?
— Ще го накарам да ме придружи до потока. А вие ще ни последвате. Аз ще се постарая да отвлека вниманието му. Тогава вие ще се появите и ще го изненадате. Но ще трябва да действате много бързо и много решително. Ще се справите ли?
— Аз може да съм доста млад, но никога не забравям задълженията си.
— Добре.
Те се върнаха при останалите.
Високият янки остана сам край огъня, с металната чаша в ръка, загледан в догарящите въглени. Отстрани фигурата му изглеждаше доста внушителна в стегнатия кавалерийски мундир.
Тия отново бе обзета от странното чувство, че той отлично съзнава какво са замислили те. Нали виждаше и чуваше всичко около себе си, нали притежаваше загадъчно изострен усет за предусещане на изненадите?
Когато те приближиха до огъня, той се обърна към тях. Цветът на очите му удивително напомняше на бляскавите пламъци. На Тия й се стори, че долавя нещо заплашително в искрите, озаряващи зениците му.
Джейми заговори и я откъсна от унеса:
— Ще отида да видя как са нашите ранени и ако трябва, ще ги завия с одеялата.
— Добре ще сториш, боецо — насърчи го севернякът.
Джейми се отдалечи, пристъпвайки предпазливо. Така Тия отново остана сама с този странен янки. Усети как погледът му с онези пронизващи пламеннозлатисти очи остана прикован в нея, придружен от лека усмивка на устните му.
— Може би е по-добре да се опитате да побегнете към лагера на вашите войски? — предположи той.
— Може би.
— Аха, но сте решили да не ме изпускате от поглед.
— Може би.
— Тогава защо имате вид на подплашена птичка, готова всеки миг да изхвръкне от кафеза? Кажете, но честно: боите ли се от мен, Годайва?
— Не.
— Само че сърцето ви бие с хиляда удара в минута, нали? Достатъчно е само да ви погледне човек в лицето, толкова е напрегнато…
— Да не си въобразявате, че ме познавате толкова добре!
— Да, познавам всеки сантиметър от вас.
Сърцето й може би наистина биеше с хиляда удара в минута. При все това тя отметна косата си с привидно безгрижие.
— Ще ви бъда много признателна, ако престанете да ми напомняте за конфузното положение, в което неволно се бях озовала.
— Нямаше да ви го напомням, ако можех да го забравя — отвърна той все така с усмивка.
Но Тия не бе сигурна дали най-после е сериозен, или просто му харесва да я дразни.
Той посочи към дънера:
— Седнете, Годайва.
Тя го изгледа неспокойно. Искаше й се само едно — да му пожелае лека нощ и да побегне към заслона, където щеше да се чувства в безопасност, обкръжена от младежите.
Той усети, че тя се колебае, и се усмихна насърчително:
— Бъдете по-смела, по-дръзка! И не се страхувайте да поемате рискове. Смелост, Годайва!
— Няма никакъв риск за мен да съм близо до вас! — възрази му тя, макар че това бе лъжа, защото внезапно…
Внезапно младата жена се почувства толкова застрашена, както никога досега в живота си.
Глава 4
— Кафе с няколко капки уиски? — попита севернякът. — Щях да ви предложа още преди малко, но реших, че сигурно ще ми откажете.
— Е, това би било напълно естествено, сър — рече тя, — аз съм доста внимателна с непознати, особено ако непознатият е враг.
— Аха, отново заговорихте като надменна южняшка красавица — подразни я той.
— Не, сър, така може да говори само една измъчена от войната жена, научена да бъде бдителна, въпреки че е още млада и може би не притежава достатъчно жизнен опит. Да не би да сте си въобразявали, че ще успеете да ми замаете главата с вашето уиски?
— Да ви накарам да се напиете? Само с няколко капки уиски? — Тия не бе сигурна дали трябваше да се почувства засегната от развеселения блясък в очите му. — Това е невъзможно. Имам чувството, че макар да сте добре възпитана лейди, все пак вие сте добре запозната с уискито и другите спиртни напитки.
Костваше й доста усилия, за да се престори, че не обръща внимание на саркастичния му тон.
— Добре. Ще пия от кафето, дори и да е добавена в него солидна доза уиски. Вие сте прав — наистина съм свикнала с уискито и другите алкохолни напитки.
Той й наля от кафето и добави в него щедра доза уиски. Тя пое чашата, без да откъсва поглед от него.
— И така… ще останете ли тук за през нощта? — попита го тя.
